Мерил Сойър
Кралят на орхидеите (27)

Глава двадесет и седма

Дъщеря. Лъки застина. Смръзна се. В нито един от сценариите, които си бе представяла — а те бяха стотици, никога не бе фигурирало дете. Смяташе, че не може да не почувства нещо, ако е била майка.

Заля я задушаващ прилив на ненавист към себе си. Значи тя не само има дете, а и очевидно го е изоставила. Защо? Съществува ли някакво разумно обяснение за подобно нещо? Лъки изпита кошмарното чувство, че се сбъдват най-големите й страхове. Тя е била отвратителна егоистка, а не добра майка като Сара, която бе направила всичко възможно, за да задържи семейството си единно.

— Колко голяма е дъщеря ми? — запита тя и едва не се задави с думите си.

— На четири годинки е — отговори Сара. — Джули страхотно прилича на теб — има красива кестенява коса и също като твоите зелени очи.

Лъки потрепера, но ръката на Грег я задържа. Флирт. Това, което бе казал Коуди, я накара да се почувства силно унизена. Съпругът й не я е регистрирал като безследно изчезнала, защото е предположил, че върти някъде флирт с някого и ще се върне. Каква ще да е тази жена, която изоставя детето си, заради някакъв флирт.

Жената в огледалото.

Всички влязоха в колата на Коуди и се отправиха към хотела, където я очакваше семейството й. Потискащата тишина беше нарушавана само от припукванията на полицейската радиостанция.

— Не мога да си представя, че съм изоставила собственото си дете — каза Лъки на Грег, а после се обърна към Сара: — Брад обясни ли какво се е случило?

— Не — поклати глава Сара. — Каза само, че двамата от дълго време имате проблеми.

— Не е трябвало…

— Не бъди жестока към себе си — прекъсна я Грег. — Не знаеш фактите. Освен това не си прави прибързани изводи, преди да си говорила с този мъж.

Влязоха в двора на „Четирите сезона“. Портиерите се втурнаха към колата, последвани от момиче в пъстроцветна дреха. Лъки слезе трепереща, обхваната от несигурност. Какво да каже на малката си дъщеря? Само да можеше да разбере какво точно се е случило!

— Ако искаш, ще дойда с теб — предложи й Грег.

Лъки се поколеба, ала накрая успя да събере необходимата смелост, за да отвърне:

— Няма нужда. Трябва да се справя сама. Почакай ме тук, моля те.

— Ще бъдем в бара с изглед към плажа — каза Сара.

Коуди й даде номера на хотелския апартамент и поведе съпругата си към брега. Грег изостана. Лъки усещаше, че той иска да говори с нея насаме.

— Трябва да се срещна с този мъж — каза тя и сложи ръка на рамото му. — Трябва да разбера защо съм напуснала дъщеря си. Моля те да ме разбереш!

Той вдигна ръката й към устните си и целуна дланта й. Целувката беше много ефирна, но й предаде вътрешната му сила. Любовта му.

— Естествено, че разбирам. Имаш дете. Това променя всичко. Единственото нещо, което не подлежи на промяна, са чувствата ми към теб. Обичам те.

— Знам. И те обичам от цялото си сърце.

Той кимна, после бавно се отдалечи. Обърканата ситуация я караше да се разкъсва вътрешно. Обичаше Грег — в това бе абсолютно сигурна, какво е изпитвала някога? Дали е обичала Брад Уагнър по същия начин? Невъзможно! Невъзможно е да е обичала някого толкова силно, колкото сега обичаше Грег.

И въпреки всичко мъжът, с когото всеки момент щеше да се срещне, се бе оженил за нея и я бе дарил с най-ценното нещо на света — едно дете. Ала Лъки не помнеше нищо от този живот. А сега имаше нов и беше много щастлива.

Вратата на асансьора се отвори безшумно и мраморното фоайе на етажа блесна пред очите й с целия си разкош. Лъки пристъпи колебливо върху хладния под и разпоредителят се втурна да я посрещне. Тя успя да смотолеви някак си номера на апартамента и той я поведе по коридор с дебел килим към вратата, зад която се намираше семейството й.

