Включено в книгата
Оригинално заглавие
Unforgettable, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 82 гласа)
Корекция
Xesiona (2011)
Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Varnam (2011)

Издание:

Мерил Сойър. Кралят на орхидеите

ИК „Бард“, София, 2000

Редактор: Олга Герова

ISBN 954–585–093–0


Тази книга се посвещава на безстрашните и самоотвержени спасителни отряди в нашата страна — на всички мъже и жени в тях, както и на прекрасните кучета, които винаги се появяват, когато се нуждаем от тях.

Най-добрият начин да обичаш нещо е да го обичаш така, сякаш всеки миг можеш да го изгубиш.

Г. К. Честъртън

Глава първа

Яркобелият диск на луната изплува иззад облаците и проряза нощното небе с лъч светлина, откроявайки силуетите на приклекнал мъж и застанало до него куче. Те стояха на ръба на скалата и наблюдаваха океана от повече от два часа.

Дъждът плющеше по острите зъбери на канарите. Цяла вечер бурята раздираше небето с ослепителни светкавици, следвани от разтърсващи земята тътени. Ала нито мъжът, нито кучето потрепваха. Те умееха да се концентрират, да съсредоточават цялото си внимание върху предстоящата задача, независимо какво ставаше около тях. Мъжът притежаваше тази способност, тя идваше отвътре, от някакъв дълбоко стаен източник на сила, който винаги бе представлявал за познатите му пълна загадка.

А кучето бе тренирано да се концентрира върху целта си, пренебрегвайки всичко останало. Тази нощ те бяха тук за решителното, последното изпитание.

Гръмотевицата изтътна заплашително. Луната хвърли последен отблясък върху бушуващото море и пенещите се гребени на вълните и изчезна зад гъстите облаци. Вятърът се надигна и зави над склоновете на вулканите и връхлетя долините. Верига от светкавици наряза на парчета небето и беляза с огнен знак върховете на мятащите се под напора на вятъра палми.

— За миг си помислих, че ще се проясни — каза Грег Бракстън на приклекналата до него хрътка. — Без малко да ни развали веселбата.

Доджър се втренчи в господаря си през шибащите пръски на дъжда. Светлокафявата му козина беше прогизнала и придобила наситена махагонова окраска. От ушите му се стичаха струйки вода, други преминаваха по елегантния му гръб и образуваха локвички около задните му лапи.

— Няма да стане кой знае колко по-лошо — заяви Грег на кучето. — Така че най-добре да се заемаме със задачата си.

Въпреки че краката го боляха от прекалено дългото стоене в една и съща поза, Грег не обръщаше внимание на неприятното усещане. С леко движение на ръката той направи знак на Доджър да се изправи. Хрътката зае стойка на четири крака — беше готова за действие. И все пак на кучето не му беше никак лесно. Предстоеше му най-трудното изпитание, на което Грег някога го бе подлагал, ала бе необходимо да се справи. Скоро трябваше да отлетят до материка за получаване на сертификата. Преди окончателно да му бъде дадена правоспособност на спасително куче, Доджър трябваше да издържи тежък изпит, на който често се проваляха дори най-добре обучените му побратими.

— Търси! — извика Грег и обърна нагоре дланта си.

Доджър се стрелна над издатината на канарата и се приземи на огромния камък долу. За миг застина, завъртя се надясно, а после заподскача по назъбените скали и свличащите се камънаци. Само една погрешна стъпка и кучето можеше да загуби равновесие, да се търколи с цялата си тежест по сипея до прибоя, където безмилостната паст на морето щеше да го разкъса и погълне.

Грег го последва. Пътят му осветяваха светкавиците — естествените маяци на природата. Едва успяваше да следва кучето — скачаше по неравните камъни, шибан от безмилостните остриета на косо шуртящия дъжд. Въпреки скалистия терен дребна папрат бе успяла да пусне корени, от влажните й листа камъните ставаха още по-хлъзгави и опасни.

— Доджър, какво правиш?

Кучето зави рязко наляво, а не надясно, където Грег бе поставил малкия стъклен съд. Бе го скрил толкова внимателно в една цепнатина в застиналата лава, че се съмняваше дали сам би могъл отново да го намери. Шишенцето съдържаше дестилат от труп и се използваше при тренировките на кучета спасители.

Изкуствените трупове бяха адски скъпи. И какво прави сега Доджър? Бяга от „трупа в бутилката“. Грег спря за миг, за да си поеме дъх. Добре де, така му се пада, щом се размеква пред жалостивия поглед на кучешките очи. Доджър е роден, за да се състезава — и той го бе тренирал като робот да преследва механичен заек. Може би хрътките наистина не се поддават на препрограмиране.

