Дъглас Престън
Сблъсък (10)

10.

„Марея“ се плъзгаше през прохода между островите Марш и Лаудс, водата беше зелена и спокойна и в нея се отразяваха тъмните дървета от острова. Аби Строу се взря в усамотеното заливче, изключи от скорост и леко даде на задна, за да накара лодката да спре.

— Първи помощник, пусни котва!

Джаки отиде на носа, освободи веригата на котвата и я пусна във водата.

— Съвсем сами сме — извика тя. — Наоколо няма никакви лодки.

— Чудесно. — Аби погледна към часовника си. — Разполагаме с шест часа дневна светлина да търсим метеорита.

— Умирам от глад.

— Ще хапнем по пътя.

Те спуснаха малката гумена лодка във водата и загребаха към покрития с камъчета бряг. След като стигнаха, издърпаха лодката над приливната линия и застанаха на пустия бряг, оглеждайки се наоколо. Намираха се в най-запустялата част на острова, плажът беше обсипан с напукани от зимния студ скали, начупени капани за омари, плавей и въжета. Приливът се оттегляше, разкривайки обрасли с водорасли скали, които се подаваха над водата като косматите глави на някакви морски чудовища. Влажният, студен въздух беше пропит със смесената миризма на сол и вечнозелени дървета. Там, където свършваше плажът, започваше гъста гора от черни смърчове.

— Леле, колко е гъста — каза Джаки, съзерцавайки стената от дървета. — Как ще успеем да намери метеорита в нея? — По това време на годината Лаудс беше напълно пуст, няколкото летни лагера бяха затворени. Никой нямаше да ги безпокои.

— По кратера и съборените дървета. Повярвай ми, скала, която тежи сто фунта и която лети със сто хиляди мили в час, ще остави след себе си доста голяма бъркотия. — Аби измъкна картата, разгъна я на пясъка и затисна ъглите й с камъчета. Линията, която беше начертала, минаваше през острова под ъгъл, който се пресичаше с брега, върху който бяха слезли. Тя постави компаса върху картата, ориентира се и си избра посока.

— Ще вървим натам — каза тя, като посочи с пръст.

— Щом казваш.

Аби тръгна към гъстата смърчова гора. Спомни си едно стихотворение, което трябваше да научи наизуст и да го изрецитира една вечер пред всички родители и цялото училище. Тя се задави и то направо и изхвръкна от главата — остана смълчана на сцената цяла една дълга, мъчителна минута, преди да побегне, обляна в сълзи — но сега то просто изскочи неканено в мислите й.

Туй бе вековна, девствена гора.

Тук шепнещи ели и борове

обрасли с мъх, наметнали зелените одежди,

издигат се неясни в здрача,

надвиснали като друиди древни, вещаещи прокоба.

Винаги така ставаше: всичко — в най-неподходящия момент.

Тя навлезе дълбоко в гората, следвайки стрелката на компаса. През високите дървета проникваше слаба, зеленикава светлина, а във високите им корони шепнеше вятърът. Усещането беше като че пристъпва по пътеката на някаква огромна зелена катедрала, дърветата се издигаха като масивни колони, а земята, покрита с мек мъх, пружинираше под краката й. Аби вдъхна наситения с боров аромат въздух и си припомни десетките пъти, когато като малка беше къмпингувала по поляните в северния край на острова заедно с майка си и баща си. Те лежаха в спалните си чували под нощното небе и наблюдаваха падащите звезди. В онези години островът беше абсолютно необитаем, старите ферми постепенно се рушаха. Сега градските пенсионери бяха започнали да ги изкупуват и да ги превръщат във вили, островът започна да се променя. Скоро, помисли си тя, девствената гора, всичката тази атмосфера на старост и занемареност ще изчезне, заменена от симпатични летни вилички, дантелени перденца и злобни бабки, които гонят хлапетата от градинките си.

Гората ставаше все по-гъста и накрая вече трябваше да пропълзяват под нападалите стъбла.

— Не виждам никакви кратери — каза Джаки.

— Едва сега започваме.

Скоро се озоваха на разчистено място, една каменна стена заграждаше групичка надгробни камъни. Старото островно гробище.

— Време за обяд! — изкрещя Джаки, прескочи стената, хвърли раницата си и се тръшна на земята. Облегнала гръб на един надгробен камък, тя започна да си свива джойнт.

Аби обиколи гробището, четейки надписите по надгробните камъни. Странните древни имена звучаха като инвентарен списък от някакъв изгубен свят: Зебедая Лауд, Хирам Картър, Ора Мей Полънд, Нехемая Сует. Мислите й се отнесоха към погребението на майка й. Аби си спомни как разблъска тълпата, която се беше събрала край отворения гроб, и тръгна нагоре по хълма, четейки надписите по надгробните камъни в опит да запази разсъдъка си. Когато стигна до върха, погледна надолу към скупчените около черната дупка хора, към оголените дървета, замръзналата трева и яркозелените изкуствени чимове, натрупани около гроба.

Все още не можеше да повярва, че майка й я няма. Никога нямаше да забрави онзи ден в болницата, когато попита лекаря: как така се случи точно на нея? Той я погледна с ужасна тъга в очите — добър човек, победен от науката.

— Наистина не знаем как — отвърна той, — но по някаква причина преди пет или десет години клетките й не са се разделили както трябва и оттам е тръгнало всичко…

„Клетките не са разделили както трябва.“ Странно как тези толкова малки неща могат да оказват такова гигантско влияние.

— Хей, мамче! — разнесе се гласът на Джаки между гората от камъни. — Ще спреш ли да се кланяш на предците си и да дойдеш да споделиш тази цигара с мен?

Аби се върна на мястото, където Джаки седеше, облегната на надгробния камък.

— Моите предци? Говори за себе си, бяло момиче.

— Не ми ги пробутвай такива, и ти си толкова мейнчанка, колкото и аз. Нищо лично.

Тя седна с кръстосани крака, дръпна от цигарата, вдиша дълбоко и издиша. Докато пламенното усещане се простираше от дробовете към главата й, тя разопакова сандвича си и го захапа. Двете се хранеха безмълвно, а след това Аби легна по гръб в тревата, подложила ръка под главата си и вперила поглед в небето.

— Забеляза ли? — попита тя. — Почти половината от хората, погребани тук, са по-млади от нас.

— Винаги те налягат такива мрачни мисли — промърмори Джаки.

— Ще ме налягат по-малко, след като намеря метеорита — отвърна тя.

Двете се засмяха, легнали в тревата, с лица към небето.