Дъглас Престън
Сблъсък (45)

45.

Докато вечеряха, Аби не каза нищо на баща си, защото не знаеше как да му поднесе новините. Сега, в шест часа сутринта, докато смъкваше куфара си надолу по стълбите, тя все още нямаше и най-малката представа как да му ги съобщи.

Намери го да седи на масата в кухнята и да пие кафе, четейки статия в портландския вестник „Прес Хералд“. Тя беше поразена от изморения му вид. Светло кестенявата му коса висеше на провиснали кичури върху челото, не се беше бръснал отдавна и седеше прегърбен, с отпуснати рамене. Той не беше много висок, но винаги беше имал изправена стойка, здраво и мускулесто тяло. Сега изглеждаше съсипан. Откакто беше потопила лодката и му беше отнела прехраната, той беше спрял да й натяква за колежа и бъдещето, и да се оплаква за това колко пари бил похарчил. Сякаш се беше отказал от нея — и от собствения си живот.

Дори нарочно да го правеше, не би успял да я накара да се почувства по-зле. Може би това, което беше направила, щеше да промени всичко.

Тя подпря куфара до касата на вратата и той я погледна изненадано.

— Какво е това? Отиваш ли някъде?

Тя се опита да се усмихне весело.

— Имам нова работа.

Той повдигна изненадано вежди.

— Седни тук, налей си чаша кафе и ми разкажи всичко.

Слънцето надничаше през прозореца и тя можеше да види синия цвят на морето, пристанището, осеяно с рибарски лодки, а през отсрещния прозорец — голямата поляна зад къщата, обрасла с тучна, зелена трева. Оставаше половин час преди да пристигне колата. Тя извади една чаша от шкафа, наля си кафе, сипа си обичайните четири лъжици захар и си доля сметана. Разбърка го и седна.

— Няма ли да сервираш вече?

— Не. Намерих си истинска работа.

— В магазина на Райли? Видях, че са пуснали обява за работници през летния сезон.

— Отивам във Вашингтон.

— Вашингтон? Столицата ли?

— За седмица-две, а след това може и да се върна. Работата ми включва доста пътуване.

Баща й се наведе напред с несигурно изражение на лицето.

— Пътуване? Какво ще правиш, за бога?

Тя преглътна.

— Ще работя за един планетарен геолог. Ще му бъда асистентка.

Баща й я погледна с присвити очи.

— Че какво разбираш ти от геология?

— Не е просто геология, а планетарна геология. Планети, татко. Повече е като астрономията. Този учен управлява консултантска фирма, която работи за правителството — тя млъкна, припомняйки си какво бяха обсъждали. — Преди два дни дойде в ресторанта и се заговорихме, и той ми предложи да му стана асистентка. — Тя отпи от кафето и се усмихна нервно.

— Но, Аби, това е страхотно. Нали нямаш нищо против да попитам каква е заплатата?

— Отлична. Всъщност дори има и премиални при подписване на договора…

— Какво има?

— Премиални. Нали знаеш, когато започваш нова работа, понякога получаваш бонус за това, че си нает.

Очите му се присвиха още повече.

— Това е само за висококвалифицирани хора. Ти каква квалификация имаш?

Аби мразеше да лъже.

— Изкарах курсове по астрономия и физика в Принстън.

Той я погледна изпитателно.

— Сигурна ли си, че това е законно?

— Разбира се! Виж, след петнайсет минути ще дойде да ме вземе кола, така че трябва да се сбогуваме. Но първо искам да ти кажа нещо…

— Кола? За теб?

— Точно така. Превоз. До летището. Ще летя за Вашингтон.

— Искам да се видя с работодателя ти. Искам да говоря с него.

— Татко, вече съм голямо момиче. Мога и сама да се грижа за себе си. — Тя преглътна и погледна през прозореца.

Баща й се намръщи и остави чашата си на масата.

— Искам да се видя с него.

— Ще го видиш, обещавам. — Тя посочи нещо през прозореца. — Погледни към пристанището.

— Какво? — Лицето на баща й беше почервеняло от тревога.

„Сега или никога“, помисли си Аби.

— Хей, погледни към твоето място на дока!

Той се обърна и погледна през прозореца, след което раздразнено блъсна стола си назад.

— Ах, по дяволите, някакъв досадник си връзва лодката на моето място!

— Тия ужасни летовници — каза Аби. Това беше познат рефрен; всяко лято туристите заемаха местата на местните рибари.

— Щом идват от Масачузетс, си мислят, че притежават пристанището.

— По-добре запиши името на лодката и се оплачи на началника на пристанището.

— Така и ще направя. — Той бръкна в кошничката с вестници и измъкна бинокъла си. Залепи го за очите си и погледна. — Какво, по дяволите…?

— Как се казва лодката?

— Това да не е някаква шега?

Аби не можеше да се сдържа повече.

— Татко, това е „Марея II“. Трийсет и шестфутова яхта, двигател волво с двеста и петнайсет конски сили, електрическа лебедка, резервоари, напълно оборудвана. Построена е през 2002 година от „РП Боутуъркс“. Готова за риболов. Не е нова, но разполагах само със сто бона.

Бинокълът се разтрепери.

— Какво… по дяволите?

От улицата се чу клаксон.

— Оп, ето го и моя превоз.

— Не мога да си позволя вноските…

— Няма никакви вноски. Купих ти я с моите премиални. Всички документи са на борда. Трябва да тръгвам.

— Аби… чакай сега, купила си ми нова лодка? Почакай малко, за Бога…

— Взела съм си телефона, ще ти се обадя по пътя.

Тя изхвърча от къщата, хвърли куфара си на задната седалка на черния джип и скочи до него. Баща й излезе на врата, все още силно объркан. Тя му махна с ръка, докато колата се отдалечаваше по алеята, водеща към пътя.