Мерил Сойър
Кралят на орхидеите (3)

Глава трета

Коуди Бракстън вдигна глава от графика на дежурствата, когато някой почука на вратата на кабинета му. На прага стоеше диспечерът с намръщена физиономия.

— Шефе, клиниката в Хана току-що се обади за хеликоптера на спасителния отряд.

Коуди кимна, но се запита защо изобщо си правят труда да го уведомяват. Технически погледнато, спасителният отряд беше част от полицейското управление в Мауи. Те бяха задължени да му докладват операциите си, но отрядът се състоеше от добре обучени доброволци, които много добре знаеха какво да правят. Полицията просто попълваше рапортите за произшествията.

— Изпрати кола да посрещне хеликоптера до болницата и запиши всички подробности по случая.

Даваше си сметка, че гласът му звучи нетърпеливо, но след час близнаците го очакваха да присъства на мача им, а пред него се издигаше все още планина от документи, които трябваше да преобърне. В това именно се състоеше основната дейност на началника на полицията в Мауи — да прехвърля хартийки от една купчина в друга.

Диспечерът си прочисти гърлото и каза:

— Обадил се е брат ви, шефе. Именно той е спасил жертвата снощи.

С тези думи човекът излезе и остави Коуди, зяпнал безпомощно в гърба му. Значи ето защо го уведомяваха. На всички беше известно, че Грег не му говори повече от две години. Някога бяха неразделни и Коуди усещаше липсата на по-големия си брат по-силно, отколкото бе допускал, че е възможно.

Той рядко пишеше лично докладите на спасителния отряд, но сега си даде сметка, че ако поеме случая, има шанс отново да види брат си. Погледна часовника си. Ако отиде да посрещне хеликоптера и запише подробностите по произшествието, ще изпусне мача на синовете си. Много мразеше да пропуска техните спортни прояви. Но повече от всичко ненавиждаше мисълта, че може да пропусне възможността да поговори отново с Грег.

Без да се замисля повече, той вдигна телефона и се обади на Сара. Винаги я уведомяваше, когато му се налагаше да закъснее. Тя вдигна след няколко иззвънявания — зад нея се чуваха крясъците на близнаците. Той си представи Сара в кухнята, бебето пълзи около нея по пода, а момчетата се карат за нещо, както обикновено.

— Снощи Грег е спасил някаква жена край Хана.

— Спасителният отряд е трябвало да излиза в тази ужас на буря?!

— Не съм много сигурен — отвърна Коуди и вдигна поглед към стената, където висеше картата на Мауи.

Голямата зелена точка обозначаваше централния полицейски участък, където работеше той. Две малки сини точки маркираха подучастъците в Лахаина и Хана. Когато спасителният отряд излизаше на мисия, диспечерът беше длъжен да означи местоположението му със знаменце, но познатото червено знаменце край Хана липсваше.

Много рядко се налагаше полицията да помага на спасителния отряд. Повечето от обажданията бяха за туристи, изгубени в екваториалната гора, или алпинисти, пострадали, докато са изкачвали Халеакала. Но снощната буря бе твърде необичайна за тропиците, където светкавиците са изключително рядко явление. Никой от спасителните хеликоптери не би могъл да откара екипите в тази коварна част на острова, и то в такава буря.

— Предполагам, че не е било официална операция на спасителния отряд.

— Грег е бил там съвсем сам, така ли?

— Вероятно — все по-често в последно време до ушите на Коуди стигаха слухове, че Грег прекарва дълго време в дивата пустош на острова. Той все още оглавяваше Института за морски изследвания, разбира се, но очевидно бе изгубил ентусиазма си към основната работа. И към живота въобще. — Трябва да го видя.

— Разбирам — отвърна Сара. — Ще кажа на близнаците, че ще позакъснееш за мача им.

Преди да затвори, той й каза:

— Обичам те.

