Дъглас Престън
Сблъсък (79)

79.

Докато „Марея“ се отдалечаваше в открито море, воят на вятъра премина в бучене, вълните се издигаха като гигантски планини, разпенените им гребени се носеха като сиво-бели хребети към тях. Аби остави Джаки да управлява лодката, изненадана от инстинктивните й реакции. Тя яхваше всяка вълна под ъгъл от трийсет градуса, постепенно увеличаваше скоростта и леко завъртайки щурвала разбиваше пяната на върха й, след което намаляваше оборотите и политаше надолу. Тези маневри й изкарваха акъла, но като че ли всеки път се измъкваха успешно.

— Ох, мамка му — каза Джаки, вперила поглед напред. Към тях се носеше бяла вълна, по-висока от останалите, която изглеждаше така, сякаш не е част от морето, а някакъв странен облак, който се беше спуснал ниско. Лодката хлътна в предхождащата я бразда със спираща дъха скорост, застина за миг на дъното и след това започна постепенно да се издига с носа нагоре, докато огромната вълна се издигаше пред тях, пръскаща пяна около себе си.

— Спри двигателя! — изкрещя уплашената Аби.

Джаки не й обърна внимание, увеличи оборотите до три хиляди и обърна лодката по диагонал на вълната, докато се издигаше нагоре. Гребенът изведнъж се озова над тях, съскайки шумно, и носът на лодката се заби в него, а Джаки рязко завъртя кормилото. Морската вода заля с рев носа и палубата, удряйки се в прозорците на рулевата каюта и разпръсквайки се на всички страни; лодката потрепери, поколеба се за миг, сякаш очакваше някой да я тласне отдолу, след което с рев се освободи и носът й рязко се наведе надолу. Джаки веднага намали оборотите почти до минимум и остави гравитацията да поведе лодката надолу към следващата бразда.

— Идва още една — каза Аби, възбудена до крайност. — Още по-голяма.

— Виждам я — промърмори Джаки. Тя даде газ и се изкачи по лицето на вълната и премина през разпененото й било, като цялата лодка се разтресе от напрежението, след което се спусна надолу. Те се бореха с връхлитащите ги една след друга вълни, планини от вода, устремени наникъде. Всеки път Аби имаше усещането, че ще потънат; но всеки път лодката прелиташе над вълната и се гмурваше надолу, готова да започне всичко отначало.

— Господи, къде си научила това? На лодката на баща ти?

— Преди ходехме на риболов през зимата, отвъд Монеган. Няколко пъти попадахме на североизточни ветрове, не беше кой знае какво.

Тя се опитваше да говори спокойно, но не можеше да заблуди Аби. Тя мислеше за собствения си баща, който все гледаше да я пази и никога не й позволяваше да управлява лодката му. Прималя й от тревога за него, окован към перилата, някъде в морето заедно с онзи маниак. Планът й беше абсурден, всъщност дори не беше план. Да се предаде? А след това какво? Той щеше да ги избие всичките, разбира се. Такова беше намерението му. Какво си мислеше тя, че ще успее да го уговори да не го прави? Дали не трябваше да се обади на бреговата охрана? Ако го направи, той щеше да я чуе и да убие баща й. Дори и да не го убиеше, бреговата охрана никога нямаше да излезе в морето в такова време.

Трябваше да измисли нещо.

В този миг по канал 72 се чу глас:

— Татко се събуди. Искаш ли да кажеш здрасти?