Дъглас Престън
Сблъсък (15)

15.

Форд изчака Кхон да излезе от бара и тръгна заедно с него по калната улица.

— Прам е човек на навика — каза Кхон. — Ще излезе от бара точно в един часа, ще се качи в новия си мерцедес и ще пропътува тристате ярда до дома си точно за пет минути.

— Той труден клиент ли е?

— Сече му пипето, да.

— Ще бъде ли пиян?

— Не. Вечер пие точно по две бири, нито повече, нито по-малко.

Двамата приближиха до къщата на Прам Форганг — нова, боядисана в бяло тухлена сграда, която, както изглежда, се издигаше до някогашния му дом, традиционно камбоджанско наколно жилище, под което дремеше воден бик. Оризища обграждаха къщата от три страни, а в предния двор растяха кокосови палми.

— Ще се приближим отзад — каза Форд. Те слязоха от пътя и поеха по една пътечка, която минаваше по дигата между оризищата. Нощта беше топла и ясна, от изток се показваше пълната луна, обляна в кървавочервено. Форд вдъхна дълбоко миризмата на Камбоджа: кал, зеленина, влага.

— Прекрасна нощ за разходка — каза Кхон, като си пое дълбоко въздух и разпери ръце.

Те продължаваха да вървят по дигата, криволичейки между оризищата. Боядисаната в бяло къща на Прам Форганг постепенно изникна от мрака като призрачна постройка. Приближиха се до задната врата и Форд бързо отключи елементарната ключалка. Двамата влязоха в къщата.

Вътре миришеше на сандалово дърво. Те се придвижиха към всекидневната, без да светват лампите. Форд зае стратегическото място в един фотьойл вляво от вратата, а Кхон се настани на дивана вдясно.

— Дванайсет и четирийсет — прошепна Форд. Той измъкна своя валтер 32-ри калибър от джоба и го положи в скута си.

В определеното време, точно в 1:05 сутринта, фаровете на новия мерцедес на Прам осветиха прозорците и минута по-късно Форд чу ключа му да се завърта в ключалката. Вратата се отвори, пламна кибритена клечка — по това време на нощта нямаше ток — и Прам влезе в стаята, стъписвайки се при вида им.

Той веднага се опита да избяга обратно през вратата, но бърз като светкавица, Форд се хвърли напред и подложи крак на вратата, като я блокира. Той опря пистолета в главата на мъжа и постави пръст на устните си. Шшшт!

Прам просто го гледаше.

Форд затвори внимателно вратата и махна с пистолета към него.

— Suor-sdei^[1], господин Прам. Ще поседнем ли?

Прам остана прав и напрегнат. Кхон се появи от сенките и запали един фенер, който изпълни стаята с немощна жълта светлина.

— Казах да поседнем.

Прам седна предпазливо, като животно, готово всеки миг да хукне.

— Какво искате?

— Дойдохме при вас на приятелско посещение, с отлично бизнес предложение.

— Проникнали сте в къщата ми на приятелско посещение?

— Позволихме си да влезем през задния вход заради вашата собствена сигурност, не за нашата.

Прам се размърда неловко. Форд изучаваше мъжа. Той беше на средна възраст, кльощав и дребен, с шкембе и неспокойни маниери. Беше облечен с хавайска риза, незапасана, с широки панталони и джапанки, и миришеше слабо на бира и евтин парфюм. Големите му, влажни очи бяха нащрек. Той запази мълчание.

Форд се усмихна.

— Господин Прам, дойдохме при вас, за да научим местоположението на мината за скъпоценни камъни.

Прам не каза нищо.

— Готови сме щедро да заплатим за тази информация.

— Не знам за какво говорите.

— Не искате ли да чуете нашето предложение?

— Няма какво да ми предложите — нито пари, нито жени — което да ме накара да променя мнението си. — Прам се усмихна. — Огледайте се: имам всичко, от което се нуждая. Хубава кола, красива къща, телевизор с плосък екран, компютър. Все хубави неща. И не знам нищо за никаква мина.

— Те няма да разберат, че сме получили информацията от вас.

— Нищо не знам.

— Не сте ли поне малко любопитен какво предлагаме?

Прам не каза нищо.

Форд стана и се приближи до Прам, завъртя пистолета с дръжката към него и му го подаде.

— Вземете го.

След кратко колебание Прам го грабна. Извади пълнителя и пак го пъхна обратно.

— Зареден е — каза той на отличен английски и насочи пистолета към Форд. — Бих могъл още сега да ви убия. Предлагам да си вървите.

— Това не е много добра идея.

