Дъглас Престън
Сблъсък (18)

18.

Сините хълмове в далечината бяха първото нещо, което Форд забеляза, когато пътеката стигна до едно малко сечище. През последните пет часа бяха следвали гъстата мрежа от пътечки в джунглата и той беше ужасно изморен, боляха го всички кости. Спря мотора и изключи двигателя. Кхон се спря до него. Форд наблюдаваше как камбоджанецът изважда картата от раницата си и я разгъва, но въпреки всичките му усилия да я запази цяла, тя бе започнала да се разпада от влагата и честата употреба. Кхон се взря в картата през дебелите стъкла на очилата си, след което погледна към Форд.

— Това са хълмовете Пном Нгуе, които поставят началото на планините покрай границата с Тайланд.

— Човеко, тук е адска жега. Как го постигаш, Кхон?

— Кое?

— Да запазиш такова спокойствие и такъв добър вид.

— Човек винаги трябва да има приличен вид — отвърна той, като сгъна картата с пълничките си, добре поддържани ръце. — Селото Трей Нхор се намира в подножието на тези хълмове. Това е последния аванпост на камбоджанската държава. След това започва ничия земя.

Форд кимна. Той попи потта от лицето си и избърса ръце, прехвърли крак през мотора, запали двигателя, даде газ и двамата отново поеха по криволичещата набраздена пътека. През следващите няколко километра те минаха покрай няколко селца — групички от тръстикови наколни жилища, воден бик, който теглеше двуколка, деца в тръстикова училищна колиба, които рецитираха заедно стихотворение на висок глас — след което пътеката започна да се изкачва нагоре. В далечината се изникна планински хребет, над върховете на дърветата се виеше пушек.

— Трей Нхор — каза Кхон.

Те продължиха да карат през гората, двата мотоциклета жужаха като чифт комари. Форд изпита благодарност към вятъра, въпреки че той въобще не разхлаждаше. След няколко мили се появиха колибите на селото, разпръснати сред гигантски дървета капок с ръбести стволове и чудовищни коренища, които изпълзяваха от земята като змии. Миг по-късно се озоваха на прашен площад, заобиколен от бамбукови заслони с тръстикови покриви. В центъра на площада, като група мършави демони, стърчаха свещените стълбове на предците. Форд се огледа; селото изглеждаше пусто.

Двамата паркираха мотоциклетите, пуснаха подпорките им и слязоха от тях. Около малкото разчистено пространство се издигаше необятната, стенеща гора, всички следи от човешко присъствие се губеха между дърветата.

— Къде са всички? — попита Форд.

— Като че ли са избягали. Без един. — Кхон кимна към единия заслон и Форд забеляза една съсухрена старица, която седеше върху плетена рогозка. Кхон измъкна едно пакетче бонбони от раницата си и двамата тръгнаха към нея. — Този район пострада много по времето на Полетата на смъртта^[1] — каза Кхон, — и тези хора все още се страхуват от непознатите.

— Попитай я за пътека към хълмовете Пном Нгуе.

Тя изглеждаше по-стара, отколкото беше възможно да доживее човек, купчина кокали, покрити с увиснала, набръчкана кожа. И въпреки това беше учудващо жизнена. Седеше с кръстосани крака върху рогозката, пушеше пура откъм обратната страна и се усмихна на Форд, разкривайки единствения си зъб. Кхон й предложи отвореното пакетче с бонбони и тя бръкна вътре, отмъквайки поне половината с едно хищническо сграбчване.

Кхон заговори на местния диалект. Тя му отговори оживено, кимайки енергично с глава, костеливите й пръсти жестикулираха и сочеха.

— Казва, че е по-добре да не ходим там.

— Кажи й, че отиваме и се нуждаем от помощта й.

Кхон поговори известно време с жената.

