Дъглас Престън
Сблъсък (41)

41.

Уайман Форд прекоси моста Уискасет и най-накрая слезе от пътя, паркирайки пред един антикварен магазин. Остана в колата, размишлявайки. Не можеше да бъде съвсем сигурен, но тук нещо не беше както трябва. Ставаше въпрос за странното поведение на момичето в ресторанта и оная луда история във вестника. Той го вдигна от съседната седалка и го разтвори. Момичето от ресторанта определено беше същото от статията, онова, което търсело пиратското съкровище. Когато я попита за метеорита, тя внезапно стана неспокойна. Защо? И колко сервитьорки от малки градчета знаят разликата между термините метеор и метеорит?

Той даде на заден ход и пое по обратния път. Десет минути по-късно влезе в ресторанта. Момичето все още беше там, обикаляше масите, а той стоеше до вратата и я гледаше. Определено беше онова от вестника, което търсеше пиратското съкровище — всъщност това беше единствената афроамериканка, която беше видял в целия щат Мейн. Къса, черна коса, която се къдреше около лицето й, блестящи черни очи, слаба и висока, с атлетично тяло. Обикаляше масите с иронично, дори сардонично изражение на лицето. Не носеше никакъв грим. Зашеметяващо красива девойка. Може би на около двайсет и една?

Щом влезе в малката зала, тя го забеляза и лицето й придоби предпазливо изражение. Той й кимна и се усмихна.

— Забравихте ли нещо? — попита тя.

— Не.

Лицето й замръзна.

— Какво искате?

— Съжалявам, не искам да се натрапвам, но не сте ли вие момичето от инцидента, за който прочетох във вестника?

Сега лицето й определено се вкамени. Тя скръсти ръце и вирна глава.

— Щом не искате да се натрапвате, тогава недейте! — Тя се обърна и тръгна към кухнята.

— Почакайте. Останете за миг. Това е важно.

Тя се спря.

— Поправихте ме, когато използвах думата „метеорит“ вместо „метеор“.

— И какво от това?

— Откъде знаете разликата?

Тя сви рамене, отпусна ръцете си и погледна обратно към масите от своя район.

Форд въобще не беше сигурен какво цели с този разговор, но се надяваше в един момент да разбере.

— Сигурно е било адски вълнуващо, когато метеорът е прелетял над главите ви.

— Вижте, трябва да се връщам на работа.

Форд я погледна упорито. Беше я обзело странно безпокойство.

— Сигурна ли сте, че не сте го видели? Нито дори опашката му? Тя се е задържала в небето повече от половин час.

— Вече ви казах, че нищо не съм видяла.

Погледът й беше напрегнат. Защо й трябваше да го лъже? Той продължи да я притиска, без да е сигурен докъде ще стигне това. Очевидно не беше свикнала да лъже и на лицето й се изписаха объркване и тревога.

— Къде бяхте, когато падна той?

— Спях.

— Момиче на вашата възраст, в десет без петнайсет вечерта?

Тя го погледна в очите и скръсти ръце.

— Май се интересувате много от този метеорит, нали?

— Донякъде.

Тя присви очи.

— Да не би да го търсите?

— Всъщност да.

Тя се замисли, след което се усмихна.

— Искате ли да го намерите?

— Това би ме зарадвало ужасно много.

Тя се приближи към него и заговори с нисък глас.

— Свършвам работа след половин час. Да се срещнем в кафенето на книжарницата малко по-надолу по улицата.

Половин час по-късно момичето се появи. Тя беше сменила сервитьорската си униформа с дънки и карирана риза.

Форд стана и й предложи съседния стол.

— Кафе?

— Тройно еспресо, две лъжички сметана, три захарчета.

Форд взе кафетата и ги отнесе до масата. Тя го погледна със смущаваща тревога в очите.

— Вие почнете пръв. Кажете ми кой сте и защо търсите метеорита.

— Аз съм планетарен геолог…

Тя изсумтя саркастично.

— Стига с тия глупости.

— Защо смятате, че не съм?

— Никой планетарен геолог не би объркал думите метеор и метеорит. Един истински планетарен геолог щеше да използва научния термин метеороид.

Форд я гледаше, смаян от бързината, с която го беше разконспирирала — и то някаква си сервитьорка от малък град. Той бързо замаскира объркването си с усмивка.

— Много си умна.

Тя не сваляше погледа си от него, поставила ръце на масата пред себе си.

Форд протегна ръка.

