Мерил Сойър
Кралят на орхидеите (12)

Глава дванадесета

Грег гледаше как доктор Форенски настанява Лъки на удобен шезлонг и се бореше с изкушението да се измъкне тихомълком от стаята. Защо го беше помолила да остане? Единственото му желание беше тя да каже името си, за да може да се отърве от нея.

— Няма от какво да се притеснявате — каза лекарката, докато придърпваше стола си до шезлонга, на който беше легнала Лъки, след което направи знак на Грег да се приближи. — Под хипноза хората не правят нищо по-различно от онова, което биха сторили при нормални обстоятелства.

— Разбирам — отвърна Лъки и Грег си даде сметка, че тази лекарка определено му харесва. Правеше всичко възможно да предразположи пациентката си и изглеждаше искрено заинтересувана от този случай, за разлика от колегите й, които бяха поставили първоначалната диагноза.

— Сега искам от вас да гледате право в часовника на стената — каза доктор Форенски на Лъки. — Концентрирайте се в него и започнете бавно да броите от сто назад.

— Сто… деветдесет и девет… деветдесет и осем… деветдесет и седем… деветдесет и шест…

Грег се загледа в Лъки, докато тя броеше, и си помисли колко крехка и уязвима изглежда. За миг почти й повярва.

— Започвате да се чувствате много удобно… отпусната сте, нали?

Лъки кимна и продължи:

— Седемдесет… шестдесет и девет… шестдесет и осем…

— Искам от вас да затворите очи и да се отпуснете още повече.

Тя въздъхна, клепките й изпърхаха и се затвориха.

— Шестдесет и седем… шестдесет и шест…

— Започвате да се чувствате много уморена, спи ви се, нали?

Лъки отново кимна. Грег я следеше отблизо, за да не пропусне и най-малкия знак, че се преструва. Под бледосинята болнична риза гърдите й се издигаха и спускаха равномерно, сякаш вече беше заспала.

— Можете да спрете да броите, когато заспите напълно — каза лекарката, после зачака, докато Лъки промърмори числото „четиридесет и седем“ и спря.

— Откъде сте сигурна, че вече наистина се намира под хипноза? — запита Грег.

Не можеше да се пребори лесно със скептицизма си, особено като си спомнеше начина, по който се бе държала Лъки през нощта, когато я откри в гардероба. Все още не бе сигурен дали тя казва истината, или просто играе добре ролята си.

— За вас това представлява ли някакъв проблем? — отговори му с въпрос доктор Форенски.

Той имаше чувството, че погледът й прониква през него, сякаш можеше да разчете без проблеми мислите му. Затова беше принуден да си признае:

— Не вярвам особено много в хипнозата.

— Лъки, чуваш ме, нали?

— Да — достигна до тях отговорът й, сякаш много отдалече.

— Искам да си отвориш очите и да станеш.

Лъки спусна стройните си крака от шезлонга и се изправи, като едновременно с това отвори очи. Потрепването на миглите и леко разтворените й устни бяха наистина невероятно привлекателни, но дали поведението й не беше просто добра игра? Ако бе така, тогава какво се опитваше да докаже?

— Моля те, застани на един крак и изпъни другия високо назад — каза лекарката и Лъки изпълни нареждането й. — Добре. А сега премести цялата си тежест върху пръстите и протегни настрани ръце.

На Грег това му заприлича на балетна позиция — Лъки стоеше, изправена на пръсти, вдигнала другия си крак назад, с разперени като криле ръце.

— Чудесно! — възкликна доктор Форенски. — Задръж така. Не мърдай.

Доджър, който бе приседнал до Грег, се изправи на крака и впери очи в Лъки. Тя стоеше абсолютно неподвижно, като статуя, а не като жив човек. Любопитството на Грег се засилваше с всяка изминала секунда — не можеше да се начуди как успява да го прави толкова перфектно.

— Тя знае, че сме тук. Нали, Лъки?

— Да. Вие, Грег и Доджър седите там и ме гледате. Устните й се движеха, но тялото й дори не потрепна.

— Само изключително добре обучените танцьори са в състояние да се задържат дълго в тази позиция — информира го лекарката. — Но под хипноза всеки човек може да го направи, защото в този момент човешкият мозък е в променено състояние, необременен от обичайните неща наоколо, които го разсейват. Пациентът има пълен контрол върху тялото си и, което е по-важно, върху мисълта си.

