Мерил Сойър
Кралят на орхидеите (34)

Глава тридесет и четвърта

Грег успя да изкопчи малко информация от икономката на Лъки. Научи, че е била извикана спешно по телефона от Себастиан — собственикът на фризьорския салон „Cache“ в богаташкия квартал „Ала Моана“. Грег се запъти веднага натам с колата на Клод Уинстън. На задната седалка се возеше верният Доджър.

В луксозния фризьорски салон нямаше и следа от Лъки, но тя очевидно бе споделила със Себастиан за Грег, така че фризьорът не се нуждаеше от продължителни увещания, за да се впусне в подробен разказ за случилото се. С все по-нарастваща тревога Грег слушаше как мъжът с конската опашка и диамантите, проблясващи от ухото и лявата му ноздра, обяснява как е открил, най-сетне, дискетите, поверени му от Лъки преди време. Грег сви юмруци и едва се въздържа да не го спука от бой. Ако Себастиан прекарваше по-малко време във връткане насам-натам, а обръщаше повече внимание на важните неща, вече щеше да се е свързал с ФБР и Лъки нямаше да се намира в смъртна опасност.

— Какво искаш да кажеш с това, че си й намерил пистолет? — запита той Себастиан.

— След като Лъки говори с агента от ФБР, седна там — посочи към стола до бюрото — и ме попита дали имам пистолет. Знаех, че е много уплашена. И кой на нейно място не би бил? Джъд и Брад са се опитали веднъж вече да я убият. Така че прескочих в съседния магазин и взех назаем пистолета на Диксън.

Себастиан клатеше невярващо глава, докато разказваше на Грег за аферата с фалшивите кредитни карти. Накрая завърши:

— Нед Адамс й каза да се свърже с местната резидентура на ФБР. Аз настоявах Лъки да отиде направо при тях, но тя побягна навън, без изобщо да ми каже какво възнамерява да прави. Мисля, че е отишла у дома си, за да прибере Джули.

Грег пое веднага към „Голд Коуст“, но Лъки не беше там. Обади се на ФБР и разбра, че те очакват обаждането й, но засега тя не се е свързала с тях.

Бе помолила Себастиан да й намери пистолет.

Грег си спомни, че Лъки понякога избухваше. С не малка доза гордост си припомни и решимостта й да спаси Руди. Следователно пистолетът не й е бил необходим, защото се е страхувала. Тръгнала е да се изправи очи в очи с Джъд и Брад.

Би ли направила наистина нещо толкова глупаво? И то как! Та нали именно това беше жената, която бе скочила в басейна, за да спаси акула, прочута с безмилостната си стръв към хората?!

Грег помоли прислужницата да му даде адреса на склада и скочи във взетата назаем кола.

— По дяволите! — извърна се и сподели с Доджър. — Дано не направи някоя голяма глупост! Да се надяваме, че ще успеем да пристигнем навреме!

 

 

Лъки спря пред склада в Китайския квартал и си наложи да се успокои, ала гневът, разпалил се в нея, отказваше да се смири. Напротив — засилваше се с всеки изминал миг и й подсказваше, че знае как да използва пистолета, скрит в дамската й чанта. Къде и кога се е научила — не помнеше. Докосна за късмет зъба на Руди, после се промъкна тихомълком в склада.

Осветлението вътре бе много слабо, но и на мъждивата светлина се виждаха сандъците, подредени край стени те. На всеки един от тях имаше надпис: „цветя — чупливо“. Орхидеи и фалшиви кредитни карти. Е, най-важното бе, че жената в огледалото най-сетне си е научила урока. Не е искала да бъде изпратена обратно в затвора. Очевидно е планирала да предаде Джъд и Брад в ръцете на властите, когато е разбрала, че са престъпници.

В дъното на склада зърна ярко осветения офис, където Брад и Джъд работеха пред компютрите си, с гръб към нея. Брад й беше казвал, че единственото, от което се нуждае за работата си, е един компютър. Нямаше дори секретарка. Това й се бе сторило твърде странно, но сега вече разбираше защо. Не желаеха да поемат риска някой да се досети с какво точно се занимават.

До остъклените стени на офиса се намираше необичайна метална камера, на чиято врата се виждаше термостат и вентилационен превключвател. Смъртоносните орхидеи на Джъд — помисли си Лъки, докато минаваше покрай нея.

Брад скочи на крака в мига, когато тя отвори вратата на офиса.

— Лъки, какво правиш тук?

— Исках да задам и на двама ви няколко въпроса — заяви тя, а тонът й недвусмислено подсказваше яростта, която изобщо не бе в състояние да овладее.

— Ей, изглеждаш разстроена от нещо! — отбеляза Джъд и също се изправи.

Разстроена ли? Я стига! Тя беше направо откачила — готова да убива!

— Скъпа, какво става? — запита Брад и се приближи към нея.

Лъки измъкна автоматично пистолета от чантата си и го накара да се закове на място. Той отстъпи една крачка и погледна към партньора си.

