Дъглас Престън
Сблъсък (32)

32.

Порутеният манастир беше претъпкан с бегълци, монасите отвеждаха болните хора в бомбардирания храм и им даваха храна и вода. Звуците на плачещи деца и хлипащи майки се смесваха с брътвежите на объркани и ужасени гласове. Когато Форд се огледа, търсейки игумена, той с изненада забеляза, че облечените в оранжеви роби монаси, тежковъоръжени и препасали патрондаши, обикалят наоколо, явно охраняваха пътеките, които слизаха от планината. В далечината, над хълмовете, се забелязваше черен стълб от пушек, които се издигаше към нажеженото небе.

Най-накрая откри игумена, коленичил до едно болно момче, да го утешава и да му дава вода от стара бутилка от кока-кола. Мъжът го погледна.

— Как успя да го направиш?

— Дълга история.

Игуменът кимна с глава и каза просто:

— Благодаря.

— Нуждая се от усамотено място, за да проведа един разговор — каза Форд.

— В гробището. — Той махна с ръка към обраслата с трева пътека. Форд тръгна към мястото, където гората беше пооредяла, загърбвайки хаоса в манастирския двор. Сред дърветата бяха пръснати десетки будистки ступи, малки кули, в които се съхраняваше прахът на почитани монаси. Някога ступите са били позлатени и боядисани, но с времето цветовете бяха избледнели, някои от кулите се бяха срутили и образуваха малки купчинки. Форд откри едно тихо местенце сред гробниците, извади сателитния си телефон, включи го в нетбука си и набра номера.

Миг по-късно се чу плътния глас на Локууд. Във Вашингтон сега беше два сутринта.

— Уайман? Успя ли?

— Ти си проклет лъжец, Локууд.

— Хей, чакай малко, успокой се. Какво имаш предвид?

— През цялото време си знаел къде се намира мината. Тя е огромна, не може да бъде пропусната от космоса. Защо ме излъга? Каква беше целта на цялата тази шарада?

— За всичко си има причини — отлични причини. Сега: събра ли данните, които ти поръчах?

Форд овладя гнева си.

— Да. Всичко. Снимки, радиационни измервания, джипиес координати.

— Отлично. Можеш ли да ми ги пратиш?

— Ще си получиш данните, след като аз получа обяснение.

— Не си играй с мен.

— Никакви игрички. Просто обмяна на информация. В твоя кабинет.

Последва дълга пауза.

— Много глупаво от твоя страна да следваш такава линия на поведение спрямо нас.

— Аз съм глупав човек. Вече го знаеш. А, и между другото, взривих мината.

— Какво си направил?!

— Взривих я. Няма я. Сайонара.

— Да не си полудял? Нали ти казах да не я докосваш!

Форд се опита да потисне гнева си. Той си пое дълбоко дъх и преглътна.

— Те са поробили цели села, жени и деца. Стотици хора умираха. Имаше един масов гроб пълен с мъртъвци. Не можех да позволя това да продължава.

След кратка пауза Локууд каза:

— Стореното — сторено. Ще се видим в кабинета ми веднага, щом пристигнеш.

Форд прекъсна връзката, изключи телефона и го угаси. Пое си няколко пъти дълбоко въздух, за да възвърне самообладанието си. В гробището беше тихо, здрачаваше се и последните слънчеви лъчи прозираха през върховете на дърветата, изпъстряйки гробището със златнозелени точици. Той постепенно се успокояваше. Никога нямаше да забрави онова, което беше видял — той добре знаеше, че до края на живота си често щеше да си мисли за него.

Освен това имаше нещо, свързано с мината, което беше пропуснал да съобщи на Локууд. Нещо толкова невероятно, толкова фантастично, че не се поддаваше на никакъв анализ. Но последствията от него щяха да бъдат ужасни.