Грег се обърна, за да поеме обратния път към лагера. Три остри излайвания пронизаха въздуха и веднага се изгубиха сред воя на вятъра и плисъка на дъжда.

Какво е това, по дяволите? Дали би могло да бъде сигнал? Заглушавайки барабанните удари на дъжда и свистенето на вятъра, по склоновете на вулканите проехтяха отново три остри излайвания. Боже Господи! Наистина е сигнал!

Грег се спусна като вихър. Дъждът шибаше косо лицето му като канонада от куршуми, стичаше се по брадичката му и се промъкваше под мушамата. Накрая откри Доджър.

— Какво виждаш, момчето ми?

Кучето се взираше в гладкия, отвесен склон, вдигнало лапа, с която сочеше надолу. Добре — помисли си Грег. — Поне се е научил да посочва целите, макар че не успя да открие шишенцето с трупна миризма. Светкавица проряза небето и за секунда заля местността с призрачен, виолетово-бял блясък.

— Невъзможно — промърмори Грег, забелязал колата в подножието на канарата.

Вероятно въображението му се опитваше да му играе номера. Картината прекалено много приличаше на една друга, в друга нощ, когато по същия начин бе погледнал надолу по склона и бе зърнал кола в подножието му. Е, в онази нощ не валеше, а и той не беше сам. Придружаваше го целият спасителен отряд на остров Мауи. Ала бяха закъснели.

Тръсна ядосано глава. Онова беше тогава, а тази кола бе тук сега. Дръпна фенерчето, прикрепено към колана му, и насочи лъча към скалистия бряг долу. Потокът светлина прониза мрака и се блъсна в една бяла тойота.

— Откъде се появи сега пък тази кола, по дяволите?

Грег бе избрал това отдалечено място, защото пътят свършваше на около километър след него. Околностите на Хана на остров Мауи представляваха тропическа гора и онова, което минаваше за път, бе редовно отмивано от ураганите, които връхлитаха и наводняваха Хавайските острови. През по-голямата част от изминалия ден пътят беше напълно непроходим, но очевидно някой глупак се бе осмелил да тръгне по него. И дали сега този глупак е жив?

Вдигна пръст във въздуха и го завъртя. Доджър се отзова на сигнала и се втурна надолу по стръмния сипей. Докато кучето летеше над скалите, Грег обмисляше шансовете дали изобщо е възможно да измъкне, когото и да било нагоре. Разполагаше с някакво оборудване в лагера, но то не беше достатъчно.

Нямаше как да извика помощ. Спасителният отряд в Кихеи можеше да стигне до това отдалечено място само с хеликоптер. Но машината в никакъв случай не би успяла да се задържи във въздуха в такова време. Дори и полицейският участък в Хана не би могъл да му окаже подкрепа, тъй като бурята бе затворила пътя.

Доджър вече беше приближил достатъчно колата, за да установи дали човекът вътре е жив, или мъртъв. Грег не можеше да не признае, че неочакваният тест е повече от добър. Изпитанията за получаване на сертификат за куче-спасител включваха намиране на тяло под вода. На мястото, където е потънал човек, винаги се издигат газове над водата. Едно-единствено подушване бе достатъчно за обученото куче да локализира местоположението на потъналия и да вземе решение относно жизнените му функции.

Тази вечер имаше повече от достатъчно вода, за да нарече този тест воден. Прикри с ръка очите си от дъжда и примижа, втренчен в лъча светлина. Доджър излая веднъж, изчака точно пет удара на сърцето и излая пак.

— Как би могъл някой да оцелее след подобно падане?

Грег се втурна нагоре по скалите, скачайки от камък на камък, докато накрая стигна малката палатка. Вътре имаше аптечка, въже и работни ръкавици. Бе взел само най-необходимото. Дори ги сложи в багажника си просто по навик. Изобщо не бе очаквал, че ще му се наложи да ги използва.

— Да се надяваме, че това въже ще стигне — промърмори той, докато излизаше от палатката. — В противен случай нямаш големи шансове да оцелееш.

Завърза въжето около най-голямата скала, която успя да намери наблизо. Сложи си ръкавиците и се спусна надолу по коварния склон много по-бързо, отколкото бе разумно. Ботушите му изтракаха върху камъните, когато стигна дъното. Вълните, които обикновено се плискаха кротко, сега връхлитаха гръмовно върху скалистия бряг и го заливаха с разпенени пръски и камшици от водорасли.