Никога не пропускаше да произнесе тези думи поне веднъж на ден. Не можеше да си позволи да я изгуби втори път.

Коуди караше по натоварените улици на Лехуи. Обратната страна на рая — мислеше си той. — Онази от задната страна на картичката. Обществени перални. Еднотипни магазини. Жужаща восъчна пита — продукт на евтино строителство. Все едно се намираше някъде в пущинаците на Канзас, а не на една крачка от популярния хавайски бряг. Някои хора биха сметнали това градче за потискащо, но за Коуди не беше така. Това беше неговият град, неговият остров. Беше се опитал да живее на материка, но се бе отвратил. По-добре в обратната страна на рая, но да е тук.

Спря на паркинга пред болницата на Лехуи и тъкмо когато излезе от колата, видя, че хеликоптерът се приземява. Никой не се изненада от присъствието му. Началник на полицията не беше нищо повече от една титла. Той все още поемаше задачи като всички свои подчинени.

Вратите на хеликоптера се отвориха и оттам първо излезе една хрътка с оранжевата лента на спасително куче. Светлокафявото животно скочи на земята и веднага застана мирно. Това трябва да е кучето на Грег — онова, за което бе слушал толкова много. Брат му винаги се бе разбирал великолепно с животните. За него трудностите в общуването бяха свързани само с хората. Коуди предполагаше, че това се дължеше на леля Сис. Ако не се бе отнасяла към Грег по толкова жесток начин… И ако Грег не беше проявявал такъв голям инат…

Не можеш да промениш миналото. Това е неоспорим факт. Просто трябва да се научиш да живееш с него.

Двама санитари изнесоха инвалидна количка и в този момент се показа и Грег. Стомахът на Коуди се сви и той усети, че под мишниците му избива пот. Две години — без нито една думичка. Надали брат му ще откаже да разговаря с него сега. Беше прекалено голям професионалист, за да не направи пълен доклад пред полицията.

Коуди се отдръпна и се скри зад пурпурночервения храст, чиито клони шумоляха под непрестанния, топъл ветрец. Загледа брат си през тях. Грег все още не бе изгубил атлетичната си осанка на бегач, въпреки че скоро щеше да навърши тридесет и седем. Косата му бе все така блестящо черна и за пореден път напомни на Коуди за майка им. И изражението му бе все така мрачно, непроницаемо и непоколебимо — благодарение на леля Сис.

Грег се приведе, за да каже нещо на жената в инвалидната количка. Коуди беше прекалено далече, за да го чуе, но не пропусна да забележи, че изражението му се смекчи. А после вдигна очи и го видя.

Санитарите докараха количката до входа на отделението и Коуди ги поздрави с обичайната си усмивка и ги попита за семействата им. Грег вървеше след пострадалата, която се оказа блондинка с буйни къдрици. Не си направи труда да погледне брат си втори път.

Изравниха се точно пред двойните врати, на две крачки зад количката. Отделението за бърза помощ се справяше с обичайния асортимент от счупвания, стомашни болки и алкохолни отравяния — местните алкохолици често поглъщаха прекалено големи количества околехао. Домашната скоросмъртница, сварена от листа и корени от ти, причиняваше пулсиращо главоболие и заплашително ускоряване на сърдечния ритъм. Макар че би трябвало да са научили вече някой и друг урок, страстта им към алкохола ги правеше постоянни пациенти.

— Какво й се е случило? — запита Коуди, когато спряха пред регистратурата.

Грег изобщо не вдигна очи от жената и за миг Коуди си помисли, че няма да отговори. Но след малко го чу да казва:

— Снощи колата й е излетяла от пътя над гроба на Линдбърг. Аз я открих.

— Господи! В тази убийствена буря?

Грег кимна и се втренчи право в очите му. Коуди трябваше да впрегне цялата сила на волята си, за да не отвърне поглед. Дори на погребението брат му не го беше удостоил дори с един поглед. Ала за тези две години очите му изобщо не бяха се променили. Бяха си все така пронизващо сини, само огън и жупел.

