Дъглас Престън
Сблъсък (17)

17.

Форд паркира лендкрузъра до редичката очукани мотоциклети и погледна към написаната на ръка табела над малкия правителствен офис. На френски и кхмерски надписът обясняваше, че това е офисът на заместник-областния управител на Кампонг Крабей, комуна Свей Пор. Форд се измъкна от колата и веднага се озова в адска жега, маранята се стелеше на пластове във въздуха.

— Бог да ни е на помощ — въздъхна Кхон, като погледна с присвити очи занемарената бетонена сграда. — Дано носиш със себе си много долари.

Форд се потупа по джоба.

Те почукаха по дървената врата. Отвътре се чу глас, който им извика да влизат. Офисът на заместник-областния управител се състоеше от една стая с гол циментов под и стени, наскоро боядисани в бяло, едно голямо бюро в центъра, обърнато към вратата и две малки секретарски маси от двете му страни. Пред бюрото бяха поставени два метални стола. Задната врата водеше към външната тоалетна в двора. Стаята вонеше непоносимо на долнопробни цигари.

Заместник-областният, симпатичен мъж с белязано лице, се изправи с широка усмивка на лицето, разкривайки най-големите и бели зъби, които Форд беше виждал през живота си, които рязко контрастираха с маслиненозелената му раздърпана риза, провисналите сини панталони и джапанките. Вратът му беше дебел и мазен, а лицето му грееше ентусиазирано.

— Добре дошли! Добре дошли! — извика заместникът на английски, разперил приветствено ръце. Изглеждаше така, сякаш току-що е спечелил от лотарията. Което не беше далеч от истината, помисли си Форд, като се сети за неизбежните подкупи, които щяха да последват съвсем скоро.

Кхон го поздрави на кхмерски. Форд замълча както винаги, за да скрие факта, че разбира езика.

— Ние говорим английски! — извика мъжът. — Моля, специални приятели, седнете!

Форд и Кхон седнаха на твърдите метални столове.

— Hre min gnam sa! — извика мъжът към едната секретарка, която скочи и хукна навън, покланяйки се два пъти, когато мина край тях.

— Чудесен ден, нали? — каза мъжът, усмихна се отново и скръсти ръце. Форд забеляза, че и двата му палеца липсват.

— Да — отвърна Кхон.

— Много здраве тук, в Кампонг Крабей.

— Да, много е здравословно — рече Кхон. — Веднага забелязах адски добрия въздух.

— Добър въздух! Област Кампонг Крабей добре!

Форд и Кхон се усмихнаха и кимнаха в съгласие.

Секретарката се върна, носейки три кокосови ореха, отрязани с мачете откъм единия край, откъдето стърчаха сламки.

— Моля! — каза чиновникът. Те изпиха кокосовото мляко, което все още беше топло от висенето на слънце. Форд си помисли, че през живота си не беше пил нещо толкова вкусно.

— Отлично — каза Кхон. — Тук, в област Кампонг Крабей, сте ужасно гостоприемни.

— Най-добрите кокосови орехи! — изкрещя мъжът, който засмука сока толкова стръвно, че сламката избълбука. Той тръсна празната черупка върху бюрото и се оригна. — Какво ви трябва, приятели? — попита той, протягайки ръце. — Ще ви дам всичко.

— Това е господин Кърк Мандрейк — отвърна Кхон, — и той е турист авантюрист. Аз съм Кхон, неговият преводач.

— Аванта турист! — повтори чиновникът и закима усърдно, като очевидно нямаше представа какво означава това. — Добре!

— Той иска да посети разрушения храм, известен като Нокор Феас.

— Не знам този храм.

— Намира се дълбоко в джунглата.

— Къде е този храм? В област Кампонг Крабей?

— Не. Извън границите на областта. Трябва да преминем през североизточните райони на вашата област, за да стигнем до там.

Усмивката на лицето му охладня.

— Отвъд моята област нищо! Никой! Няма храм!

Кхон се изправи и разви картата върху бюрото на чиновника.