Семейството й. Все още не можеше да повярва, че съществува такова. Незнайно защо, но никога не си беше представяла, че е част от каквото и да било семейство. Живееше с убедеността, че не би могла да не си спомня детето си, ако има такова. Но се оказваше, че през цялото време се е лъгала.

Лъки ускори крачка. Беше напълно объркана. Делиха я само секунди от паниката. Сърцето й биеше бързо и по тила й изби пот. Започна да губи чувство за ориентация, заляха я горещи вълни — като в онази първа сутрин, когато се бе събудила и бе зърнала оранжевото небе над себе си.

Разпоредителят спря пред апартамента, където я очакваха съпругът и дъщеря й. Почука и звукът прозвуча неестествено силно в елегантния хотелски коридор. За миг й се прииска Грег да е с нея. Пое си дълбоко дъх и си напомни, че сега ставаше въпрос за нейния живот и за нейното семейство. Следователно трябваше да се справи сама.

Вратата се отвори и Лъки въздъхна от облекчение. Отвътре се показа камериерка в ослепително изрядна униформа.

— Това е госпожа Уагнър — представи я разпоредителят.

Госпожа Уагнър. Думите звучаха някак си странно, неестествено. Никога не бе мислила за себе си по друг начин, освен като Лъки Бракстън. Но това име се оказваше просто илюзия. Тя е омъжена за друг човек и има малка дъщеря.

Разпоредителят я остави и камериерката я въведе в обширна стая. В единия й край имаше малка кръгла маса за хранене с изглед към плажа и залязващото слънце. На нея, върху висок детски стол, седеше момиченце и ядеше, а срещу него бе седнал мъж с пясъчноруса коса и дълбоко хлътнали очи. Изглеждаше й доста познат.

— Кели? Ти ли си това? — възкликна той и скочи на крака, но не се приближи.

Детето се обърна с лъжица в ръка и я погледна. О, Боже — каза си Лъки притеснено. — Точно така съм изглеждала на четири годинки — права, наситено кестенява коса и живи зелени очи.

— Брад? — насили се да изрече Лъки и да погледне мъжа, който бе неин съпруг.

— Добре ли си? Казаха ми, че си преживяла някакъв инцидент — натърти той и завъртя очи, с което й даде да разбере, че фактите за случилото се с нея са държани в тайна от детето.

Лешниковите очи на Брад Уагнър я заразглеждаха разтревожено. Той бе елегантен, среден на ръст мъж, с конструкцията на бегач на дълги разстояния. Пясъчно-русата коса падаше върху челото му на вълни.

В този мъж нямаше нищо, което би я накарало да го погледне втори път, ако се бе разминала с него в супермаркета. Той със сигурност не приличаше никак на мъжествения Грег Бракстън. Ала Лъки веднага разбра защо Брад бе допаднал на Сара. Той излъчваше спокойствие и естественост, които правеха впечатление, независимо от луксозната обстановка на хотела, в който очевидно можеше да си позволи да отседне.

— Мамо? — извика Джули от детския си стол. — Мамо, к’во ти е станало с косата?

Лъки се усмихна неволно. К’во, а не какво. Дете, невинно дете, което все още се учи да произнася правилно думите. Сърцето й заби лудо в гърдите, а после прималя, забелязала любовта и възхитата, които искряха от очите на дъщеря й.

Момиченцето й изглеждаше познато, но това бе всичко. Не си спомняше абсолютно нищо за Джули. До този момент не си бе давала напълно сметка за чудовищния характер на житейската й загуба, последвала амнезията. Но сега почувства непоносима болка, че не може да си спомни Джули като бебче — само с тъмен пух по главицата, а не с тези дълги, разкошни коси.

— Мама се подстрига малко — отговори Лъки, като си даваше сметка, че Брад не сваля очи от нея. — Харесва ли ти?

Джули се втурна към баща си и обхвана единия му крак с две ръце — очевидно беше объркана и се нуждаеше от успокоението му. Ръката на Брад Уагнър докосна тъмната коса на детето й. Жестът бе напълно естествен и издаваше дълбоката им, пълна с обожание привързаност. Това накара Лъки да почувства още по-голяма вина. Къде бе нейното място в цялата тази идилия?

