Мерил Сойър
Кралят на орхидеите (13)

Глава тринадесета

Лъки тайничко хвърли поглед към Грег. Бяха напуснали клиниката преди няколко минути след продължителен разговор с доктор Форенски. Оттогава насам Грег бе необичайно мълчалив, а лицето му — истинско въплъщение на самообладанието. Ако беше професионален картоиграч, никой не би могъл да се досети дали държи губеща или печеливша карта.

Тя извърна глава и си каза, че няма никакво значение какво си мисли той. Инстинктите й за оцеляване й подсказваха да гледа напред, а не назад, както и да разчита единствено на себе си. Хипнотичният сеанс се бе оказал едновременно изтощителен и обезкуражаващ. Не само не бе научила името си, а и бе открила, че майка й не я е обичала, не я е искала.

Душата й пропадна в неописуема празнота, в пропаст, която никога нямаше да може да бъде преодоляна. Продължаваше да чува онзи глас: Никога не забравяй, че те обичам. Кой е този, който я обича? И къде е той, когато толкова отчаяно се нуждае от него?

Забрави го. Концентрирай се върху бъдещето.

— Доктор Форенски смята, че съм била малтретирано дете, което е избягало и после се е забъркало с наркотици или… нещо подобно.

Думата „проституция“ не искаше да излезе от устата й. Бе решена да не мисли за себе си по този начин, макар и да допускаше, че истината може и да е такава. Като се има предвид онова, което Грег й беше разказал, както и начинът, по който реагираше, когато бе близко до него, тази възможност изглеждаше единственото правдоподобно обяснение. И все пак тя не искаше той — или който и да било друг — да мисли за нея по този начин.

— Обяснението й е много по-добро и по-правдоподобно от всички, предложени досега. Не можеш да ни кажеш името си, защото си използвала много псевдоними.

По тази ли причина беше казала, че й се иска фамилията й да е Бракстън? И че мястото й е при него? Какво я бе накарало да изрече подобни неща, когато великолепно знаеше, че той не я иска? Макар и да се намираше под хипноза, Лъки съзнаваше отлично какво става около нея и бе наясно с присъствието му в стаята. Ала мислите й просто бяха потекли, без да бъде в състояние да ги спре.

Грег отби встрани от пътя, спря колата и я поведе към ръба на скалата, от която целият остров се откриваше пред тях като на длан. От тази височина всичко изглеждаше синьо или зелено. Безкрайната синева на морето се сливаше с небето на хоризонта, но земята под тях представляваше мозайка от зелени нюанси — от зеленото на полетата със захарна тръстика, през по-тъмното зелено на зрелите ананаси, чак до яркото пролетно зелено на дивите папрати. И над всичко това се извисяваше наситеното зелено на покрития с мъх връх на Халеакала, открояващ се на фона на синьото небе.

Известно време Грег остана мълчалив, взрян в живописната гледка пред себе си. После каза:

— Снощи не те чух да плачеш. Успя ли да заспиш в леглото си?

Лъки се замисли за миг дали да не излъже, но после си спомни какво беше казала лекарката. Каквато и да е била преди катастрофата, каквото и да е направила, вече нямаше значение. Това беше нейният шанс за ново начало. Добрите хора не лъжат, особено пред онези, които се опитват да им помогнат.

— Не, спах в гардероба — отговори тя, погледна го в очите и там забеляза нещо, което искрено се надяваше да не е съжаление. — Но тази вечер не би трябвало да имам подобен проблем. След сеанса вече съм напълно наясно от какво се страхувам — нещо, което ми се е случило, когато съм била дете. То не би могло да ми навреди сега. Така че нямам никакви причини да се крия.

— Щом снощи си била в гардероба, значи сигурно си плакала.

Лъки бързо извърна поглед. Налагаше ли се да му признава всичко? Премълчаването на някои неща не означаваше, че го е излъгала.

Той я хвана за ръката и нежно я обърна с лице към себе си.

— Пак си плакала, нали?

Тя кимна.

— Тогава защо не те чух? Снощи почти не успях да мигна.

Лъки сведе поглед към силната му ръка, сграбчила нейната и си спомни как се беше вкопчила в нея оня път в болницата.

— Запуших си устата с една блуза, за да не те притеснявам.

— О, Господи! Не!