— Храмът е тук, в хълмовете Пном Нгуе.

Този път усмивката изчезна напълно.

— Това е лош район. Много лош.

— Клиентът ми, господин Мандрейк, иска да види храма.

— Не може да отиде там. Много е опасно.

Кхон невъзмутимо продължи да говори, сякаш не беше получил отказ.

— Господин Мандрейк ще плати добре за разрешението. Освен това се нуждае от помощта ви при маркирането на пътя върху картата. Естествено искаме да избегнем противопехотните мини. Вие познавате областта и имате карти с прочистените от мини райони.

— Много опасно. Ще говоря на кхмерски, за да разберете. Господин Мандрейк, може ли да говоря на кхмерски? — Усмивката му отново грейна.

— Разбира се.

Той започна да обяснява на кхмерски и Форд се заслуша внимателно.

— Да не си полудял? — попита чиновникът. — В този район е пълно с червени кхмери. Те са станали бандити, контрабандисти на скъпоценни камъни и отвличат хора за откуп. Ако докопат клиента ти, това ще ми създаде огромни проблеми. Разбираш ли ме?

— Разбирам — отвърна Кхон на кхмерски. — Но клиентът ми много иска да види тези руини. Дошъл е в Камбоджа само заради това. Само влизаме и излизаме — няма да се мотаем наоколо. Повярвай ми, знам какво правя. И преди съм бил водач. Миналия месец водих едни американци до Бантей Чхмар.

— Не мога да го позволя.

— Той ще ти плати добре.

Чиновникът разпери ръце.

— За какво са ми парите му, ако трябва да се разправям с отвличане? И то на американец? Отиде ми работата. Сега областта е спокойна, няма проблеми, всички са доволни. Не винаги е било така, нали знаеш.

— Може би една по-голяма сума пари ще компенсира неудобствата…

Настъпи кратко мълчание.

— Колко голяма?

— Сто долара.

Чиновникът махна с ръка.

— Шегуваш ли се? Нека бъдат хиляда.

— Хиляда? Ще се консултирам с клиента ми.

Кхон се обърна към Форд и каза на английски.

— Разрешителното струва хиляда долара.

Форд се намръщи.

— Това са много пари.

— Да, но… — Кхон сви рамене.

Форд повдигна ядосано вежда и си пое дъх да възрази, но после рязко кимна.

— Добре, ще платя.

Чиновникът продължи бързо на кхмерски:

— И още сто долара за картите с разчистените от мини територии.

Кхон се обърна.

— Още сто долара? Сега вече ти се шегуваш.

— Петдесет да бъдат тогава.

Кхон каза на Форд:

— Още петдесет за картите.

— А мотоциклети? Ще имаме нужда от мотоциклети — рече Форд, преструвайки се на ядосан. — Те колко ще ни струват?

Пазарлъкът продължи ще петнайсетина минути и накрая всичко беше договорено. Хиляда долара и още сто и четирийсет за разрешително, карти, наем за два мотоциклета, бензин, провизии и съхранение на лендкрузъра, докато ги няма. Форд извади парите и ги подаде на чиновника, който почтително ги взе с две ръце и ги заключи в чекмеджето на бюрото си.

Форд и Кхон излязоха навън и седнаха на сянка под едно хлебно дърво и зачакаха пристигането на мотоциклетите от близкото село.

— Каза ми да нося пет хиляди — каза Форд. — Тоя нещастник нямаше представа колко сме готови да платим.

— Този човек току-що спечели двугодишна заплата. Той е доволен, ние сме доволни — защо да подлагаме на съмнение щедростта на боговете?

По пътя със силно бръмчене се зададоха двата мотора, карани от кльощави тийнейджъри, изхъхриха, закашляха се и спряха.

Форд се втренчи в древните возила, които се крепяха цели само на изолирбанд и жица. Единият имаше бамбукова кошница, превързана отзад, омазана със съсиреци и засъхнала свинска кръв.

— Сигурно се шегуваш.

Кхон се разсмя.

— А ти какво очакваше, Харли Дейвидсън?