Мерил Сойър
Кралят на орхидеите (11)

Глава единадесета

— Ей, Номо, навън има някакъв репортер, който задава въпроси за Лъки — извика един от доброволците.

— Аз ще се оправя с него — каза Грег на стареца. — А ти заведи Лъки горе в кабинета ми, където онова копеле няма да може да я открие.

Описанието на Фентън Бюли, което му беше дал Коуди, бе много точно. Грег веднага го позна. И го намрази от пръв поглед. Фентън се поклащаше небрежно, облегнат на хибискуса пред сградата, и дъвчеше клечка за зъби.

— Вие ли сте Грег Бракстън? — запита журналистът, без да маха клечката от зъбите си, и Грег кимна. — Да сте случайно роднина с началника на полицията?

— А вие кой сте?

Бюли измъкна от портфейла си смачкана журналистическа карта и Грег я прегледа внимателно.

— Чух, че вие сте платил гаранцията на Духа на Пели. Да знаете случайно къде мога да я намеря?

— Следващата седмица ще бъде в съда за разглеждане на делото й.

Бюли присви очи и раздвижи клечката напред-назад между мустаците си, които бяха щръкнали като стара метла.

— Колко ще ми струва информацията? — запита след известен размисъл.

Платена журналистика. Грег я ненавиждаше, но знаеше, че точно така работят таблоидите.

— Нямате толкова пари. Ако ви забележа отново на територията на института, ще поискам да ви арестуват за незаконно навлизане в чужда собственост.

— Мога да я открия и сам — заяви Бюли. — Мога да открия всеки, когото си пожелая.

Грег не се и съмняваше в думите му. Мислено прокле малката територия на острова, където всеки знаеше какво става в съседния двор. Никак не му се искаше Бюли да изтипоса снимката на Лъки до поредния неясен силует на извънземен, който се е вселил в женско тяло и играе извънземните си номерца, разчитайки на интереса към секса на американците.

Лъки го чакаше в кабинета му, облечена отново в панталонките си — слава на Бога! Скромната дреха очертаваше тяло, от което човек не можеше да откъсне поглед, но поне излъчването й сега не беше толкова предизвикателно, колкото с плътно прилепналия водолазен костюм.

— Искаш ли да чуеш идеята ми? — запита го тя, преди да е успял да я предупреди за Бюли.

— Изгарям от нетърпение — отвърна Грег, седна зад бюрото си и размести бумагите, които вече беше прегледал и сортирал. Здравият разум му подсказваше, че най-безопасният начин за контактуване с нея е да не я поглежда. — Казвай!

— Институтът не работи с акули, нали така? Е, но някъде по света има хора, които се занимават с това и те ще знаят как може да се помогне на Руди. Единственото, което трябва да направим, е да влезем в Интернет и да попитаме.

— Не е чак толкова просто. Трябва да си наясно с онова, което правиш. Повечето хора се объркват в информационната мрежа.

— Позволи ми да опитам!

Ентусиазмът в гласа й го накара да вдигне глава и да я погледне. Тя вече се беше настанила пред компютъра на Рейчъл.

— Не пипай нищо! Господи! Ако не внимаваш, можеш да изтриеш сведенията от цял месец изследователска работа!

Тя го изгледа с широко отворени очи и заяви:

— Много ще внимавам, Грег. Но трябва да ми позволиш да опитам. Руди разчита на мен.

Леле, мале! Пред него стоеше първокласна откачалка! Никога не беше срещал толкова смахната жена и с малко повече късмет, никога вече нямаше да налети на подобна.

— Мислиш ме за луда, нали?

— Тъй като ти отвори въпрос за това — да.

Саркастичният му тон изобщо не я обезкуражи.

— Интернет ще се отвори за мен, ще видиш. Щом се притесняваш, нека използвам твоя компютър. — И преди той да успее да я предупреди да стои по-далече от него, тя прекоси кабинета и придърпа стол до компютъра му. — Каква е паролата?

— „Ханом“. „Монах“, прочетено отзад напред — заради тюлените-монаси, които изследваме тук — отговори той и се приготви да наблюдава как ще се справи с онова, с което се заема.