Той я сграбчи в обятията си и нежно я приласка до гърдите си. Обгърна я едва доловимият аромат, който си спомняше от онази нощ, когато бе спала до него. Грег излъчваше такава мъжественост и сила, че през тялото й преминаха вече добре познатите тръпки, които близостта му пораждаше у нея.

— Съжалявам. Трябваше да проверя как си — прошепна той и топлият му дъх погали бузата й.

— Не исках да те занимавам със себе си.

Знаеше, че това е само една благородна лъжа. Естествено, че беше искала той отново да я вземе в леглото си, но смяташе, че Грег не я иска. Затова единствената й възможност бе да си запуши устата.

Той я погледна в очите с искрена загриженост и каза:

— Обещай ми, че никога повече няма да го правиш. Ако имаш нужда от мен, просто ела.

— Значи вече ми вярваш — отвърна тя и докосна тила си там, където дебелата плитка скриваше обръснатото й петно. Подутината още не беше спаднала и шевовете все така дращеха. — Разбрал си, че не се преструвам.

— Така е. Всъщност това ми подсказа и интуицията, още когато те видях в затвора. Просто… ами, изглеждаше толкова различна в нощта, когато те намерих.

Тя зарови лице на гърдите му. Как би могла да му обясни онова, което и на нея самата бе непонятно? Поведението й е било така… непристойно.

— Съжалявам.

— Недей. Нека по-добре го забравим.

Гласът му бе станал странно дрезгав. И тъй като не искаше да разваля магията на мига, тя не вдигна глава. Усещаше, че той иска да я утеши, ала както обикновено се въздържа и се стреми да запази разстоянието между тях. Овладя безразсъдния си импулс да докосне устните му със своите и да срути бариерата помежду им. Досега винаги тя бе започвала всичко, но вече бе крайно време да положи максимални усилия да се владее.

Той докосна лицето й и през тялото й преминаха тръпки. Пръстите му се плъзнаха и нежно повдигнаха брадичката й така, че устните й се озоваха на сантиметър от неговите. Принуди я да го погледне в очите. Погледите им се сляха. Неговият излъчваше твърде опасна чувственост.

Наклони леко глава, покри с устните си нейните и я зацелува бавно, дълбоко, страстно. Лъки отговори жадно на целувката и се притисна до него, поглъщайки ненаситно очертанията на тялото му. Горещ и настоятелен, езикът му галеше нейния. Тя му отвърна с палави нежни докосвания.

Като не преставаше да я целува, ръцете му се спуснаха по гърба й, надолу и надолу, докато накрая стигнаха до заоблените й хълбоци и ги стиснаха. Сърцето й заби лудо и от гърлото й се изтръгна стенание. Тя изви тялото си — не беше в състояние да се съпротивлява на желанието си да задвижи бедрата си срещу неговите, докато той дълбаеше устата й с език и я предизвикваше да предвкусва какво ли ще преживее, когато се любят.

Защото този път той очевидно щеше да го стори.

Ще бъде мъжествен, настоятелен, страстен, ще очаква от нея да му се отдаде изцяло, без никакви задръжки. И в замяна ще й даде всичко от себе си. Пред нея стоеше мъж, който рядко губеше самоконтрол, но когато това станеше… о, небеса!

Неочаквано той се отдръпна от нея, като че ли ударен от гръм.

— Няма що. Точно сега ли намериха да ме викат от спасителния отряд?!

Измъкна пейджъра, който винаги носеше на колана си, и наклони леко глава, за да го разчете.

Лъки копнееше да продължи да я целува, но знаеше, че няма никакъв смисъл — чувството му за дълг беше прекалено силно.

— Повикването е с код 7–13. „Седем“ означава, че се нуждаят от куче, а „тринадесет“ — че е в Националния парк „Яо Вали“. Сигурно пак някой алпинист се е загубил около Яо Нийдъл.

— Това не е ли мястото, където е била открита алпинистката с липсващата обувка? — запита тя, когато той я поведе към колата, все още обгърнал раменете й с ръка. — Какво представлява Яо Нийдъл?

— Това е базалтов скален стълб, висок над шестдесет и шест метра. Някога хавайските благородници погребвали мъртъвците си в пещерите над Яо Вали. Съществуват множество легенди за духове и призраци. Както знаеш, хората много обичат подобни истории, затова мястото привлича туристи. Поне веднъж седмично някой се отклонява от трасето и се изгубва.

Грег отвори вратата на колата, Доджър скочи на задната седалка, а след него влезе и Лъки.