Прам се усмихна широко. Ставаше точно така, както се беше надявал Форд: с пистолет в ръка той се чувстваше много по-уверен. Не знаеше, разбира се, че Форд беше извадил предварително патроните, беше изпразнил барута, и ги беше върнал обратно.

— Ето какво е предложението ни. — Форд бавно бръкна в джоба си и извади малък документ. Постави го на масата на светло. Това беше студентска виза за посещаване на университет в Америка.

Прам изсумтя.

— Това не ми е нужно. Аз съм на петдесет години! Богат съм, уважаван. Бизнесът върви и всичко, което правя, е законно. Не нарушавам никакви закони и не крада нищо от никого.

— Тази виза не е за вас.

Прам го погледна озадачено.

— Хайде… погледнете.

Прам се поколеба, след което протегна ръка и взе книжката. Разгъна я и се втренчи във фотографията на първата страница.

Форд измъкна плик от джоба си и го сложи до визата. На плика имаше пурпурно лого с една-единствена дума в него, „Veritas“, и обратен адрес Кеймбридж, Масачузетс.

— Прочетете писмото.

Прам остави паспорта и взе плика. Извади едно писмо, написано на луксозна кремава хартия, присви очи и зачете съдържанието му на слабата светлина, а хартията леко трепереше в ръцете му.

— Това е приемно писмо от университета в Харвард за вашия син, подписано от заместник-ректора.

Последва продължително мълчание. Прам бавно остави писмото на масата и го погледна безизразно.

— Явно това е примамката. А къде е уловката?

— След минутка ще стигнем и до там.

— Не мога да разчитам на обещанията ви. Тези листове хартия не означават нищо. Всеки може да ги подправи.

— Така е. Трябва просто да приемете честната ми дума. Тук, в този момент. Втори път няма да ви се удаде тази възможност.

— Защо ви интересува местонахождението на мината?

— Това ни води до уловката. Къде мислите, че се озовават най-накрая меденките, господин Прам? На шиите на разни дами.

— И какво от това?

— Една от най-големите меденки се озова на шията на една от най-важните дами, съпруга на високопоставен американски сенатор. Възхищаваше й се цял Джорджтаун, докато изведнъж тя не изгуби косата си и на гърдите й не се появиха язви от радиоактивно заразяване. Проследихме този камък до вас.

След минута тишина Прам въздъхна тежко.

— Mhn sruel kluen tee!

Форд разпозна кхмерската ругатня.

— Мамата си трака, както казваме ние.

Прам избърса лицето си с носна кърпичка.

— Не знаех за това. Дори представа нямах. Аз съм бизнесмен.

— Знаел сте, че са радиоактивни.

Мълчание.

— Уловката е, че сенаторът знае, че вие сте причинили това на жена му. Имате ли представа какво ви чака?

— Ако ви кажа за мината, те ще ме убият.

— А ЦРУ ще ви ликвидира, ако не го направите.

— Моля ви, не ми причинявайте това.

— Вижте какво, собствениците на мината няма да разберат, че вие сте ни казали. Точно по тази причина дойдохме тук посред нощ, през задната врата.

Прам разклати яростно глава. Пистолетът, напълно забравен, висеше от отпуснатата му ръка.

— Трябва ми време да помисля.

— Съжалявам. Сега е времето, господин Прам.

Той отново попи лицето си.

— Този път става въпрос за живота ми.

— Доста сте си поживели.

— Освен Харвард за сина ми искам и пари.

— Не прекалявайте, Прам.

— Сто хиляди долара.

Форд погледна Кхон. Любовта на камбоджанците към пазарлъците не спираше да го изумява. Той се изправи и взе визата и писмото.

— ЦРУ ще се погрижи за вас, Прам. — Той се обърна и тръгна да излиза.

— Чакайте! Петдесет хиляди!

Форд дори не се спря.

— Десет хиляди.

Форд почти беше стигнал до вратата.

— Пет хиляди.

Форд се спря и се обърна.

— Ще получите парите ако и когато местоположението на мината бъде успешно засечено. — Той се върна назад. — Сега ми върнете пистолета.

Прам му го подаде. Той се изправи на треперещите си крака, отиде до един дървен скрин в ъгъла, отключи го и извади отвътре една навита на руло карта. Разви я върху масата и постави маслената лампа до нея.

— Това — каза той, — е карта на Камбоджа. Ние се намираме тук, а мината е… тук. — Мъничкият му пръст почука върху един див, високопланински район в далечния северозапад. Камбоджанецът вдигна влажния си поглед към Форд. — Но ви казвам, за ваше собствено добро: отидете ли там, няма връщане.