Джъд се облегна преспокойно на бюрото си и изгледа Лъки отгоре до долу така, сякаш бе просто рядка орхидея, а не жена, насочила срещу тях зареден пистолет.

— Мисля, че жената се нуждае от някои отговори.

Тя насочи пистолета към Брад и запита:

— Ти ли ме удари по главата? Наистина ли искаше да убиеш майката на твоето дете?

— Хей, почакай! Откъде ти е хрумнала подобна невероятна глупост?

— Не ме обиждай, ако обичаш! Веднага щом получа отговорите, от които се нуждая, ще извикам полицията. След целия ужас, който преживях заради вас, най-голямата ми мечта е да ви видя как ви изкарват оттук с белезници на ръцете.

Брад се извъртя рязко и се извика на Джъд:

— Предупредих те, че ще е най-добре да я оставим да си живее с Бракстън!

— Я млъквай! Не може да ни застреля и двамата едновременно.

— Така ли? Да, вярно — отвърна Брад и се вкопчи в ръба на бюрото. Кокалчетата му побеляха от стискане.

— Ако не ми дадете отговорите, които търся, няма да се поколебая да ви тегля куршума, без да ми мигне окото. Кой от вас двамата ме удари по главата? Първият куршум е за него!

— Джъд го направи — отговори Брад и се отпусна на стола. — Ти съвсем случайно се натъкна на бизнеса ни с фалшификациите. Живееше с нас от години, но никога не се бе интересувала как правим парите си.

— И после започна да ставаш прекалено любопитна — продължи Джъд, докато я изучаваше по вбесяващия си начин — с повдигнати вежди. — Нямах никакъв друг избор, освен да те убия.

— Защо съм носела обувката на някаква починала жена?

— Това беше грешка от наша страна. Примамихме те в една колиба в екваториалната гора под претекст, че сме се натъкнали на някакви редки орхидеи. Там те упоихме и насила те принудихме да си изрусиш и накъдриш косата.

После заговори Брад — с готовност й разказваше всички детайли, надявайки се да си спаси задника. Лъки го слушаше и си представяше как е изглеждала в онези последни часове — студена, егоцентрична личност и все пак жена, която искрено е обичала детето си и се е опитвала да бъде добра майка, въпреки миналото си. Жена, изкарала десет години в затвора и най-сетне научила урока си.

Но какво ли е чувствала, знаейки, че ще умре? Макар и упоена, явно е можела да се владее до някаква степен, щом е съумяла да си изруси и накъдри косата сама. Сигурно е била наясно, че смъртта й вече чука на вратата.

Вероятно е изпаднала в паника, опитвала се е да измисли начин за бягство, начин да спаси живота си. А какви ли мисли са й минавали през главата за Джули? Вероятно е била ужасена, че това чудовище, което изглеждаше външно толкова кротко и добродушно, ще отгледа и възпита дъщеря й.

— Вече беше в безсъзнание, когато те облякохме — продължи Джъд, без дори и намек за угризение на съвестта. — Направихме те да изглеждаш като евтина проститутка, после всеки от нас ти обу по една обувка. Но Брад е много глупав. Не беше изхвърлил обувката на Телма. Беше я прибрал в шкафа. Тогава до такава степен не беше на себе си, че ти я е сложил по погрешка.

Значи е била в безсъзнание, когато са я пъхнали в багажника. Лъки си представи онази нощ на ужасите, когато смъртта надвиснала безмилостно над нея. Поне не е била будна, когато са я затворили в багажника.

— Жената, която сте убили в Сингапур, е имала семейство, имала е право на живот. Може би е имала и дете, което е обичала така, както и аз обичам Джули. Замисляли ли сте се някога по този въпрос?

Внезапно по лицето на Джъд се разля самодоволна усмивка и веждите му отново се вдигнаха. По гърба й запълзяха хладни тръпки. Джули — слабото място в емоционалната й броня. Жената в огледалото не би се поколебала да ги убие, но Лъки не би могла да го направи. Тя вече беше друг човек. Блъфираше и Джъд се досети веднага, когато я чу, че споменава Джули.

— Знаеш ли какво, Брад? — обърна се той към партньора си с такъв небрежен тон, сякаш обсъждаха най-новото в компютърния софтуер. — Мисля, че трябва да затворим Лъки в камерата при смъртоносните орхидеи, да изключим вентилационната система и да я оставим да умре.

— Тя ще ни убие — отвърна Брад и гласът му потрепери.

— Не, няма — ухили се зловещо Джъд. — Тя си мисли за Джули. Как би могла да й обясни, че е убила баща й?

— При самозащита — отсече бързо Лъки, но тонът й вече не бе така убедителен, както преди няколко секунди.

После отвори уста, за да им заповяда да си вдигнат ръцете. Но в този момент Джъд скочи отгоре й, сграбчи я за ръката и я блъсна. Пистолетът изтрака на пода и той я хвърли върху него.

— Мръсна кучка! Само като си помисля, че те обичах и те доведох обратно у дома!