— Трябва да стигна до командния пункт възможно най-бързо. След два часа ще се стъмни — тогава именно изгубените се паникьосват. Навлизат все по-навътре в екваториалната гора и намирането им значително се затруднява. Ако някога ти се случи да се изгубиш, просто стой на едно място и не мърдай.

Тя се усмихна, обзета от чувство на неизказана гордост. Грег беше истински професионалист, на когото можеш изцяло да разчиташ. Изгубилият се нямаше никаква представа какъв късмет има, че той се заема със спасяването му.

— Ще се отбия до къщата на Коуди. Сигурен съм, че Сара си е у дома. Ще използвам телефона им, за да се обадя и да уведомя спасителния отряд, че тръгваме към тях.

У дома. Човек изобщо не може да оцени какво означават тези две думи, освен когато осъзнае, че вече не може да се завърне у дома, и че никога повече няма да види семейството си — помисли си Лъки. — Трябва да изгубиш всичко, за да разбереш тази проста истина.

Тя си наложи да пропъди тези мисли, които я караха да се чувства нещастна — беше решила да не се поддава на самосъжалението.

— Жалко, че нямаш телефон в колата си.

— Би бил напълно безполезен тук. Единственият клетъчен оператор на островите е в Хонолулу.

Лъки се запита откъде ли знае за съществуването на телефони в колите? След катастрофата не беше виждала такъв, но незнайно откъде думата просто беше из скочила на езика й. Мозъкът й беше удивително нещо. Понякога знаеше твърде много — водеше я буквално на автопилот през дебрите на киберпространството, а същевременно буксуваше на обикновени, всекидневни понятия.

Потеглиха по един междуселски път, обграден от двете страни с висока папрат, хвърляща сенките си над туфи орхидеи, чиито цветчета бяха не по-големи от дребни монети. Тук, в планината, въздухът беше по-хладен, наситен с дъхавия аромат на ливадите и на изпаренията на плодородната тропическа почва. Над главите им прелетя ято птици, извиси се волно в небесните простори и се изгуби, оставяйки след себе си върху земята отдолу краткотрайната сянка от целувката на изпълнените си с живот криле.

Домът на Коуди представляваше ранчо, чиито постройки бяха разхвърляни безразборно върху едно възвишение. Величествени евкалиптови дървета обграждаха имота от всички страни. В единия му край имаше градина, а над нея се простираше пасище, където два коня пощипваха кротко тучната трева, а около тях подскачаше игриво малко жребче с въздълги за пропорциите на тялото му крака. В страничния двор се разхождаше наперено козел и важно подрънкваше от време на време със звънчето на шията си, а на верандата бдяха две кучета неопределена порода и лаеха бясно към приближаващата кола.

От предната врата се показа Сара, на ръце с току-що проходило дете. Очевидно появата им я изненада, но не го показа с нищо — само им махна с ръка и се усмихна. Неочаквано и за самата себе си, Лъки се зарадва да я види. Сара бе от малцината, които се бяха отнесли към нея с разбиране по време на ужасните премеждия, струпали се на главата й.

— Бебето сигурно е Моли — отбеляза Грег. — Точно копие на Сара.

— Никога ли досега не си виждал племенницата си? — възкликна невярващо Лъки.

Съдейки по израза на лицето му, явно бе напипала отворена рана. Отново се сблъска с проблема на мангустата. Тук определено ставаше нещо, което не можеше да разбере. Как е възможно в един момент мозъкът й да й предлага услужливо информацията за телефоните в колите, а в следващия да не й позволява да си изясни онова, което става във фамилията Бракстън?

— Може ли да използвам телефона ви? — извика Грег през прозорчето на колата, когато спря пред къщата. — Имам спешно повикване от спасителния отряд.

— Разбира се — отвърна Сара и докато той излизаше от колата и се насочваше към къщата, тя се приближи към Лъки. — Как си?

— Благодаря, добре — отговори смутено тя.

Изпита непреодолима нужда да разкаже на Сара всичко, но я въздържа подозрението, че и много други хора я товарят с проблемите си. Сара беше от онези личности, които бе невъзможно да не харесаш. Беше много красива, с кафяви очи и тъмна дълга копринена коса, а сърдечността и жизнерадостта й успокояваха Лъки и я предразполагаха към отпускане.

— Ма-ма, ма-ма — загука малкото момиченце в ръцете й.

