Дъглас Престън
Сблъсък (46)

46.

Когато Форд влезе в стъкленото фоайе на хотел „Уотъргейт“, помощник-управителят, който сигурно го дебнеше отнякъде, се появи бързешком с притиснати пред гърдите си ръце. Той беше дребен мъж, облечен с черен костюм, с раболепно изражение на лицето.

— Господин Форд?

— Да?

— Моля да ме извините, че ви безпокоя, но става въпрос за момичето от стаята, която наехте.

Форд усети нотка на неодобрение в разтревожения глас на мъжа. Може би беше грешка да й взема стая в „Уотъргейт“. Във Вашингтон беше пълно с тихи и евтини хотели. Той повдигна вежди.

— Какъв е проблемът?

— Тя не е напускала стаята си от два дни, не пуска персонала да почисти или да зареди минибара, обажда се за рум сървис в невъзможни часове през нощта и не вдига телефона в стаята. — Той буквално чупеше ръце. — А, и преди малко получихме оплаквания от шум.

— Шум?

— Викове. Писъци. Звуци като от… празненство.

Форд се опита да запази сериозна физиономия.

— Ще се погрижа за това.

— Притесняваме се. Наскоро ремонтирахме хотела. Гостите са отговорни за всички нанесени повреди в стаите… — Неодобрителният глас замлъкна.

Форд бръкна в джоба си и пъхна една двайсетачка в ръката на мъжа.

— Повярвайте ми, всичко ще бъде наред.

Мъжът погледна презрително банкнотата, докато я прибираше в джоба си, и се изтегли назад в офиса си. Форд тръгна към асансьора, отчитайки, че това се превръща в най-скъпото предложение, което беше правил някога.

Той почука и Аби отвори вратата. В стаята беше бъркотия, край вратата бяха натрупани мръсни чинии, кутии от пица и китайска храна, и от тях се носеше миризмата на застояло. Кофата за боклук беше препълнена от кутийки диетична кола, навсякъде по пода бяха разхвърляни хартии, а леглото беше опустошено.

Тя го видя как се оглежда.

— Какво?

— В големи хотели като този имат старомодния обичай да изпращат камериерки всеки ден. Да си чувала за това?

— Не мога да се концентрирам, когато някой чисти около мен.

— Каза, че няма да отнеме повече от час.

— Значи към сбъркала.

— Ти? Да сбъркаш?

— По-добре седни и виж какво открих.

Той се вгледа в нея; тя изглеждаше изтощена, косата й беше разчорлена и сплъстена, очите кървясали, дрехите — ужасно измачкани. Но на лицето й беше изписан тотален триумф.

— Да не би да ми казваш, че си решила проблема?

— В тоалетната ли се пикае?

Той примигна.

— Трябва да публикуваш речник с тия твои изрази.

Тя се пресегна към минибара и измъкна една кутийка с диетична кола.

— Искаш ли една?

Той сви рамене.

— Не, благодаря.

Тя се настани в стола пред компютъра, а той си придърпа друг до нея.

— Проблемът се оказа малко по-труден, отколкото очаквах. — Тя отпи от колата и се протегна. — Всеки един обект в Слънчевата система се движи по някаква крива — елипса или хипербола. Хиперболична орбита означава, че идва извън Слънчевата система и после се връща обратно — като се движи с по-голяма скорост. Но нашият обект X се е движил по елиптична орбита.

— Обект X?

— Нали трябва да го наричаме по някакъв начин.

Форд се наведе напред.

— Значи според теб произходът му е от Слънчевата система?

— Точно така. Имам входящия ъгъл и снимка на Обект X, който пада към земята. Онова, което не знаех, е скоростта му. Оказа се, че в Университета Мейн в Ороно имат станция за проследяване на метеороидите. Те нямаха снимка на X, но имаха акустичната му сигнатура на касета — звуковия взрив — и успяхме да изчислим точната му скорост: 20.9 километра в секунда. Много по-бавен от стоте хиляди мили в час, както бяха писали по вестниците.

Форд кимна.

— Дотук те разбрах.

— Значи се е намирал в елиптична орбита. Апогеят му, най-далечната точка от слънцето, е мястото, откъдето най-вероятно е започнало пътешествието му.

— Разбирам.

Тя натисна няколко клавиша и на екрана се появи схема на слънчевата система. Тя вкара някаква команда и върху нея се появи елипса.

— Това е орбитата на Обект X. Моля те, забележи: апогеят съвпада с орбитата на Марс. И ето я изненадата: ако екстраполираш в обратна посока, ще откриеш, че самият Марс се е намирал в същата точка от орбитата си, когато X е започнал пътя си към Земята.

Тя се облегна назад.

— Обект X — каза тя, — е дошъл от Марс.

В хотелската стая настъпи пълна тишина. Форд гледаше екрана. Това му се струваше невероятно.

— Сигурна ли си?

— Проверих го три пъти.

Форд потърка брадичката си и се облегна назад.

— Явно трябва да отидем там, където знаят повече неща за Марс.

— И къде е това?

Форд се замисли за миг.

— В момента картографират Марс. В Лабораторията за реактивно движение в Пасадена, Калифорния. Трябва да отидем там, да се поослушаме, да разберем, дали не са попадали на нещо необичайно.

Аби вдигна глава и го погледна.

— Знаеш ли, Уайман, има едно нещо, което не разбирам. Защо се занимаваш с това? Каква полза имаш от него? Никой не ти плаща, нали?

— Силно съм загрижен, разтревожен съм от това. Не знам защо, но вътрешната ми аларма бясно дрънчи и не мога да се успокоя, докато не го разреша.

— И за какво по-точно си загрижен?

— Дали е мини черна дупка, метеор, или билярдна топка на дявола, щом е могла да прониже Земята, значи планетата ни току-що е била целуната от смъртта. Предизвестие за пълно унищожение. Ами ако там, откъдето е дошло, има още изненади?