— Джули е малко уплашена — обясни Брад.

Лъки падна на колене, припомняйки си онова, което й бе казал Грег за уплашените животни: приклекни, слез на нивото на очите им.

— Хеле, хеле — каза нежно тя. — Ела тук. Ела при мама!

Зелените очи на Джули се разшириха и тя пристъпи напред, бавно и несигурно.

— Мамо? — направи още няколко стъпки към протегнатите ръце на Лъки. — Къде беше толкова дълго?

— Няма значение. Важното е, че вече се върнах — отговори Лъки.

Дъщеря й приближи до нея. Цялото й същество копнееше да приласкае детето в обятията си.

Джули се усмихна и се хвърли в прегръдката на Лъки. Обви малките си ръчички около врата й и допря устни до бузата й. Майка й я целуна първо по едната буза, а после по другата. Сетне притисна момиченцето до гърди те си и притвори очи.

След няколко секунди ги отвори. Сълзи замъгляваха погледа й. В гърлото й бе заседнала такава огромна буца, че не можеше да преглътне.

— Не плачи, мамо — каза Джули и избърса една сълза. — Една целувка ще ти помогне да станеш по-добле.

И я целуна по бузата със сладките си устнички, а в очите й се четеше тревога.

Неспособна да каже каквото и да било, Лъки притисна дъщеря си в обятията си. В гърдите й се надигна неподозирано дълбоко чувство, което тя моментално разпозна, че е любов. Това дете беше нейна плът и кръв. Невинна душица. Най-добрата част от нея самата.

— Джули, довърши си вечерята — разпореди се Брад. — Мама ще се оправи.

Лъки я пусна и детето заподскача към масата. Брад й подаде ръка, за да й помогне да стане. Тя се изправи и очите й срещнаха неговите. Беше прекалено развълнувана, за да говори.

Той я поведе към масата и запита:

— Искаш ли да хапнеш нещо?

Лъки поклати глава и изтри сълзите си. Последното нещо, за което й се мислеше в момента, бе храната. Предпочиташе да гледа как дъщеря й яде. Кой ли я е учил как се държи вилицата?

Внезапно осъзна как всички онези неща, които никога нямаше да може да си спомни, се сгромолясват върху нея със страшна сила. Първото виждане на новороденото бебе. Първите самостоятелни стъпки на Джули. Първата й дума. Спомени, които другите майки скътваха дълбоко в сърцата си за цял живот. Отнети й завинаги.

Беше си внушавала, че миналото няма никакво значение. Беше започнала да си създава нов живот. Ала сега си даде сметка, че го е направила, защото е смятала миналото си за грозно и плашещо. Беше се страхувала, че е била проститутка, а не майка.

И сега се оказваше, че миналото има значение — при това огромно. Лъки не откъсваше поглед от дъщеря си и си мислеше за събития, които никога повече нямаше да може да си спомни. Сърцето отново я заболя — та това бяха спомените с дъщеря й!

В един момент тя си даде сметка, че Брад пък не откъсва очи от нея и си наложи да му се усмихне. Искаше да му зададе толкова много въпроси за отношенията им и най-вече — защо е напуснала дома си. Ала сега, докато Джули си похапваше безгрижно, набождайки важно всяко парченце пиле с вилицата си, не беше моментът за подобен разговор. Трябваше да останат сами.

— Скъпа, изяж си зеленчуците — подкани я Брад. Детето набоде с вилицата си едно грахче и бавно го насочи към устата си. Лъки не можа да сдържи усмивката си. Джули, както и повечето деца, мразеше граха.

Какво ли друго не обича? Какво ли друго майка й е забравила за нея?

— Налага ли се да яде този грах? — запита Лъки. — Тя не го харесва. Бихме могли да й предложим моркови. Обичаш ли моркови?

Джули изгледа майка си така, сякаш е полудяла. После отправи несигурен поглед към баща си. Брад погледна Лъки настойчиво и отвърна:

— Ти винаги държиш тя да яде онова, което й се сервира в чинията. Твърдиш, че не желаеш разглезени принцеси.