— Моли — каза Сара и посочи към Лъки, — това е Лъки. Можеш ли да кажеш „Лъки“?

— Уъки, Уъки — забъбри Моли и двете жени се разсмяха.

— Страхотно! Ето, че си имам още едно име — констатира Лъки.

Усмивката на Сара се стопи и тя каза със сериозен тон:

— Не позволявай на „Тетлър“ да те разстройва. Този вестник не е нищо повече от евтин таблоид.

Сърцето на Лъки тревожно се сви. Колкото и да бе странно, онова, което бе научила за себе си по време на хипнотичния сеанс, бе потушило страховете й, но сега безпокойството й започна да се възвръща.

— Защо, какво пише там?

Като избягваше да я погледне, Сара отговори:

— Всъщност нищо особено. Публикували са твоя снимка, на която те карат с инвалидна количка в болницата, и друга — как помагаш на акулата.

— Това не звучи чак толкова лошо — отбеляза Лъки, но разтревоженото изражение на Сара й подсказа, че зад тази информация се крият лоши новини.

— Уъки, Уъки — извика Моли и протегна ръчички към младата жена.

Лъки излезе от колата и разтвори обятията си. Моли я дари с откритата, сърдечна усмивка на майка си и нетърпеливо се хвърли в прегръдките й.

— Сара, не разбирам какво имаш предвид — каза Лъки, докато Моли си играеше с плитката й и я прехвърляше през рамото й.

— Влез, ще ти покажа статията.

Лъки я последва в къщата, понесла Моли на ръце. Дървеният под във всекидневната беше покрит с традиционна местна черга от сизал и мебели от бамбук. Старинно хавайско стенно пано на звезди и яркожълти ананаси висеше на стената. За Лъки веднага стана ясно, че мебелировката е евтина и функционална, а паното — вдигнато достатъчно високо от любопитните детски ръце — е най-ценното нещо тук.

От кухнята до ушите й долетя гласът на Грег. Надникна и го видя да говори по телефона.

— Казвам ти, Коуди, тя не се преструва! Лъки никога няма да бъде в състояние да ни каже името си.

— Много ми е неприятно, че се карат заради мен — сподели тя шепнешком със Сара.

— Е, поне си говорят — отбеляза Сара и в този момент чуха как Грег тряска слушалката на телефона. — Ще ти обясня по-късно.

Грег изскочи като бесен от кухнята, но се закова на място, когато зърна Лъки да държи на ръце детето. Лъки го посочи и каза:

— Моли, това е твоят чичо Грег. Можеш ли да кажеш „Грег“?

Детето се втренчи в него с широко отворени очи, после му се усмихна щастливо и протегна пухкавите си ръчички.

— Гра-а-а!

— А това е Моли — каза Лъки и му предостави възможност да подържи момиченцето.

Той се опита да се измъкне, но Моли изпищя:

— Гра-а-а!

Тогава я грабна в обятията си и я подхвърли нагоре, което предизвика радостните писъци на племенницата му. В начина, по който Грег се отнасяше към нея, имаше нещо неподправено и естествено, което подсказа на Лъки, че той има опит с деца или може би просто се чувства удобно с тях, както и с животните.

— Нека аз закарам Лъки у вас — предложи Сара. — Така ще можеш да отидеш направо на местопроизшествието.

— Добра идея — отвърна Грег, подаде Моли на майка й, а после извади от джоба си щипката с парите и й подаде няколко банкноти. — Ще имаш ли нещо против да минете през „Кмарт“ и да подбереш на Лъки някакъв цял бански, който е… сещаш се, по-приличен.

Лъки отвори уста, за да отвърне, че тя е достатъчно голяма, за да си избере сама банския, но преди да успее да го стори, той вече бе излязъл от къщата. Гневът отново избухна в нея, но тя го овладя и за пореден път се запита каква е причината за необяснимата й враждебност към него. Той просто се опитва да й помогне. Обърна се и забеляза, че Сара й се усмихва доволно като алхимик, току-що открил тайната на златото.

— Слава Богу! Грег най-сетне е започнал да превъзмогва чувствата си към оная куч… — възкликна тя, но рязко спря и допълни: — Децата попиват най-бързо мръсните думи.

Сара се канеше да каже „кучка“ — помисли си Лъки и последва домакинята си в кухнята. Да не би да имаше предвид Джесика Бракстън? Надали.