— Нека първо се запознаем. Уайман Форд.

— Аби Строу. — Една хладна ръка се пъхна в неговата и той я стисна леко.

— Аз съм нещо като частен детектив. Този метеороид ме интересува. Опитвам се да го проследя.

— Защо?

Той се замисли дали да не се опита отново да я излъже, но реши просто да скрие част от истината.

— Може да се каже, че работя за правителството.

— Наистина ли? — Тя се наведе напред. — И защо правителството се интересува?

— В падането са открити някои… аномалии, които представляват интерес. Бързам да добавя, че не съм тук с официална задача — може да се каже, че съм нещо като наемник.

Аби помисли известно време, след което заговори бавно:

— Знам много неща за този метеорит. Колко струва според вас?

— Извини ме — Форд беше смаян. — Да не би да искаш да ти платя за информацията?

Аби се изчерви.

— Парите ми трябват.

— С каква информация разполагаш?

— Знам къде се е приземил. Видях кратера.

Форд не можеше да повярва на ушите си. Дали не го лъжеше?

— Ще ми кажеш ли къде е?

— Както вече споменах, имам нужда от пари.

— Колко?

Последва кратко колебание.

— Сто хиляди долара.

Форд я погледна и се разсмя.

— Да не си полудяла?

— Казах го само защото… ами… толкова ми струваше да открия кратера — отвърна колебливо тя.

— За сто хиляди долара пет пъти ще открия кратера.

— Повярвайте ми, господин Форд, можете сто години да претърсвате залива и пак да не го намерите — освен ако не знаете точно къде да търсите. Малък е и не се забелязва от въздуха.

Форд се наведе напред и отпи от кафето си.

— Може би ще ми разкажеш как си направила това откритие и защо ти е струвало сто хиляди долара.

Момичето сръбна от кафето.

— Ще ви разкажа. На 15 април тъкмо си бях купила нов телескоп и правех снимки с продължителна експозиция на съзвездието Орион. Метеоритът падна и аз заснех опашката му на лента. По-точно цифрово.

— Заснела си го? — Форд не можеше да повярва на късмета си.

— Тогава ми хрумна една идея — проверих данните от метеорологичната шамандура в интернет. Никакво вълнение. Разбрах, че не е паднал във водата, а на някой остров. Изчислих ъглите от снимката и установих линията, по която е падал. Взех на заем рибарската лодка на баща ми, викнах една приятелка и отидохме да го търсим.

— Защо толкова се интересуваш от метеоритите?

— Струват много пари.

— Ама и ти си един търговец.

— За да прикрием следите си, разпространихме една измислена история, че търсим пиратско съкровище.

Форд се усмихна.

— Вече започна да ми става познато.

— Да. Нашият пристрастен към метамфетамин преследвач беше достатъчно глупав, за да й повярва и ни нападна, потапяйки лодката на баща ми. Застрахователите отказаха да платят.

— Съжалявам.

— Така че баща ми изплаща лодка, която не съществува. Можем да изгубим къщата. Така че разбирате за какво са ми парите — за да му купя нова лодка.

В очите й проблесна вълнение. Форд се престори, че не го забелязва.

— Намерила си кратера — каза той спокойно. — Как изглежда метеоритът?

— Да съм казвала, че съм намерила метеорит?

Форд почувства как сърцето му заби ускорено. Веднага разбра, че момичето не лъже.

— Не си намерила метеорит в кратера?

— Сега вече стигаме до информацията, за която трябва да се плати.

Форд задържа погледа си върху лицето й. Най-накрая заговори:

— Мога ли да попитам защо момиче с твоя ум работи като сервитьорка в Дамарискота, Мейн?

— Напуснах университета.

— Кой университет?

— Принстън.

— Принстън ли? Това не беше ли в Джърси?

— Много смешно.

— Каква беше специалността ти?

— Записах медицина, но изкарах много курсове по физика и астрономия. Твърде много. Скъсаха ме на органична химия и изгубих стипендията си.

Форд се замисли. Какво пък, по дяволите.

— Случи се така, че онзи ден в скута ми просто паднаха сто хиляди, от които нямам нужда. Твои са — да си купиш нова лодка. Но има и някои условия. Вече работиш за мен. Няма да разказваш за това на никого, дори на приятелката ти. И първото нещо, което ще направим с новата лодка, е да посетим кратера. Съгласна ли си?

Момичето изненада Форд с бляскава усмивка. Тя протегна ръка.

— Съгласна.