Справи се. И още как. Само няколко минути по-късно тя се разхождаше по уебстраниците, плувайки безпрепятствено из киберпространството. Той самият разчиташе на указанията от „Интернет за начинаещи“, но на Лъки подобни очевидно не й бяха необходими.

— Да ме вземат мътните! — промърмори си тихичко, докато я наблюдаваше с периферното си зрение, галеше Доджър по главата и се опитваше да подреди по приоритети бележките за необходимите доставки, тъй като наличният бюджет очевидно нямаше да стигне за всичките. Доджър постави глава на коляното му. Пръстите на Лъки летяха по клавиатурата със скорост, която можеше да бъде придобита само след дълги часове пред компютъра. — Кое парченце от пъзела ми убягва?

Освен ако сексиндустрията не се бе дотам технологизирала, че представителките й да могат да се разхождат така из Интернет. Добре де, вероятно е прибързал с оценката си за Лъки. Може би не е проститутка. Възможно е да е просто един „свободен дух“ като Джесика. Но начинът, по който тя се бе държала с него през онази нощ в палатката, го наведе на мисълта, че не може да бъде нищо друго, освен професионалистка.

 

 

— Някой излиза на сцената — информира Кралят на орхидеите партньора си, докато седяха пред компютрите в офиса си. — Скоро ще разберем какво е намислила.

— Изпрати ли някого до Мауи?

— Разбира се. Парите отварят всички врати. Наех най-добрия. Не се притеснявай.

— Ще се чувствам по-добре, ако успеем да я проследим само с компютъра.

Кралят на орхидеите се смръщи и отговори:

— Дори аз не мога да открия всичко, което ни е необходимо, само с компютъра. Някой трябва да отиде там. Но май не може да бъде нито един от нас, не мислиш ли?

Опитът му да се пошегува излезе несполучлив. В последно време не беше в състояние да предизвика дори сянка на усмивка у партньора си. И как би могъл да измисли нещо смешно, когато непрекъснато виждаше жената, която обичаше, в ръцете на Грег Бракстън? Знаеше, че и партньорът му си мисли за същото.

— Ще се наложи да започнем да складираме орхидеите тук — заяви партньорът му, рязко сменяйки темата на разговора. — Намерил съм няколко сгради, които ще свършат работа. Всичките са в Китайския квартал, близо до доковете. Защо не отидем двамата и да решим на коя да се спрем?

— Не ми харесва да държим орхидеите толкова близо до нас. Прекалено рисковано е.

— Това е план, за чието разгадаване глупаците от полицията доста ще трябва да се потрудят. Щом ще ставаме членове на голямата лига, трябва да го приведем в действие още сега. Или предпочиташ бандите от Хонконг да си пъхат носа на наша територия?

— Прав си. Нека се заемаме тогава — отвърна Кралят, демонстрирайки много повече ентусиазъм, отколкото изпитваше в действителност. Последва партньора си извън офиса и надолу по стъпалата. — Какво смяташ да правим, ако се окаже, че тя наистина не си спомня нищо?

— Ще я оставим с този Бракстън. Да видим дали може да се справи с нея.

— Това не е много добро решение и ти го знаеш.

— Тогава ще извадим основния коз, какво ще кажеш? Да, ще извадим основния коз.

 

 

На следващата сутрин напрежението в кабинета на Грег се усещаше почти осезаемо. Лъки седеше до него пред компютъра му и преглеждаше предложенията, пристигнали в отговор на запитването й за състоянието на Руди, от специалисти от целия свят. Рейчъл пък въвеждаше в табличен вид поредната група високочестотни звуци. Главата й бе високо изправена.

Да се каже, че Рейчъл се радва на присъствието на Лъки в кабинета, бе все едно да се твърди, че за папата би било върховно удоволствие да сподели амвона си с дявола. В действителност Рейчъл беше толкова бясна, че Грег се опасяваше, да не би да напусне института. Беше цяло чудо, че все още не го беше сторила. С нейните препоръки и квалификация би могла да си намери работа в поне десетина подобни институти за много по-висока, заплата. Той често се бе опитвал да си внуши, че тя стои тук, защото тяхното съвместно изследване върху китовете е различно, по-важно от останалите. Ала вече започваше да подозира, че основанията й са от съвсем друг характер.

