Дъглас Престън
Сблъсък (99)

99.

От говорителите в заседателната зала се разнесе звукът на позвъняване, веднъж, два пъти, след което се чу сприхав глас.

— Предавателна станция на остров Кроу.

— Обажда се Уайман Форд — каза той. — От заседателната зала в Белия дом.

Последва мълчание.

— Аз съм доктор Сара Симич, технически директор на станцията на остров Кроу. Имам да ви съобщя някои… наистина зашеметяващи новини. — Гласът й звучеше твърдо, но в него се усещаше лек трепет.

— Затова се обадихме — каза Форд. — Слушаме ви.

— Ще ви дам Аби Строу, която осъществи контакта. Тя ще ви обясни. Но нека ви кажа, че е абсолютна истина. Проверихме го няколко пъти.

След миг от високоговорителя се разнесе гласът на Аби, висок и нервен.

— Ало?

— Аби?

— Уайман? Мамка му, няма да повярваш…

Форд бързо я прекъсна:

— Аби, намирам се в заседателната зала на Белия дом заедно с президента и те слушаме по високоговорителя.

— О! — Тишина. — Извинете пиперливия ми език.

— Какво стана?

— Изпратихме съобщение до Деймос, като използвахме предавателната станция на остров Кроу.

— Защо?

— Знаеш много добре защо! Първите два изстрела бяха предупредителни. Извънземното нещо се опитваше да ни изпрати съобщение. Да ни каже нещо. И очевидно очакваше отговор, опитваше се да измоли отговор. Защо иначе не ни уби още с първия изстрел? Това беше предупредителен изстрел, ако мога да използвам военната терминология. — Тя замълча. — Реших, че ще е по-добре да му отговорим — или следващият изстрел щеше да е краят.

— Какво беше съобщението?

— Нека първо обясня. Помислете, защо се дава предупредителен изстрел? За да се накара противника да спре, да се предаде, нали? Реших, че точно това е искало. Затова му изпратих съобщението, което искаше да чуе.

Кратка пауза.

— И то е? — попита Форд.

— Точно каквото казах. Какво правите, когато чуете предупредителен изстрел? Предавате се. Затова му изпратих съобщение: „ПРЕДАВАМЕ СЕ.“

Настъпи дълга, стряскаща тишина.

— О, Господи — каза съветникът по националната сигурност.

Лицето на Майкълсън беше побледняло.

— А… отговорът?

— Ще ви го прочета. Малко е объркващо. „ПРЕДАВАНЕ ПРИЕТО. ЧАКА. НИЕ ИДВА.“

— Ти си се предала? — изрева внезапно президентът, пристъпвайки към телефона. — Предала си се от името на Съединените американски щати?

— Кой крещи така?

— Аз съм президентът.

— О, извинете. Не, сър. Вие не разбирате. Няма начин да се предадем! Точно това са правили корабите в миналото по време на война! Престрували са се, че се предават, и след това са разказвали играта на групата за абордаж, когато най-малко го е очаквала. Така просто печелим време, това е. Освен ако Господ не е отменил скоростта на светлината, ще минат много години, преди извънземният пост на Деймос да успее да се свърже с родната си планета. Времето трябва да ни стигне, ако наистина решат да дойдат. Ще минат двайсет, трийсет години, може би векове преди да се появят, в зависимост от това на колко светлинни години се намират от нас. Това съобщение просто ни спечели време да се подготвим, да се въоръжим, да изградим защита срещу нашествието.

— Нашествие ли каза? — попита Майкълсън.

— Да. Нашествие.

Настъпи мъртвешка тишина.

— Нали не си помислихте наистина, че ще се предадем? — попита Аби. — По дяволите! Ние ще се бием.