— Грег все още държи снимката на Джесика на бюрото си — отбеляза тя.

Сара постави Моли на пода и детето се заклати през стаята като пиян моряк.

— На бюрото си значи, а? Всъщност не съм изненадана. Той е прекалено голям инат, за да си признае, че е направил грешка.

Направи знак на Лъки да седне до масата. Лъки се отпусна на стола и огледа кухнята, която водеше към трапезарията — от прозорците се разкриваше гледка към хълмовете, спускащи се терасовидно надолу към морето, което оттук представляваше само една ивица на хоризонта. Стените бяха изпъстрени с всякакви спортни награди — от дипломи и грамоти до купи, които проблясваха под лъчите на следобедното слънце. Магнитчета прикрепваха график за тренировките по футбол върху хладилника, а до него се мъдреше рисунка с пръсти, вероятно произведение на Моли.

Сара й подаде чаша лимонада и отбеляза:

— Ти си много добра за Грег.

— Откакто ме намери, за него не съм нищо друго, освен една огромна неприятност. Нали виждаш как се кара с Коуди.

Сара се обърна да провери какво прави Моли — детето измъкваше от шкафа пластмасови чинии.

— Важното е, че отново си говорят. Ако Грег успее да даде израз на насъбралия му се гняв, може би най-накрая ще бъде в състояние да се вслуша в гласа на разума.

— Гняв за какво? — не можа да се въздържи да не запита Лъки и в този момент си даде сметка, че иска да знае за Грег колкото е възможно повече.

Докато отпиваше от лимонадата си, слушаше с нарастващо безпокойство разказа на Сара за фаталната катастрофа, която бе извадила на показ връзката между Коуди и Джесика. За Лъки беше истински шок, че от катастрофата насам Грег не бе разменил нито дума с никого от семейството на брат си. Как може така да се изолира доброволно от близките си? Тя би простила на всекиго — дори и на майка си — само и само да има семейство, което да може да нарече свое.

Сара се приведе на масичката и продължи:

— Още в мига, когато зърнах Джесика, разбрах, че тя ще ни донесе куп неприятности. Беше от онези хора, които превръщат всичко в огромен проблем, даже в трагедия. Изискваше да й се обръща непрекъснато внимание, а онова, което получаваше от Грег, очевидно не й беше достатъчно… Нали го виждаш какъв е. В института всичко лежи на неговите ръце, а в спасителния отряд е най-добрият. Трябваше да се ожени за по-независима жена. Джесика го мамеше още от самото начало. Правеше го, за да привлече вниманието му, а когато машинациите й престанаха да действат, реши да се вкопчи в брат му.

— Не мога да си представя как Грег се е примирявал с всичко това.

— Сигурно я е обичал — сви рамене Сара, — поне в началото. Но тя изпадаше често в депресии и заплашваше да се самоубие, ако той се разведе с нея.

Лъки не можеше да си представи някой да се отнася с Грег по подобен начин, но и тук очевидно грешеше. С всеки изминал ден й ставаше все по-ясно, че й липсва правилна емоционална ориентация в живота. Често стремежът й да разбере хората около себе си я поставяше в пълна безизходица.

— Заплахата, че ще се самоубиеш, е истинско емоционално изнудване. И в никакъв случай не може да се нарече почтена — отбеляза Лъки, докато Сара не откъсваше очи от Моли, която вече беше заобиколена от цяла грамада пластмасови чинии и се канеше да започне да удря върху една купа с дървената лъжица, която беше докопала. — Трябва да си била много силна, за да простиш на Коуди.

— Имах ли някакъв друг избор? Мъжете, както е добре известно, са слаби същества. Мозъкът им се намира в гащите. Аз обичам Коуди. Ако не му бях простила, щях да нараня преди всичко себе си… и семейството си. Изминаха вече две години от тогава и все повече се убеждавам, че съм постъпила правилно.

— Не се и съмнявам. Но Грег все още не е простил на Коуди. Смяташ ли, че някога ще бъде в състояние да го направи?

— Вероятно, щом сега и ти си до него.

— Аз ли? Че какво общо имам аз с всичко това?

— Грег е заинтригуван от теб — като жена. Ти го принуждаваш да се изправи очи в очи с чувствата си към теб, към Коуди… към редица неща.