Колкото по-скоро се отърве от Лъки, толкова по-добре. Колко пъти си беше повтарял тези думи? Вече му беше изгубил края. Усмихна се вътрешно, удовлетворен от факта, че снощи бе устоял на изкушението да й обърне внимание. След вечеря се бе качил в спалнята си и бе заключил вратата. Беше му ужасно трудно да заспи, но накрая някак си си го наложи. И нищо не го бе събудило. Никакъв плач.

Що се отнася до Лъки, можеше само да гадае къде е прекарала нощта. Поне имаше свеж вид — преглеждаше съобщенията от други морски институти с по-голям опит в лечението на акули с бистър и ясен поглед. Всъщност именно той изглеждаше като парцал след неспокойната нощ, преминала във въртене наляво и надясно.

— Ето го! — извика внезапно Лъки. — Един научен работник от Австралия ни предоставя решението на проблема на Руди!

Грег се направи, че не забелязва пренебрежителното изсумтяване на Рейчъл и се приведе към Лъки.

— Добре, предавам се. Какво би трябвало да направим с… Руди?

Тя вдигна поглед към него. Зелените й очи горяха с такъв ентусиазъм, че само с върховно усилие на волята той успя да се овладее да не й отвърне със същия плам.

— Вземаме пневматичен пистолет — нали се сещаш, от онези, които използват хирурзите — и му закрепваме обратно перките. Докато тъканта се възстанови, скобите ще са се разградили и Руди ще може да плува съвсем сам.

— Но това е нелепо! — изкрещя Рейчъл и скочи на крака. Ако погледът можеше да убива, Лъки вече щеше да е труп. — Кожата на акулите съдържа хрущялна субстанция. Тя не зараства по същия начин като човешката!

На атаката на Рейчъл Лъки отговори със замислено кимане.

— Да, знам това, но може би хрущялът при акулите е по-различен от човешкия.

Рейчъл вдигна презрително поглед нагоре, после фиксира Грег и отсече:

— Много умно! Хрущялът си е хрущял. Той не регенерира като кожата.

— Има много неща, които все още не знаем за акулите — възрази Лъки. — Например няма никакво обяснение на факта защо акулите не се разболяват от рак като другите живи същества, но това не променя достоверността му.

В продължение на няколко секунди единствените звуци в кабинета след нейното изявление бяха бръмченето на климатичната инсталация и лекото потракване на каишката на Доджър, който буташе глава в ръката на Лъки.

— Това от Интернет ли го научи? — запита накрая Грег.

Проблемът с раковите заболявания беше една от най-новите насоки в изследванията на морската фауна, осигуряваща на някои институти баснословни субсидии, на които всеки в бранша можеше да завиди.

— Не, просто го знам. Не съм сигурна откъде. Толкова ли е важно?

— Не особено.

Но беше — при това много важно. Лъки знаеше прекалено много, спомняше си прекалено много. У Грег започна да се надига тревожното предчувствие, че Коуди ще се окаже прав. Лъки ще се подложи на хипноза, но за нейно удобство няма да си спомни името. И той няма да може никога да се отърве от нея. Сериозно се съмняваше дали ще е в състояние да изкара още една целомъдрена нощ, след като тя се намираше на няколко крачки надолу по коридора.

— Може ли да опитаме? — поиска да знае Лъки. Изражението й беше толкова искрено, така неустоимо, че му се наложи да впрегне цялата си воля, за да не се съгласи веднага. Рейчъл избра точно този момент да напусне кабинета, затръшвайки вратата. Трясъкът го върна на земята.

— Виж какво, Руди е тигрова акула. Може да ти изглежда кротък, но докато разбереш какво става, зъбите му за миг ще те разкъсат на две — започна той, спря, за да си поеме дъх и забеляза упоритото й изражение. Явно тя не беше се отказала от намеренията си. — Няма особен риск да го разхождаш, но да го хванеш и да прикрепиш перките му със скоби е съвсем друго нещо. Трябва му много малко, за да се вбеси и някой от нас за секунди ще остане без една ръка — или дори още по-лошо.