— Най-добре е да изпратиш хеликоптера обратно на брега, за да слезе някое от момчетата ти долу до колата под наем и да потърси дамската й чанта — каза Грег.

— Да слезе долу ли? — повтори Коуди и се почувства пълен глупак, че не е разбрал смисъла в думите на брат си. Когато той каза, че колата е излетяла от пътя, Коуди си бе представил, че е заседнала в една от многобройните дълбоки канавки, с които се славеше инфраструктурата на Хана. Но сега вече му стана ясно. Колата на блондинката бе излетяла над една от онези опасни скални пропасти, които островитяните наричаха палис.

Грег я е изнесъл нагоре сам — при това не му е било никак лесно, ако се съдеше по охлузванията и натъртванията по тялото му. Да ме вземат мътните! — не можеше да разбере защо изобщо се изненадва — Грег често успяваше да направи и невъзможното.

— Изобщо не трябваше да я местя — продължи Грег и Коуди забеляза, че брат му е доста потресен. Сигурно беше така — защото му говореше, сякаш миналото не съществуваше. — При тази буря не можех да извикам никого на помощ. Помислих си, че някоя огромна вълна ще помете колата и морето ще я погълне.

— Тези клисури се превръщат в коварни капани по време на буря.

— За щастие водата не я отнесе — каза Грег и погледна към жената, която все още чакаше да бъде приета. — Мисля, че влоших състоянието й още повече. Тя не може да си спомни абсолютно нищо — дори името си. Трябваше да я видиш в хотел „Хана Мауи“. Направо откачи, когато видя отражението си в огледалото. Не можа да познае дори собственото си лице!

— Виж какво, действал си така, както ти е подсказвал разумът. И си направил възможно най-доброто — каза Коуди и опита да пусне в ход чаровната си усмивка, но Грег не реагира.

— Как пък не! Оплесках всичко! Тя каза, че е добре и аз се съгласих да я закарам до Хана с мотора си. Помислих, че единствените й наранявания са цицината на тила и една малка раничка.

Разтърси подигравателно глава и допълни:

— Направи й няколко снимки. Може да се наложи да ги покажеш наоколо.

Коуди не беше съгласен с него, тъй като смяташе, че жената е туристка. Вероятно е била на почивка с някого, който всеки момент ще се обади в полицията и ще се разкрещи като обезумял.

Въпреки това излезе, за да вземе фотоапарата, който всяко ченге на острова носеше в колата си. Последния път, когато го бе използвал, бе снимал опустошенията, предизвикани от козела на госпожа Гроухи, в лехата с лук на съседите. Животното бе счупило оградата, бе проникнало незаконно в двора и бе изяло една дузина стръкове скъп островен лук, който се отглеждаше за износ на материка. Това представляваше животът в Рая. Не се случваше нищо по-вълнуващо от среща с козли, вонящи на лук.

Когато се върна в отделението, видя, че Грег върви до количката, която караха към рентгена, и разговаря с блондинката. Коуди спря санитарите и бързо направи няколко снимки. Въпреки евтината рокля и опръсканите с кал крака, жената не изглеждаше никак зле. Страхотни очи. Съблазнително тяло. Разчорлена руса коса в стила на рекламите за „Брило“. Едно нещо бе напълно сигурно: всеки, който е видял тази жена, няма начин да не я е запомнил.

 

 

Лъки излизаше бавно от съня. Раздвижи глава и забеляза, че се намира в болнична стая. Цепещото главоболие бе отстъпило място на тъпи пулсации в тила. Сега вече усещаше по-добре тялото си — болеше я така, сякаш се бе спускала във варел по Ниагарския водопад. Очевидно подробният преглед с нищо не бе помогнал. Кръвни проби. Рентгенови снимки. Електроенцефалограма. Скенер. Ядрено-магнитен резонанс. Бяха обръснали малко кръгче на тила й, а за малкия разрез бяха необходими само два шева.