— Добра работа, момчето ми! — опита се да надвика той бесния океански рев.

Когато отвори вратата видя, че вътрешността на колата е тъмна и суха, но поредната светкавица освети жена, седнала на шофьорското място, отпусната назад. Беше слаба, с буйни руси къдрици, които падаха върху раменете й. Хвана китката й и веднага усети силния пулс.

Извади фенерчето, за да разгледа степента на пораженията по тялото й — не забеляза нищо сериозно, освен няколко натъртвания. Лежеше с лице, извърнато настрани, и сред къдриците й, от основата на тила, се процеждаше тънка струйка кръв.

— Ударена е в главата — каза той през рамо на Доджър. — Но не изглежда особено сериозно.

За миг остана неподвижен. Дъждът барабанеше по гърба му и плискаше в колата. Бурята се движеше навътре към сушата. Грег си представи как гръмотевиците се нареждат като тарани, за да разбият укрепленията на Халеакала. Заспалият вулкан блокираше пътя на тропическите бури и превръщаше тази част на острова в екваториална гора.

Страхотно! Знаеше, че не след дълго тази клисура ще се наводни, когато Халеакала върне потопа назад. С колко ли време разполага? Сигурно с петнадесетина минути, най-много половин час.

— Нямаме много голям избор — каза той на глас, а Доджър му отговори със съчувствен вой. — Трябва да я преместим.

Внимателно обърна жената с лице към себе си и отново провери, да не би да има сериозни наранявания. Биха могли и да са вътрешни, но се съмняваше. Колко голям късмет би могъл да извади човек? Шансът бе едно на милион някой да оцелее след подобна катастрофа.

Вгледа се по-внимателно в лицето й. Ангел с грим на проститутка. Сърцевидното й лице, обрамчено от изрусени до бяло къдрици, му предостави гледката на намазани с яркорозово червило устни и очи с достатъчно черен туш и сенки, за да опразнят цял козметичен щанд.

Роклята с тигрови шарки, с която беше облечена, беше също толкова евтина, колкото и гримът. Беше прекалено къса — едва прикриваше бедрата, а горната част бе очевидно възтясна за гърдите й. Безспорно беше сексапилна — стига човек да харесваше този тип.

— Едва ли прилича на обикновено съседско момиче — каза си той на глас.

Като че ли от нищото във въображението му изплува образът на Джесика. През последните две години Грег си беше наложил никога да не мисли за мъртвата си съпруга — и беше успял — поне засега. Джесика се изправи пред него така истинска, както изглеждаше, когато току-що бе опекла сладки. Вероятно е по-добре, че повечето изглеждат като тази жена. Поне си знаеш, че имаш работа с уличница.

Грег се препъваше към палатката си. Изобщо не беше сигурен, че ще се справи с последните няколко стъпки, без да изпусне жената. Открехна платнището и я положи на надуваемия дюшек. Свлече се до нея, като едва си поемаше дъх. Тя не беше тежка, но изкачването по скалите бе наистина трудно. Ако не беше в превъзходна физическа форма, в никакъв случай не би могъл да се справи.

Вниманието му беше привлечено от тих вой.

— Влизай, Доджър! — извика Грег. — Нямам сили да те подсушавам.

Кучето провря муцуна, влезе, после се разтърси и из вътрешността на палатката се разлетяха пръски вода. Грег едва се сдържа да не се разсмее. Беше взел палатката, за да могат да се подсушат и да стоят на топло след тренировката. А сега с Доджър и техните прогизнали от дъжда дрехи, вътре беше почти толкова влажно, колкото и навън.

Доджър се настани в краката му. Грег окачи фенерчето на тавана на палатката и се протегна, за да вземе термичното одеяло, което държеше винаги сред спасителната си екипировка. Извади го от малката торбичка и го разгъна. Към топлия тропически въздух бурята бе прибавила влага и хлад, които не биха се отразили добре на човек, изпаднал в шок.

— Не прилича на същата жена, нали? — обърна се той към Доджър.

Поройният дъжд бе отмил крещящия грим на жената, а къдриците й се бяха слепили в увиснали клечки. Роклята й бе прилепнала по тялото и очертаваше фино изваяните й бедра. Горната част изглеждаше още по-тясна, а тънката материя с нищо не прикриваше пищната й гръд.

— Очевидно започвам да се побърквам — промърмори той, докато я увиваше в одеялото. Не само разговаряше с кучето си повече от обичайното, а на всичко отгоре жената започваше да му се струва привлекателна. — Добре тогава: излез и си хвани нещо.