— Руди никога не би ме наранил.

— Ти си откачила! Акулите не мислят като хората. Той няма как да разбере, че се опитваме да му помогнем — заяви Грег, изправи се и изключи компютъра. — Хайде да тръгваме. Пътят ни до клиниката е поне двадесет минути. И тъй като доктор Форенски е пристигнала тук специално заради теб, няма да е възпитано да закъсняваме.

 

 

Лъки следеше пасторалните, живописни пейзажи, прелитащи край колата, изпълнена с радостно предчувствие. След час-два вече ще знае името си. Може би тогава ще може да докаже на Грег, че не го е лъгала. Но дори и в този момент миналото й беше като някакъв мираж, проблясващ в далечината. Неясен. Недостижим.

Никога не забравяй, че те обичам. Тези думи продължаваха да ехтят из празните коридори на паметта й, но тя нямаше ни най-малка представа кой ги е казал. Дали е имало друг мъж преди Грег? Някой, който я е обичал? Сърцето й внезапно бе разкъсано от болката на самотата, която беше толкова непоносима, че Лъки с радост би я заменила за истинска, физическа болка.

— Добро момче — каза тя на Доджър, който протегна муцуна от задната седалка и я постави на рамото й.

Хвърли крадешком поглед към Грег. Той гледаше право напред, подпрял едната си ръка на отворения прозорец, а другата поставил небрежно върху волана. Намали скоростта, за да пропусне един камион със захарна тръстика, който пресичаше пътя.

— Това е планинската част на острова — обясни й той, без да я поглежда. — Хората тук се занимават предимно със земеделие и скотовъдство. Рядко могат да се видят туристи наоколо.

— Красиво е — отбеляза тя и наистина го мислеше.

Във всички посоки се простираха полета със захарна тръстика, която много приличаше на жито с поклащащите се на вятъра стъбла, а по червената почва на склоновете пъстрееха терасовидно разположените яркозелени горички млади ананаси. От двете страни на пътя нежни туфи див джинджифил танцуваха под лекия бриз като грациозни балерини.

Продължиха да се изкачват нагоре по шосето на Халеакала, докато накрая полетата със захарна тръстика и ананаси се превърнаха в тучни зелени пасища, опасани от всички страни с варосани огради. Говеда и коне пасяха в гъстата трева, загърбили високомерно искрящото на слънцето море, едва различимо на хоризонта. От време на време от двете страни на пътя се мяркаха гъсталаци от папрат, които скриваха от поглед ливадите. И над всичко това, извисяващ се над острова като божествен покровител, се възправяше Халеакала, със забулен от перестите облаци връх.

Влязоха в едно градче с дървени тротоари, колове за връзване на коне и корита за поене на добитъка. Минаха покрай обора на Хибнер и смесения магазин на Ямагучи, после спряха, за да пропуснат трима ездачи, които пресякоха пътя, смеейки се и размахвайки каубойските си шапки с цветни ленти. Нещо определено не беше наред.

— Като мангустата е.

— Какво? — запита изумено Грег.

— Има нещо, което не разбирам. Това място ми изглежда познато, но някак си няма нищо общо с Хаваите…

— Това е Макавао — страната на каубоите в хавайски вариант. Прилича много на Тексас, нали?

Лъки съзнаваше, че той се опитва да я вкара в капан, но не знаеше как да отвърне. Някак беше разбрала, че това място е различно от останалата част на острова, но никога нямаше да се сети да го сравни с Тексас, дори и животът й да зависеше от това.

В това скептично настроение те спряха пред клиниката, която приличаше по-скоро на планинска хижа. Паркираха и тръгнаха мълчаливо през паркинга, пълен с пикапи и джипове, следвани от Доджър. Служителката от регистратурата ги поведе към един частен кабинет.

Доктор Форенски вече ги очакваше. Дребна, с крехко телосложение, с късо подстригана бяла коса и лице, изсушено от слънцето и годините, тя се изправи и протегна ръка на Лъки.

— Доколкото разбирам, преминали сте през ужасно изпитание — започна доктор Форенски и направи знак и на двамата да седнат.