— Очите й са като стъклени — обади се Грег. — Точно така изглеждаше в нощта, когато я намерих, само дето бърбореше несвързано и вършеше странни неща. Аз й говорех, но тя като че ли изобщо не ме чуваше.

— Вероятно е повтаряла събитията, пряко предшестващи катастрофата. Напълно обичайна реакция за подобни случаи.

Спомни си за ръцете на Лъки в панталоните си и за собствената си неволна реакция. Ако тя е възпроизвеждала нещо, предшестващо катастрофата, значи е била с любовника си. От тази мисъл нещо го преряза в гърдите — нещо, което той отказваше да нарече ревност. Почти не разбра кога лекарката е казала на Лъки да се върне на шезлонга и да затвори очи.

— Чуваш ли ме? — запита тя и Лъки отговори с „да“. — Добре. Сега искам да ни кажеш името си.

— Наричат ме Лъки.

— А ти как наричаш себе си?

— Лъки Бракстън — отговори автоматично тя.

Това го свари напълно неподготвен. Лъки Бракстън. Името звучеше съвсем… на място. Боже! Какви са тези мисли, които му минават през главата?

— Това истинското ти име ли е? — запита лекарката и Лъки призна, че не е. — Защо тогава се наричаш така?

— Грег започна да ме нарича „Лъки“, защото съм извадила голям късмет, като съм оцеляла след катастрофата. А аз добавих „Бракстън“, защото е кошмарно да нямаш фамилия. Пък и усещам, че мястото ми е при Грег. Той ме намери… и ме спаси, когато бях в затвора… и сега живея при него.

Неподозирана нежност се надигна в гърдите му и се събра на топка в гърлото. Едва успя да преглътне. Значи тя наистина оценяваше онова, което бе сторил за нея. Беше разтърсен до дъното на душата си по начин, който не би могъл да опише с думи.

— Разбирам. Но знаеш ли истинското си име?

— Не. От все сърце ми се иска да го знаех, но не го помня.

Ръката на Грег се отпусна несъзнателно върху главата на Доджър и го погали. От гърдите му се изтръгна въздишка на облекчение. Тя не си спомня. Тази мисъл започна да бие в главата му като камбана. Лъки очевидно се намираше под хипноза и единственото, което бе в състояние да си спомни бе, че мястото й е при него. Значи през цялото време е говорила истината. Ами случката в гардероба? И тогава не го е излъгала. Беше примряла от страх, но не можеше да каже защо.

— Добре. Сега искам да се върнеш назад във времето. Остави мисълта си бавно да се понесе назад към момента на катастрофата. Кажи ми какво виждаш?

— Да виждам ли? Не мога да видя нищо, освен тези приливи и отливи на светлината, сякаш се намирам в мъгла. Не, не е мъгла. Повече прилича на вода.

— Дъжд ли е това, което виждаш?

Лъки се поколеба за момент и Грег си помисли, че вероятно си спомня бурята, която се бе стоварила върху крайбрежието в нощта, когато я намери.

— Не, вода е. Все едно съм в океана, под водата. Единственото, което виждам, са тези появяващи се и изчезващи петна светлина отгоре, където би трябвало да се намира слънцето.

Доктор Форенски се приведе към Грег и тихо му обясни:

— Именно по този начин повечето от пациентите с амнезия описват миналото, когато то липсва от паметта им. Човек би си помислил, че не виждат нищо друго, освен тъмнина, но не е така. Повечето говорят за някаква светлина, но не виждат нищо друго, защото няма нищо друго, което да се види.

Грег не можеше да откъсне очи от Лъки. Беше прехапала долната си устна, както я бе забелязал да прави, когато се концентрираше върху екрана на компютъра. Опитваше се отчаяно да види миналото, но него го нямаше там. Сърцето му се изпълни с огромно съчувствие към нея, както когато я бе открил в затвора с всичките онези хора около нея, които й се присмиваха.

— Лъки, нека се върнем още по-назад. Позволи на мисълта си да се плъзне във времето. Лятото на 1990 година. Можеш ли да ни кажеш къде си?

Две секунди тишина — и после:

— Не. Виждам някаква светлина, но е изкривена… като че ли минава през призма. Нямам никаква представа къде съм.