— Той просто се чувства отговорен за мен, защото…

— Не разбираш ли? Грег иска да носиш бански, който покрива всеки сантиметър от сексапилната ти фигура, за да не ставаш обект на вниманието на други мъже. Повярвай ми, ако не му пукаше за теб, никога нямаше и да забележи какъв бански носиш — с тези думи Сара се изправи, взе един вестник от барплота и допълни: — Ще побеснее, когато зърне това.

Лъки пое вестника и видя оня кошмарен образ, който я преследваше от катастрофата насам — лицето, което бе зърнала в огледалото и което не беше разпознала като свое. Заглавието гласеше: „Духа на Пели открива брат си“. Следваше обширна статия, обхващаща почти цялата първа страница, допълнена от още една неясна снимка, която вероятно бе направена с телеобектив. Снимката я показваше как излиза от басейна, с кислородния апарат на гръб, облечена във водолазен костюм, с който изглеждаше като евтина уличница.

— Господи! Нищо чудно, че Грег иска да си купя нов бански. С този костюм изглеждам отвратително! — прочете статията и заяви: — А това тук е чиста глупост. Руди не ми е брат.

И бутна вестника настрана.

— Според хавайските легенди Пели, богинята на огъня, е създала тези острови. Тя е била най-важният бог, при това жена — усмихна се Сара и й намигна. — Тази част особено ми харесва. Следващият по значение бог е Кухаймоана, който е бил акула. Във вестника се казва, че ти си се гмурнала в басейна при първата предоставила ти се възможност и си говорила с една акула.

— Но това е нелепо! Руди е част от един проект… — започна Лъки, но се спря, защото в този миг си даде сметка, че наистина бе говорила с акулата. Той, разбира се, не й беше отговорил с думи, но името му незнайно как се беше появило в съзнанието й.

— Легендата за Пели разказва, че тя често се появява край пътя, заедно с куче — продължи Сара. — Ти не си била с куче, но този, който всъщност те е открил, е Доджър. Историята ти е от онези, които местните жители лапат като топъл хляб, защото съживява и потвърждава легендите и историята им.

— Е, по-добре да съм дух, отколкото крадец на коли — опита се да се пошегува Лъки.

— Не се ядосвай. Как иначе „Тетлър“ ще печели пари, ако не си измисля подобни историйки! — заяви Сара, отвори хладилника и измъкна оттам торбичка с моркови. — Време е да нахраним конете. Наглеждай Моли, докато аз им хвърля сеното.

Слязоха надолу по склона към пасището, където жребчето и двата коня препускаха на воля. Вървяха бавно, тъй като Моли се поклащаше пред тях. До слуха им достигаха песните на птиците, накацали по дивите лози, чиито ластари висяха на гирлянди чак до земята.

Докато Сара слагаше с вилата сено в яслите на близкото заграждение, Лъки стоеше край оградата и помагаше на Моли да храни конете с моркови. Животните се блъскаха за неочакваното угощение. Стеснителното жребче завъртя тревожно очи, но окуражено от останалите, протегна кадифената си муцунка и дръпна един морков от пухкавата ръчичка на Моли.

Сара напълни яслите със сено и отвори портата. Изщракването й имаше ефекта на звънец за вечеря и мигновено доведе конете в заграждението. Лъки смъкна Моли от оградата и я сложи на земята. Детето веднага грабна някаква пръчка и се завтече след една пеперуда.

— Бива си я, нали? — извика Сара. — Нищо не може да я убеди да стои мирна. Но на нейната възраст близнаците бяха още по-лоши. Момчетата по принцип са много по-диви и необуздани.

Седнаха върху един плосък камък и се загледаха в конете, които ядяха и помахваха с опашки, за да прогонват ятата досадни конски мухи, които се бяха появили, като че ли от нищото. Едновременно с това и двете не откъсваха очи от Моли, която тичаше през ливадата и се радваше на белия джинджифил, чиито стръкчета се полюшваха под милувката на нежния бриз. Лъки си помисли, че надали има нещо по-красиво от тази гледка. Но същевременно не можеше да не се запита дали е имало друго време и друго място, където е седяла като сега и спокойно се е наслаждавала на даровете на майката природа.

С някой, когото никога нямаше да си спомни.

— О-о, о-о — долетя до тях вик на птица на крилете на дъхащия на дъжд вятър, който обещаваше обичайния за всеки късен следобед краткотраен порой.

— Чу ли това? — възкликна Сара, скочи и изтича до дъщеря си, която си играеше наблизо. — Миличка, слушай!