Съчувствието в тона на лекарката се отразяваше и в очите й и Лъки веднага я хареса. Хората обикновено я гледаха с подозрение и никога не се замисляха колко е страдала.

— Когато полицейският началник Бракстън се свърза с мен — продължи тя, — ми разказа какво се е случило. Четох и вестниците, на които, разбира се, не може да се вярва, и имам резултатите от изследванията ви. Но бих желала да чуя подробностите и от вас двамата.

Първи започна Грег, като разказа как Доджър бе намерил колата. После Лъки обясни как се е събудила, без да си спомня нищо за миналото, без да има никаква представа къде е и как се е озовала там. Доктор Форенски слушаше мълчаливо, кимаше съчувствено и я предразполагаше да се отпусне.

— Не сте се разпознала в огледалото и… сте се разтревожила — повтори накрая лекарката. — А сега познавате ли се?

Лъки сви рамене и отвърна:

— Мисля, че да. Струва ми се, че си приличам, когато косата ми не се къдри около лицето като… — затърси в мозъка си точната фраза, докато накрая я откри — като плевел, раснал на воля.

— Това е доста интересно. Не разпознавате лицето си и не си спомняте името. А би трябвало, защото не може да не сте се гледали в огледалото хиляди пъти и да не сте използвали името си многократно. Това би трябвало да ги запечата завинаги в мозъка ви, за разлика от единичните образи, които са били складирани в епизодичната ви памет — заключи доктор Форенски, загледана замислено в Лъки. Безспорно й вярваше и търсеше някакво обяснение на този феномен. — Питам се обаче защо не се получава.

— Би ли могло да има нещо общо с факта, че Лъки е запазила обонянието си? — запита Грег.

— Вероятно — съгласи се доктор Форенски. — Забелязах, че това е отразено в резултатите от изследванията й и веднага се обадих на един колега на починалия ми съпруг, който работи в Медицинския колеж на Харвард.

Казва се доктор Робинсън и е извършил огромна изследователска работа върху синдрома на Хойт-Меленбергер. Тъй като той е изключително рядък, данните за него са ограничени, но колегата си спомни за един случай, когато обонянието е останало непокътнато.

— Толкова ли е важно това? — запита Лъки. — Аз просто искам да бъда хипнотизирана, за да успея да се спомня името.

Лекарката й се усмихна успокоително и отвърна:

— Важно е, защото обонянието и епизодичната памет са разположени на едно и също място в мозъка. Точно по тази причина най-ярките спомени, които ни връхлитат, се пораждат тогава, когато помиришем нещо. Ароматът на току-що опечен ябълков пай се разнася наоколо и хоп — щракна тя с пръсти, — отново съм на шест годинки и седя в кухнята на баба.

— Бих дала всичко, само за да мога да си спомня баба си — каза Лъки.

Доджър явно почувства болката й, защото се приближи до нея и бързо я лизна.

Доктор Форенски се приведе напред и докосна ръката й.

— Хубавото на човешкия мозък е удивителната му способност да се възстановява. Вероятно сте чувала, че доста хора по света функционират буквално с половин мозък. Много други са преживели по-лоши катастрофи и от вас и са продължили да живеят нормален живот. Когато намерим семейството ви, те ще ви кажат всичко за миналото ви и мозъкът ви ще започне да преработва информацията, така че не след дълго ще имате усещането, че наистина си спомняте всичко.

И другите лекари й бяха казали същото, но сега, когато го чу и от тази жена, за първи път се почувства по-спокойна. Коуди Бракстън може би я презираше, но й беше намерил човек, който наистина иска да й помогне.

— Готова ли сте да започнем? — запита доктор Форенски.

— Да — кимна Лъки. — Може ли Грег и Доджър да останат при мен?

— Щом желаете.

Лъки кимна и вдигна очи към Грег. И да беше изненадан от молбата й, не го показа с нищо. Лекарката стрелна с поглед първо единия, после другия. Независимо от онова, което им предстоеше да научат, въпреки вероятността новините да са неприятни, Лъки държеше Грег да узнае истината — при това да я узнае от първа ръка.