Подпря гърба й с коляно. Под стомаха си Лъки усети острите ръбове на пистолета. Пръстите й обхванаха зъба на Руди и тя се замоли за късмет.

 

 

От телефона в колата Грег се обади на ФБР. Говори с дежурния агент, който очакваше обаждането на Лъки. Даде му адреса на склада точно в момента, в който навлизаше в Китайския квартал. Агентът обеща, че ще пристигне там колкото е възможно по-бързо.

— А защо не се обадите в полицията? — запита го Грег.

— Малко е комплицирано. Не искам засега никой да научава, че сме по следите на фалшификаторите на кредитни карти. До този момент престъпниците винаги са съумявали да се измъкнат. Нищо чудно да са се подсигурили с информатори в полицията.

Грег караше по някаква тясна уличка, от двете страни на която се издигаха високи, тесни сгради. Китайският квартал е бил построен на времето кажи-речи за една нощ, от най-евтините строителни материали — за да подслони китайците, които през миналия век са напуснали родината си и са дошли да работят по полетата със захарна тръстика. Вместо имена или номера, по къщите бяха изписани китайски йероглифи. Грег се надяваше, че този район е добре познат на агента от ФБР. Лично той нямаше никакви проблеми, защото спасителният отряд често бе провеждал тренировките си тук.

— Това трябва да е нейната кола — каза на Доджър. — Все още е с лепенката на магазина.

Паркира зад „Събърбъна“ на Лъки. Скочи от колата, следван от Доджър и вдиша отвратителната воня на боклук, разлагащ се под жаркото следобедно слънце. Доджър раздвижи нос и Грег разбра, че надушва следа от опиум във въздуха — идваше от района на червените фенери през две преки от тях. Кварталът надали би могъл да бъде свързан с туристическата идея за рая.

По-скоро представляваше идеалното място за прикриване на незаконна дейност от всякакъв характер.

Този Китайски квартал би могъл да се намира и в Хонгконг, и в Сан Франциско. Това беше един специфичен, обособен свят със скупчени една до друга сгради, чиято единствена украса бе съмнително чистото пране, висящо по балкончетата, над който непрекъснато се носеха неразбираемите напеви на азиатския говор, проникващ като зловонна смрад в кошера от тесни, невзрачни улички. Китайският квартал беше място, където никой никога не задаваше въпроси.

Грег не беше в състояние да разчете китайските йероглифи и му беше много трудно да определи коя от няколкото големи сгради пред него е складът на „Интернешънъл Оркид Импортинг“. Наоколо не се виждаха дори магазини, а и да имаше, той не разполагаше с време да задава въпроси. Пък и се съмняваше, че тук някой говори някакъв друг език, освен китайски.

— Хайде, момчето ми — обърна се към Доджър и вдигна пръст във въздуха. — Намери Лъки!

Кучето не беше тренирано да върви по следа като ловните хрътки, но се бе привързало толкова много към Лъки и познаваше така добре миризмата й, че го разбра безпогрешно. Доджър вирна муцуна и с добре премерени крачки пое надолу по улицата.

Наоколо не се виждаха места за паркиране. Колите бяха спрени току до паянтовите сгради. Грег предположи, че Лъки е паркирала възможно най-близо до склада, за да не рискува да бъде усетена веднага. Вече бяха стигнали почти до края на пресечката. Доджър се закова на място, вдигна лапа, посочи и изскимтя.

Грег го потупа по главата и каза:

— Браво, момчето ми!

Сградата не изглеждаше достатъчно голяма за склад, но в Китайския квартал външният вид често лъжеше. Грег отвори внимателно вратата, а после хвърли поглед през рамо с надеждата да види хората от ФБР. Ала единствената кола наоколо беше една прастара тойота, която нещастно кашляше бензинови пари през спукания си ауспух. Той нямаше никакво намерение да чака. Животът на Лъки висеше на косъм — всяка секунда би могла да се окаже фатална.

Във вътрешността на склада беше тъмно като в рог, с изключение на някаква слаба, синкавобяла светлина, струяща от дъното. Грег се поколеба за миг и се приведе, за да потупа Доджър по главата, докато очите му привикнат към мрака. Постепенно започна да си дава сметка, че складът е много по-голям, отколкото изглеждаше отвън. Край стените бяха подредени огромни сандъци като ковчези.

Грег падна на колене. Горещото, здраво менгеме на страха започна да приклещва гърдите му. Защо бяха изгасили лампите? Какво са й сторили този път?

— Намери Лъки! — прошепна настойчиво на Доджър.

Хвана се за каишката на кучето и се остави да бъде поведен бавно към дъното на склада. Когато се приближиха, той разбра, че светлинките, които бе забелязал, са проблясващи компютърни екрани. Останалата част от офиса обаче бе потънала в непрогледен мрак. Доджър не се насочи натам, а зави встрани. Заобиколи една висока камара кашони.

И Грег се натъкна на дулото на насочен към гърдите му пистолет.