Грег слушаше и все повече се убеждаваше, че Лъки му е казала истината. Лекарката я връщаше все по-назад и по-назад във времето и тя не виждаше нищо друго, освен замъглена светлина.

Накрая доктор Форенски се обърна към него и каза:

— За мен вече няма никакво съмнение, че паметта й е изцяло изтрита, което е напълно съвместимо със синдрома на Хойт-Меленбергер, но това все още не обяснява защо не може да си спомни името.

— Не можете ли да направите още нещо? Последното нещо, което искаше Грег, бе да се върнат там, откъдето бяха тръгнали. Защото не само щеше да му се наложи да се изправи срещу скептично настроения си брат, а и да прекара още една мъчителна нощ под един покрив с тази жена, която си въобразяваше, че мястото й е при него.

Доктор Форенски се замисли и прокара възлестите си пръсти през късата коса на слепоочията си.

— Бих могла да се опитам да я върна във времето преди четвъртия й рожден ден. Повечето от хората не си спомнят нищо от първите години на живота си. Мислят си, че си спомнят, но изследванията са доказали, че заимстват образи от други източници… Различните видове памет се складират в различни части на мозъка. Възможно е Лъки да е от малцината, които наистина си спомнят този период от детството си. Но дори и да си спомня, може да не знае фамилията си в тази ранна възраст, а ако името й е необичайно, не би могла да го произнесе буква по буква.

— Все пак си заслужава да опитаме — отвърна Грег.

В ушите му все още звучаха думите на Лъки, че мястото й е при него. Ако не си спомни абсолютно нищо — дори и от ранното си детство — мястото й наистина би било при него, поне докато някой не я открие и прибере. Тази мисъл го изпълни с неочаквано въодушевление.

— Лъки, искам да се върнеш още по-назад във времето… много, много назад. Ти си много млада, много малка. От съвсем скоро вървиш и от съвсем скоро говориш. Върни се назад… назад в онези дни, когато току-що си проходила.

Зъбите на Лъки отпуснаха долната й устна и изражението на лицето й неусетно се промени. Наклони глава на една страна, сякаш се ослушваше за нещо. Доджър се изправи на крака и целият потрепера под ръката на Грег. Тя изглеждаше толкова… различна. Инстинктът му подсказваше, че не се преструва.

— Лъки, кажи ни какво виждаш.

— Тумно — отговори тя с детско гласче. Косъмчетата по тила на Грег започнаха да се изправят едно по едно. Доджър спря да трепери и издълженото му тяло застана нащрек.

— Какво каза?

— Тумно. Тумно!

— Там, където си, е тъмно? — лекарката му хвърли поглед и продължи: — Виждаш ли някъде светлина?

— Под вратата.

— Някаква светлина идва изпод вратата? — запита Грег вместо лекарката, която очевидно нямаше никаква пред става за какво става въпрос.

— Ъ-хъ.

Отговорът й беше напълно детски. Съдържаше и нещо друго, което в този момент все още не му беше напълно ясно. Но внезапно разбра. Гласът й подсказваше, че всеки миг ще се разплаче — гласчето й по-точно. Или ще се разплаче, или току-що е плакала. О, Боже! Какво ли можеше да се очаква още?

— Знаеш ли къде си?

Лъки извърна глава, зарови се с лице върху шезлонга, но миг преди да го направи, Грег забеляза сълзите, капещи изпод затворените й клепачи.

— В галделоб.

— В гардероб?!

Грег изстреля думите несъзнателно, защото в този момент си спомни детския плач, който го беше събудил първата нощ. По дяволите! Не може да бъде! Ала все пак беше точно така.

Доктор Форенски сложи пръст на устните си, за да го накара да замълчи и запита:

— Намираш се в гардероб, така ли?

Лъки кимна, обърна се отново към тях и сълзите рукнаха окончателно по бузите й.

— Какво правиш в гардероба?

— Клия се.

Думите бяха последвани от хълцане, което много напомняше детско ридание. Това събуди у Грег верижна реакция от чувства. Първоначално му се прииска да я вземе в обятията си, сякаш тя беше малко момиченце, после побесня, че някой може да малтретира дете, а накрая разумът заговори и му напомни, че не може да направи абсолютно нищо — тя възстановяваше спомен за нещо от миналото си.