Познаваше поне пет-шест жени, които с радост биха го приютили. Ала след смъртта на Джесика не изпитваше влечение към никоя от тях. Уви одеялото около тялото на жената, скри предизвикателните й гърди, а после се зае и с краката й.

— Тя е извадила направо страхотен късмет — заяви той поверително на Доджър. — Може би има леко сътресение, но надали е пострадала по-сериозно.

Доджър размаха опашка и раздвижи влажния въздух, напоен с миризмата на мокри дрехи, кучешка козина и телесна топлина. Грег свали едната маратонка — изборът на обувки му се стори странен, като се имаше предвид сексапилната рокля. Тъкмо се бореше с връзките на другата, когато осъзна, че те не са еднакви.

— Какво е това? — вдигна ги към мъждивата светлина над главата си. Едната маратонка беше тридесет и осми номер с червени връзки във формата на шнурчета, а другата — тридесет и девети, имаше обикновени връзки. — Защо е обула тридесет и осми номер? — запита на глас той и Доджър наклони глава настрани. — Пръстите на краката й би трябвало да се прегънат на две.

Разгледа стъпалата й под вече едва мъждукащата светлина — батерията на фенерчето всеки момент щеше да се изтощи. Ноктите на краката й бяха лакирани в същия наситен розов цвят, в който бе и червилото й. Кожата на десния й крак се бе сгърчила и ожулила от по-малката обувка.

— Виж ти — какви ли ги няма по света!

С тези думи той я зави плътно с одеялото, после смъкна мушамата си, хвърли я в ъгъла и започна да си съблича фланелата.

До ушите му достигна изпукването на фолиото. Извъртя се рязко и видя, че жената е седнала и го гледа. Одеялото се бе смъкнало до кръста й. Когато бе проверявал зениците й, бе забелязал, че очите й са зелени, но сега, когато срещна втренчения й поглед, установи, че те са наситено зелени, с блестящи кафяви мигли и деликатни вежди, които се издигаха предизвикателно нагоре. Бяха толкова поразително красиви, че му се наложи да си поеме дълбоко дъх.

— Как се чувстваш? — успя да запита накрая.

Тя промърмори нещо, което му заприлича на „начукай ме“, но не беше напълно сигурен. Кичурчетата около слепоочията й бяха засъхнали, но останалата част от косата й бе все още мокра и изглеждаше почти кестенява. Този цвят определено подчертаваше по-добре очите й, отколкото изкуствено русото.

След няколко секунди тя отново заговори, но той не можеше да разбере дали казва „начукай ме“ или „не ме начуквай“. Какво ли имаше предвид? Гласът й звучеше умолително, отчаяно.

— По-добре е отново да си легнеш — каза й той. — Намираш се в шок. Чак утре сутринта мога да те заведа в болницата. Бурята е отмила целия път.

Тя се втренчи в него — или може би през него — със стъклен, напрегнат поглед, съдържащ чувства, които той не бе в състояние да разбере. Инстинктивно Грег реагира така, както никога досега не му се беше случвало. Някаква буца заседна в гърлото му, краката му се вкамениха. Светлината от фенерчето се стопяваше с всеки изминал миг. Ала и тя беше достатъчна. Гърдите й леко се разлюляха, зърната й съблазнително се очертаха под мократа рокля. Непонятна горещина бавно обхвана долната част на корема му, а после се концентрира в слабините.

Тя отново прошепна нещо. Господи! Да не би да е спасил някоя проститутка от магистралите?

— В шок си — повтори й той. — Най-добре е да си почиваш.

Тя започна да се приближава към него — бавно затваряше малкото пространство между тях, докато накрая Грег вече усещаше топлината на тялото й и ясно виждаше капчиците влага по миглите й.

— Дай ми още един шанс — промълви тя, ала въпреки интимните нотки в гласа й той не можеше да се избави от усещането, че нещо не е наред. — Мога да те накарам да ме обичаш.

По горната му устна изби пот. Той я изтри с опакото на ръката си. Светът беше пълен с какви ли не жени. Бе имал повече от достатъчно, но тази тук определено го привличаше много.

— Няма смисъл да говориш за любов — опита се да се пошегува. — Едно обикновено „благодаря“ за това, че те спасих и кутия шоколадови бонбони са предостатъчни.

— Любов… — прошепна тя.