— Разбирам — кимна Лъки. Те със сигурност са заможни. Вероятно съществува опасност детето да бъде прекомерно разглезено. — Може би днес по изключение Джули би могла да пропусне граха.

По лицето на Брад пробяга объркване, но после изчезна. Усмихна й се и тя си даде сметка, че това е първият път, когато й се усмихва. Усмивката му бе лека и естествена и се съчетаваше великолепно с цялото му излъчване. Тя не можа да се въздържи и му се усмихна в отговор.

После продължи да наблюдава как Джули атакува пилето парченце по парченце. Накрая пусна шумно вилицата си на масата и се протегна за чашата си с мляко, но я събори неволно. Млякото се разля в чинията при пилето и граха.

С разширени от ужас очи, Джули се втренчи в Лъки и покри уши с ръчички. Само след секунда избухна в сълзи. Лъки скочи и прегърна ридаещото дете.

— Миличко, това беше случайно. Няма нищо. Ще ти дадем друго мляко.

Джули нададе още по-силен вой, като продължаваше да държи ръце върху ушите си. Какво ставаше с нея, за Бога? Та това е едно нищо и никакво мляко. Брад бързо пое детето от ръцете й и започна да го успокоява. Джули постепенно спря да плаче, докато баща й я люлееше в прегръдките си.

— Защо се разплака така? — запита го Лъки.

— Ти винаги й крещиш, когато случайно разлее или счупи нещо — отговори той с известна доза укор в гласа.

— Наистина ли? — заля я вълна на отвращение. Каква майка е била тя? Искаше да е добра и любяща като Сара. — Съжалявам. Аз… аз…

Не знаеше какво да каже.

Джули примигна и мокрите й мигли проблеснаха над зелените й очи.

— Кажи ми, мамо. Кажи ми!

— Какво да ти кажа, миличко? — запита тя и докосна мократа буза на дъщеря си. — Мама преживя катастрофа. Забравя лесно. Ще трябва да й помогнеш — това извика усмивка върху лицето на Джули. — Какво искаш да ти кажа?

— Никога не заблавяй, че те обичам.

Лъки притвори очи и шумно издиша. О, Боже! Никога не забравяй, че те обичам. Даде си сметка, че е мислела само за себе си. През цялото време си бе представяла, че някакъв мъж й нашепва тези думи. А се оказа, че те са били просто извинение за избухливия й характер.

— Понякога реагираш малко необмислено — меко каза Брад. — Ядосваш се и започваш да крещиш на Джули, но после се успокояваш. И тогава винаги й казваш, че я обичаш.

Догади й се, като си представи какъв непоносим човек е била. Устните й трепереха, но все пак успя да се усмихне успокоително на Джули.

— Мама много съжалява, че някога ти е крещяла така. Никога повече няма да го правя. Обещавам ти.

Дъщеря й я погледна с широко отворени очи и каза:

— Обичам те, мамо!

Сълзи замъглиха погледа й за втори път. Явно е крещяла на детето си достатъчно често, за да предвижда то яростта й. И все пак дъщеря й продължаваше да я обича.

— И аз те обичам, Джули. Моля те да ми повярваш. Повече никога няма да ти крещя.

Нещо необяснимо премина през лицето на Брад и изчезна.

— Ще сложа Джули да подремне малко. Тогава ще поговорим.

— Мамо, ще бъдеш ли тук, когато се събудя?

— Разбира се.

— Не си отивай никога повече, мамо!

Брад я изведе бързо от стаята, преди Лъки да успее да каже каквото и да било. И какво би могла да й каже? Беше толкова объркана. Обичаше дъщеря си. Обичаше и Грег. Копнееше да успокои Джули, че никога повече няма да се разделят.

Но дали това беше истина? Не искаше да обръща гръб на мъжа, когото обичаше, и същевременно не можеше да си представи, че ще изостави Джули. Имаше ли някакво разрешение в този хаос?

Лъки се взираше в брега и в залязващото слънце. Мислеше си за многобройните случаи, когато бе усещала, че е готова да избухне. Но винаги бе успявала да се овладее. Какъв човек трябва да е била, щом не е можела да се контролира пред едно дете?

Жената в огледалото.