Доктор Форенски изглеждаше видимо разтревожена, но още не знаеше и половината от нещата. Когато обсъждаха случая на Лъки, се бяха концентрирали върху нощта, когато Грег я бе открил. Изобщо не беше споменал, че се е крила в гардероба, стиснала в ръка касапски нож за самозащита.

— От кого се криеш?

Тя отвори уста, опита се да каже нещо, но не излезе никакъв звук. Накрая издиша дълбоко, потрепера и прошепна:

— Ма-ма.

Стомахът на Грег се сви на топка. Хаос от болезнени спомени го връхлетя със заплашителна сила. Когато бе водил битките си с леля Сис, той самият бе принуден да се крие безброй пъти, но тогава вече бе много по-голям и в състояние да се защити по-добре.

— Защо ти е сърдита майка ти? — запита доктор Форенски.

На Грег му се искаше да изкрещи: „Не разбирате ли?“, но съзнаваше, че лекарката наистина започва да подозира нещо. Тя просто се опитваше да го измъкне от Лъки, за да я освободи от него — сгушеното на шезлонга травмиране дете, което си спомняше миналото.

Лъки сви ръка в юмрук и потърка очи — детски жест, от който гърлото му се сви още повече. Доджър даде глас на чувствата си с тихо изскимтяване и с умолителен поглед, който като че ли казваше: „Спри това мъчение!“

— Аз била лоша. Много, много лоша.

Грег едва се въздържа да не изкрещи на лекарката да спре. С всяка следваща дума лицето на Лъки се изкривяваше все повече и повече, докато накрая бе съвсем очевидно, че се гърчи от болка. И тъй като той самият бе изтърпял много бой, му бе ясно, че тя е била малтретирана — и то жестоко.

— Какво толкова лошо си направила?

— Изпила последната капка мляко.

По дяволите! Като че ли и сега виждаше как двамата с Коуди си правят спагети със сирене за пета или шеста вечер тази седмица и си мислят, че са онеправдани, защото леля Сис няма нищо друго за ядене. Тя беше в състояние да пропилее и последния си цент в салона за бинго, но рядко се тревожеше дали те имат какво да ядат вкъщи. Но това тук беше още по-лошо. Лъки е била много по-малка от тях и не е била в състояние да се защити.

— Какво ще стане, ако майка ти те намери? — запита лекарката и на Грег му се прищя да удуши тази жена. Толкова ли не знае какво се случва с деца, отглеждани от психопати?

— Ма-ма ще изголи мене.

— Ще те разголи?

— Ще я изгори! — просъска Грег в ухото на лекарката. А бе на тази жена колко й е коефициентът на интелигентност?

— Изгори? Горещо? — повтори доктор Форенски и вече доста сбръчканото й чело се набръчка още повече.

— Ъ-хъ — потвърди Лъки.

Коленете й бяха свити до гърдите в ембрионална поза, която не се различаваше много от онази, в която я беше открил в гардероба.

А снощи какво ли е станало? Желаеше я прекалено силно, за да си има доверие и да провери как е тя. Как е успяла да заспи сама, без да издаде нито един звук?

— Как се казваш? — запита доктор Форенски, очевидно отказала се да задава повече въпроси за болезненото детство на Лъки. — Можеш ли да ни кажеш?

— Млък-вай.

— Какво каза, скъпа? Би ли го повторила?

У Грег се надигна ужасяващото предчувствие, че знае много добре какво казва тя.

— Млък-вай.

Лекарката изгледа Грег с широко отворени, невярващи очи. Този път и тя разбра.

— Млъквай. Така ли се казваш? — успя да запита и Грег се приготви стоически да приеме отговора.

— Ъ-хъ.

Лъки се беше превърнала в стегната топка, сгърчила тялото си до такава степен, че направо изглеждаше невъзможно човек да успее да се свие в подобна поза.

— Знаеш ли фамилията си?

— К’во е фамилия?

— Знаеш ли къде живееш?

— В галделоба.

Грег никога не се бе пречупвал и плакал — дори когато жена му загина, а брат му беше тежко ранен при катастрофата — но сега тялото му бе разтърсено от конвулсивно ридание, което почти не направи опит да потисне. Знаеше през какво е преминала Лъки, защото той самият се бе сблъскал с подобен демон. Но тогава беше много по-голям и бе способен да се справи с терора. А Лъки е била мъничка. И съвсем сама.