Направи фуния около ухото й и малката Моли наклони главичка.

— О-о, о-о — повтори птицата, този път по-силно.

Очите на Моли се разшириха и тя извика:

— О-о, о-о.

— Това е птица „О“ — обясни им Сара. — Те се чифтосват за цял живот и когато единият от партньорите изгуби другия, започват да викат по този начин, докато се намерят. Когато бях малка, се чуваха доста често. Но сега са почти изчезнали.

— Счезнали — опита се Моли да произнесе думата.

— Изчезнали. Означава, че вече не са останали много от тях. Някой ден няма да има нито една.

Заслушаха се в зова на птицата, която викаше партньора си да се завърне при нея. В душата на Лъки бързо се надигна дълбоко стаена тъга. Защо няма някъде някой, който да търси и нея, на когото да липсва?

Заслушаха се с надеждата да чуят отново рядката птица, но единственият звук вече беше засилващото се свистене на вятъра, който клатеше все по-силно клоните на дърветата. Натежалият въздух беше предвестник на поредния тропически порой. Вниманието на Моли бе привлечено от една котка, която си проправяше път през високата трева — оранжевата й опашка се открояваше като огнена диря сред тучната зеленина. Детето се втурна след нея, заливайки се от смях.

Лъки бе обзета от мисълта, че би било чудесно да има дете. Дете от Грег. Но докато не откриеше коя е и докато бъдещето й не се изясни, нямаше право да си мечтае за подобно нещо.

Сара се върна до камъка, където седеше Лъки и каза:

— Разкажи ми как мина сеансът ти с психиатърката.

Лъки не се нуждаеше от по-нататъшно окуражаване, за да си излее душата пред Сара. Въпреки че се виждаха едва за втори път, имаше чувството, че се познават отдавна. Разказа й как са я върнали в детството й и как се е крила в гардероб. Сара не направи никакъв коментар. Само се намръщи, а очите й нито за миг не се откъсваха от дъщеря й. Тя беше образец на истинска майка, при това бе превела семейството си през голяма криза и го бе съхранила единно. Лъки знаеше, че тя просто не може да си представи малтретирането на което и да било дете.

— Вече се чувствам по-добре — заключи Лъки. — Наистина. Нямах абсолютно никаква представа откъде идва това непреодолимо желание да вляза в гардероба, но сега всичко ми се изясни. Доктор Форенски каза, че постепенно ще го преодолея и това е истинско облекчение.

— Тя смята, че ти може би си избягала от дома си като тийнейджърка и си се отдала на… живота на улицата.

— Няма нищо, Сара. Спокойно можеш да го кажеш. Аз много вероятно съм била проститутка или наркопласьор — погледна в топлите кафяви очи на Сара и видя в тях приятел. — Мисля, че по-скоро съм била проститутка.

— Невъзможно. Изобщо не го вярвам.

Лъки й разказа за онова, което е направила с Грег онази нощ в палатката — нещо, което той никога не бе споменал пред Коуди. Сара хвърли поглед към дъщеря си, която в момента дърпаше с две ръце няколко стръка джинджифил, после отново погледна към Лъки, която продължи:

— Грег смята, че съм била проститутка по магистралите. Той ми го каза.

— Тогава нищо чудно, че той преживява всичко толкова тежко. Поведението на Джесика беше точно като на… — не довърши Сара и преметна назад косата си, очевидно ядосана от избора си на думи. — Би било чудесно ти да си просто едно обикновено момиче, но тогава сигурно щеше да се появи някой мъж и да те прибере, а в такъв случай Грег нямаше да има никакъв шанс, не е ли така?

— Права си — призна Лъки. — Доктор Форенски казва, че дори и по-слаба травма на главата е в състояние да промени личността на човека. Така че може би аз изобщо вече не приличам на онази жена, която съм била преди катастрофата. Тя ме посъветва да започна отначало и да бъда онова, което искам да бъда.

— И какво е то?

— Със сигурност не проститутка. Искам Грег да ме уважава. Искам да направя нещо значимо, като например да спася живота на Руди — но надали ще имам подобна възможност. Следващата седмица е делото. Освен ако като по чудо не се появи някой и не обясни какво съм правила с открадната кола. Иначе отивам в затвора — при тези думи Лъки си спомни ужасното преживяване в килията и си пое дълбоко дъх, за да се успокои. — Сара, хрумна ми една идея. Моля те да ми помогнеш…