Накрая я бяха оставили на спокойствие. Колко ли време бе спала? Пое си дълбоко дъх, за да се успокои. В стаята беше тъмно — сигурно бе спала часове наред. Каза си, че се чувства по-добре. Главоболието бе отшумяло. Та как се казваше?

В мозъка й нещо се раздвижи — нещо, толкова неуловимо, че изчезна, преди да е успяло да се появи. Явно си беше там. Името й си беше там, заключено в главата й. Заудря с юмрук по дюшека. Защо? Защо? Защо не можеше да си спомни?

Никога не забравяй, че те обичам.

Думите се появиха като че ли от нищото, като приглушено стенание на вятъра. За миг си помисли, че в действителност е чула нещо, но после осъзна, че посланието идва от онази непрогледна празнота в главата й. И все пак мисълта беше успокояваща. Някой я обичаше.

Опипа ръката си, за да види дали има халка. Нямаше.

Със сигурност има семейство, приятели. Любим. Ще започне да им липсва и тогава ще дойдат за нея. Ще я целуват, прегръщат и ще плачат от щастие, че са я намерили. После си спомни онази ужасна жена, застанала до Грег Бракстън. О, Боже! Това не може да съм аз!

Но щом това не е тя, тогава коя е?

Затвори очи, стисна ги и се насили да извика образа си, да си представи как изглежда наистина. Но не се появи нищо, освен непрогледна тъмнина. Тръпки разтърсиха тялото й, а след тях се появи и една смущаваща мисъл. Беше й се случило нещо много ужасно!

Очите й се насълзиха.

— Само да си посмяла! — каза си тя на глас, за да си заповяда да не плаче. — Само да си… посмяла!

— Какво да си посмяла? — гласът идваше някъде от тъмнината.

Тя отвори очи.

— Грег?

Примигна, за да се освободи от сълзите.

— Да. Виждам, че вече си будна — каза той и светна лампата. Седял бе много тихо и тя дори не бе разбрала, че в стаята има някой.

Приближи се до леглото й и тя едва не ахна. Беше се обръснал и преоблякъл в чиста риза и памучни панталони с остри като бръснач ръбове. От квадратната си челюст, през високите, обгорели от слънцето скули, та чак до сладката трапчинка на брадичката Грег Бракстън имаше зашеметяващо мъжко излъчване. Беше огромен. Солиден.

Пред нея стоеше мъж, привикнал да дава заповеди и да ръководи. Спомни си начина, по който той се бе държал, когато припадна във фоайето на хотела — когато след няколко минути постепенно започна да идва на себе си, забеляза, че той очакваше хората да изпълняват онова, което им казва. Тя се съмняваше, че на земята съществува човек, който би могъл да я докара в болницата по-бързо от него.

Спомни си и грозната уличница, която бе зърнала в огледалото — отражението, от което й бе прилошало. О, Боже! Но тя не искаше да бъде тази жена, още по-малко Грег да я вижда в този вид!

— По-добре ли се чувстваш, Лъки?

— Да, добре съм — отвърна тя, засрамена заради всички неприятности, които му беше причинила. Искаше той да се прибере вкъщи. Бе направил за нея вече твърде много. — Не трябва ли да бъдеш със семейството си?

Той поклати глава и от това движение кичур от блестящата му черна коса падна върху челото.

— Доджър е единственото ми семейство.

— Ами оня полицай с фотоапарата? Една от сестрите каза, че ти е брат.

Влажният нос на Доджър побутна ръката й. Тя не го бе забелязала. Тъжните му очи се взираха в нея и безсловесно я питаха дали е добре. Очите й се напълниха със сълзи. Един мъж и едно куче бяха рискували живота си, за да спасят нейния.

Погали главата на Доджър и промълви:

— Как ще мога да ви се отплатя на вас двамата?!