— Знаеш ли имената на някои от приятелите на мама? — запита лекарката, която очевидно още не се бе отказала да спечели битката, макар Грег вече да знаеше, че е загубена. Детето Лъки не си спомняше нищо, което би им помогнало да я идентифицират.

— Не — отвърна тя жаловито.

— Спрете! — извика Грег и скочи на крака. — Това няма да ни доведе доникъде. Само я измъчвате.

Като че ли някъде от много далече до ушите му достигна тихият глас на доктор Форенски, която казваше на Лъки да поспи за известно време, а когато се събуди, ще си спомня всичко, което е казала, но няма да усеща нито частица от болката. Единственото, за което Грег бе в състояние да мисли, бе колко много е страдала. Вярно, че и неговото детство беше истински ад, но той поне си бе имал Коуди. А Лъки е била съвсем сама.

Доктор Форенски стана и му направи знак да я последва навън, докато Лъки поспи. Грег щракна с пръсти, но Доджър дори не се помръдна.

— Добре, момчето ми. Остани при нея.

Докато вървяха по коридора, доктор Форенски каза:

— Мисля, че знам защо Лъки не може да си спомни името. Очевидно е, че е силно травмиране дете, не само физически, но и психически.

— Тази кучка, нейната майка, й е заповядвала толкова често да мълчи, че тя си е мислела, че името й е „млъквай“ — отбеляза Грег, когато лекарката го въведе в малък кабинет с изглед към паркинга. — И сега нощем не може да заспи, освен ако не се скрие в гардероб.

— Така ли? — възкликна доктор Форенски и се настани на бюрото. — Разкажете ми за наблюденията си.

Грег обясни как бе намерил Лъки в гардероба и допълни:

— Беше уплашена, но не знаеше от какво. Никога не е споменавала нищо за майка си, затова предположих, че се страхува от някого в настоящето.

— Може и да не съзнава напълно какво я плаши. Докато спим, нашият мозък си играе и ни подхвърля какви ли не спомени. А мозъкът на Лъки не разполага вече с много такива. Не е изненадващо, че се фокусира върху този травматичен инцидент, защото няма какво друго да използва. С времето ще го сънува все по-рядко и по-рядко. Мозъкът ще се сдобие с нови впечатления, върху които да се фокусира.

— Мога ли аз да й помогна с нещо?

— Трябва да разберете колко важен сте станал за нея. Докато намери семейството си — ако изобщо има такова — вие сте най-важният човек в живота й. За мен е напълно ясно, че тя е влюбена във вас.

Грег скочи на крака и отиде до прозореца, който гледаше към паркинга. След малко каза:

— Не искам тя да ме обича.

— Сигурен ли сте?

Той не отговори, защото и сам не можеше да си даде сметка какви чувства изпитва към Лъки сега. Беше тръгнал към този хипнотичен сеанс с мисълта, че иска да се отърве от нея. А после беше видял една различна Лъки. Тя го бе развълнувала, докосвайки някаква струна в душата му, за чието съществуване не бе и подозирал до този момент.

Лекарката продължи, като тактично изостави темата за чувствата му към Лъки:

— Малтретираните деца често бягат от къщи. Животът на улицата е труден, но често е по-добър от онзи, който водят у дома. Много от тези бегълци са принудени да се заемат с пласиране на наркотици или с проституция, за да оцелеят. Не споменахте ли, че Лъки е била облечена като проститутка?

— Така е — отвърна Грег и се обърна към нея, като се облегна на перваза. — И се държеше като такава.

— Подобни жени често си сменят имената. Възможно е Лъки да е използвала толкова много имена, че споменът за онова, написано на свидетелството й за раждане, да е напълно изтрит след това й премеждие.

Някаква студена топка заседна в гърлото му. Успя да кимне, като че ли не даваше и пет пари за това. Ала изобщо не беше така. Лъки представляваше странна смесица от невинност и сексуалност. Здравият разум му подсказваше, че не може да не е била и с други мъже, но някак си не му се искаше това да е истина.

— Знаете ли, това може би е за добро — заяви доктор Форенски. — Често травмите на главата водят до радикална промяна на личността на пациента. Като имаме предвид какъв вероятно е бил животът на Лъки, загубата на паметта би могла да се окаже нейният шанс за ново начало.