Хипнотизиращият й поглед нито за миг не се откъсна от очите му, докато се приближаваше все повече и повече към него — накрая вече беше толкова близо, че неравномерният му дъх разроши кичурчетата коса около лицето й. Натрапчивият мирис на евтиния й парфюм го заля и в този момент тя се оказа толкова близо, че едната й стегната гърда се отърка в мокрите косми по гърдите му. Той се дръпна рязко назад и се блъсна в стената на малката палатка.

В този момент си даде сметка, че тя изобщо не беше примигнала досега. Усети как го обхваща безпокойство, което го накара да настръхне. Запита се какво ли й има. Махна с ръка пред носа й. Нищо. Дори не потрепна с клепачи.

— Намира се вероятно в нещо като транс — думите му отскочиха от стените на палатката.

С изскимтяване, което би могло да бъде вик на болка или на копнеж, тя обви ръце около врата му.

— Мога да те накарам да ме обичаш. Моля те! Позволи ми да ти покажа!

Той не се и съмняваше в способностите й. Меките хълмчета на гърдите й се триеха в неговите. Дори през плата усещаше горещината на тялото й и забързаните удари на сърцето. Очите й бяха пламенни, настойчиви. Устните й, така съблазнително близо до неговите, бяха леко разтворени и разкриваха розовото връхче на езика й. Топлината на тялото й се процеждаше в неговото, струеше по вените му и пулсираше бясно в гърдите му с еротичния звук на среднощни барабани в джунглата.

Тя хвана ръката му, прокара я по гърдите си и закова дланта му върху нежната пъпка на зърното си. Той се опита, наистина се опита, ала не можа да устои на изкушението да не обгърне тази съблазнителна гръд, да я претегли с леко повдигане, да изследва податливата й мекота с върховете на пръстите си, а после да докосне леко зърното с палец.

Но какво правеше той, за Бога? Тази жена вероятно е дрогирана или е лоло — луда. Нуждаеше се от помощ, а не от секс. Отпусна я леко по гръб върху дюшека.

Тя се изви нагоре, отърка бедрата си в неговите, което заля с гореща вълна слабините му. Той я прекрачи, за да не й позволи да мърда повече. Съпротивата й започна да отслабва. Той легна до нея, полуприкрил тялото й със своето. Собственото му ускорено дишане го притесни, но тя не даваше никакви признаци, че забелязва каквото и да е. В интерес на истината, беше сякаш много далече оттук, като че ли на друга планета. Това си беше направо смущаващо необичайно.

— Не постъпвай така с мен — прошепна с отчаян глас. — Мога да те накарам да ме обичаш.

Ръката й се плъзна по тялото му, очерта контурите на гърдите му, а очите й не се откъсваха от неговите. Излъчваха странния блясък на обсебен от нещо човек, сякаш виждаше нещо, преживяваше нещо, за което той нямаше ни най-малка представа.

А ръцете й… О, Господи! Ръцете й вече бяха в панталоните му. По-бързо и от светкавица едната се провря под бельото му. Докосна го леко с връхчетата на пръстите си, от устата й се отрони тих стон, а очите й леко се присвиха.

— Недей! — извика той и издърпа ръката й.

Пое си дълбоко дъх и с изумление установи, че е горещ и болезнено твърд. Стисна очи и извика на помощ онези запаси от сила, които бе използвал успешно през последните две години, за да контролира чувствата си.

Отне му цяла минута, за да възстанови нормалното си дишане, да намали напрежението, надигащо се в гърдите му, и да изтрие настойчивия спомен за докосването на ръката й. После отвори внимателно очи, със страх от онова, което би могъл да види.

Главата й почиваше върху рамото му. Все още го гледаше втренчено, ала над очите й се бе спуснала ефирна завеса от сълзи. Вярно, че го беше възбудила и една част от него я мразеше заради това, но сега тя го плашеше. Нещо не беше наред с нея, изобщо не беше наред.

Каза й онова, което според него тя искаше да чуе:

— Обичам те.

Тя простена — издаде някакъв жалостив звук, който граничеше с ридание, с плач, но толкова пронизващ, че направо завибрира в костите му. Въпреки отнесения си поглед, очите й се спряха върху неговите, сякаш говореха единствено и само на него.

— Моля те, не ми причинявай болка.

— Никога няма да ти причиня болка — отвърна той, усещайки се също лоло — луд, защото говореше с някой, който изобщо не съзнаваше съществуването му.

Напрегнатото й тяло се отпусна, превърна се в мека и покорна маса в ръцете му. Той пусна ръката й и отронвайки въздишка, тя притвори очи. Замря неподвижно точно в момента, в който светлината изгасна и отстъпи място на възцарилия се непрогледен мрак.