— Не е необходимо — каза Грег и очите му се приковаха в нейните. — Това е част от работата ни.

Тя протегна ръка и хвана неговата. За миг той, като че ли се стресна, но после бързо възвърна обичайното си самообладание. Лъки погали горната част на дланта му с палец и за пореден път се възмути от безвкусния си розов лак. Възмути се от онова, което представляваше тя самата.

— Съжалявам за всички неприятности, които ти причиних.

— Няма нищо — отвърна той, притеснено се размърда на стола и смени темата: — Спа повече от двадесет часа.

— Толкова дълго? И никой ли не дойде да ме потърси?

Мрачното предчувствие, което я бе връхлетяло по-рано, се върна. Случило се бе нещо наистина ужасно!

Той обхвана с дългите си пръсти мъничката й ръка, която се изгуби в неговата.

— Повечето от хората в Мауи са туристи, които са дошли тук със семействата или приятелите си. Няма начин някой да не те търси.

После бавно си отдръпна ръката и тя едва устоя на подтика да я сграбчи отново, за да не изгуби връзката си с човечеството. Силата, която се излъчваше от докосването му, я караше да вярва, че страховете й са въображаеми и, че всичко в крайна сметка ще се нареди.

— Брат ми е шеф на полицията. Той изпрати свой екип до колата, за да донесат чантичката ти, но не са намерили такава. В момента се свързва с всички компании за даване на коли под наем. Те трябва да са записали кой е наел колата ти и къде е отседнал.

— Чудесно — отвърна тя, неспособна да отмести поглед от очите му. Щеше й се да е самата себе си, а не някаква си евтина, грозна блондинка.

Искаше й се да бъде специален човек — някой, който си струва да бъде спасен.

— В хотел „Четирите сезона“ в момента се провежда конференция на неврохирурзите. Сега, докато говорим, доктор Хамели се консултира с няколко от тях. Те преглеждат резултатите от изследванията ти. Скоро ще излязат със становище по твоя случай — каза Грег и се наведе, за да почеше Доджър между ушите. — Спомни ли си вече как се казваш?

— Не. На връхчето на езика ми е, но просто не иска да излезе. Мисля, че още известно време ще трябва да ме наричаш Лъки.

Той кимна и не каза нищо повече. Тя му беше благодарна, че не я засипа със същия порой от въпроси, които всички останали се чувстваха длъжни да зададат. Щом не може да си спомни името, как могат да очакват от нея, че ще знае адреса и телефонния си номер?

— Искаш ли да ти донеса нещо?

Идваше й да изпищи: Паметта! Донеси ми паметта! Но отговори:

— Бих искала едно ластиче, за да махна тази коса от лицето си.

Грег излезе от стаята, следван от Доджър, а Лъки остана втренчена в тавана, умолявайки мозъка си да й съдейства. Единственото, което искаше, бе да си спомни истинското си име. Бе сигурна, че и останалото ще се завърне полека-лека, след като шокът от катастрофата постепенно отшуми.

Чу някакъв шум и вдигна глава. Очакваше да види Грег, но на прага стоеше брат му. Семейната прилика бе повече от очевидна — ъгловатата челюст и дълбоката трапчинка на брадичката. Само че косата му бе по-светла, а очите блестяха в по-топъл нюанс на синьото. Лъки остана с впечатлението, че е много по-щастлив от Грег.

Той се приближи и спря до леглото й.

— Спомни ли си вече, как се казваш?

Тонът на гласа му издаваше неговия скептицизъм. Очевидно той не й вярваше, че не може да си спомни името. След изпитанието на толкова изследвания и отговарянето на еднотипна канонада от въпроси, тя не можа да се въздържи да не му отговори рязко и кратко:

— Не!

— Е, тогава ще трябва да те наричаме Джейн Доу^[1] — заяви той и извади портфейла с документите си, които удостоверяваха, че той е Коуди Бракстън, началник на полицията. — Арестувана си.