През цялото това време тайничко се бе надявала, че безжалостната, дребнава жена в огледалото не е тя. Казваше си, че сигурно е опитвала нова прическа. Че изглежда дребнава, защото е уплашена. Ала никое от тези извинения не беше истина. Защото тя е била жената в огледалото. Една кучка.

Мразя се. Мразя се. Мразя се.

— Заминавам за Хонолулу тази вечер със самолета в десет — каза Брад, който се бе приближил зад нея. — За Джули ще бъде по-добре, ако не нарушаваме режима й и утре отиде в детската градина както обикновено.

— Ами аз? — запита Лъки, зашеметена от чувство за вина.

Брад се покашля, после сви неловко рамене. Лъки осъзна, че и на него не му е лесно. Тя не само се е държала отвратително с детето си, но бе причинила на този мъж невероятна болка.

— Ти ли? Нямам представа какво искаш. Аз трябва да направя онова, което е най-добро за Джули.

— И аз искам онова, което е най-добро за нея — заяви Лъки, готова всеки момент да се разплаче. — Не желая да я наранявам повече.

Брад бръкна в джоба си и извади пръстен с голям диамант — твърде крещящ на вид.

— Ако сложиш отново този пръстен и се върнеш вкъщи, искам да е завинаги. Няма да ти позволя да продължаваш да разкъсваш Джули. Когато си тръгна, тя плака дни наред. Ти избухваш лесно и прекалено много й крещиш, но все пак си нейна майка. Тя те обожава.

В гласа му Лъки долови болка — не само заради дъщеря му, а и заради него самия. Тя бе наранила ужасно този мъж и все пак той нямаше нищо против да я прибере и да даде на брака им шанс за ново начало. Сам надали би успял да се справи. Едно беше сигурно — обичаше много дъщеря си.

Но можеше ли да живее с него, когато обичаше друг? Искаше й се да го направи — заради Джули. Грег обаче беше прекрасен човек и заслужаваше много повече от това да бъде изоставен.

— Какво се случи, Брад? Защо те напуснах?

Той отново сви рамене и тя си даде сметка, че това очевидно му е навик.

— Ще ми се да мога да ти отговоря, Кели. Ти се омъжи за мен заради парите ми. Това го приех. Повече от всичко на света искаше да имаш дете. Ала щом се роди Джули се оказа, че ти нямаш абсолютно никаква представа как да бъдеш добра майка. И един ден просто събра малко багаж, свали сватбения пръстен и си тръгна.

Лешниковите му очи излъчваха искреност и болезнена смесица от чувства. Остра болка прониза гърдите й и я принуди да си поеме рязко въздух. Несъмнено човекът, когото обичаше бе Грег, а и му дължеше твърде много. Дължеше му живота си. Въпреки това този мъж тук бе неин съпруг — добър човек, който обичаше дъщеря им от все сърце.

— Не смяташ ли, че поне заради Джули си длъжна да дадеш на брака ни още една възможност? — запита той.

Лъки се замисли за Грег и за любовта, която бе открила с него. После тъничкото гласче на дъщеря й отекна в нея: „Обичам те, мамо. Не си отивай никога повече, мамо!“ В този си живот бе извършила прекалено много лоши неща. Да допълни още няколко в списъка би било непростимо.

Единствената й алтернатива бе да получи развод и да си подели родителските права с Брад. Но как ще се отрази това на Джули? Детето ще бъде подхвърляно като топка между две различни къщи във време, когато единството на семейството е най-важно за неговото израстване и оформяне като личност. Лъки си напомни каква жертва бе направила Сара, приемайки унижението от изневярата на Коуди, само и само да запази семейството си заедно. И не бе сгрешила. Добрите майки правеха онова, което е най-добро за децата им. Тя самата очевидно бе прекарала прекалено голяма част от живота си в правене на неща, които само на нея й харесват. Щастието на дъщеря й никога не е стояло на първо място в списъка на приоритетите й. Но тя не беше вече онази егоистка. Преди да е успяла да промени решението си, тя протегна ръка към Брад. Той я дари с щастлива, момчешка усмивка. После й постави пръстена.

Пръстенът прилепна перфектно на пръста й.