— Тя каза, че на около два километра северно оттук има будистки манастир, до който може да се стигне само пеша. Монасите, казва тя, са очите и ушите на гората. Първо трябва да отидем там и те ще ни покажат пътя. Тя ще пази моторите ни срещу остатъка от бонбоните.

Пътеката продължи да лъкатуши нагоре между разкривени хлебни дървета, след което се заизкачва по един горист хълм. Горещината беше толкова силна, че Форд усещаше как прониква в дробовете му при всяко вдишване. След половин час стигнаха до порутена стена от гигантски землисто-ръждиви дялани камъни, обвити в лиани, и древни стъпала, които водеха нагоре по хълма. Те се изкачиха до върха и се озоваха на гъсто обрасъл с трева терен, върху който бяха разхвърляни заровени наполовина каменни блокове; от другата им страна пет полуразрушени кули се извисяваха над гъстата джунгла; върху всяка кула се забелязваха четирите лица на Вишну, загледани в четири различни посоки. Това беше древен кхмерски храм.

Сред руините, върху тревисто сечище, се издигаше изкорубената сграда на един по-съвременен будистки манастир. Останали без покрив, голите му каменни стени се открояваха на фона на небето. Зад тях Форд виждаше позлатените кули на ступа, или гробница, които се издигаха над зеленината. В задушния въздух жужаха пчели и се носеше мирис на горящо сандалово дърво.

На входа на манастира, изправен до портала без врати, стоеше един монах, увит в оранжева роба, с гладко избръсната глава. Дребният и съсухрен мъж обърна към тях жизненото си лице и блестящите му черни очи, скрити сред хиляди бръчици, се втренчиха в пришълците. Двете му мънички ръчици стискаха здраво краищата на робата.

Кхон се поклони и монахът му се поклони в отговор. Започна разговор, но Форд отново не можа да разбере диалекта. Монахът посочи към Форд.

— Ти си добре дошъл тук — каза той на кхмерски. — Ела.

Те влязоха в храма без покрив. Подът беше покрит с ниско окосена трева, гладка и грижливо поддържана като игрище за голф. В единия й край се издигаше статуя на Буда в поза лотос с полузатворени очи, почти затрупан от свежи цветя. Пръчици от китайски тамян горяха на снопове около статуята, изпълвайки въздуха с аромат на сандалово дърво и меринтан. Десетина облечени в роби монаси стояха скупчени зад статуята, повечето от тях бяха още деца. Стените на храма бяха издигнати от камъните, събрани от древните руини, и понякога Форд виждаше части от скулптури да надничат от натрошените, измазани с хоросан плочи — ръка, торс, половин лице, извит крайник на танцуваща апсара. По стената минаваха две неравни линии от дупки, направени от куршумите на автомат. Форд реши, че на това място някога е била извършена екзекуция.

— Моля, седнете — каза монахът и махна с ръка към няколко тръстикови рогозки, постлани на тревата. Следобедното слънце надничаше през счупения покрив, оцветяваше в златно рисунките по източната стена, а димът от ароматните пръчици се прокрадваше покрай слънчевите лъчи. След няколко минути мълчание се появи един монах, който носеше стар чугунен чайник с чай и няколко нащърбени чаши, които постави на рогозката и напълни с течността. Те отпиха от силния зелен чай. Когато го изпиха, игуменът се изправи.

— Говорите ли кхмерски? — обърна се той към Форд с чуруликащ глас.

Форд кимна.

— Какво ви води на края на света?

Форд бръкна в джоба си и извади фалшивия меден камък. Игуменът ахна и бързо отстъпи назад, а останалите монаси се скупчиха край него.

— Махни дяволския камък оттук.

— Фалшив е — отвърна кратко Форд.

— Да не сте търговци на скъпоценни камъни?

— Не — каза Форд. — Търсим мината, откъдето изкопават медните камъни.

За пръв път по лицето на монаха се изписа някаква емоция. Той като че ли се поколеба и прокара ръка по сухия си обръснат скалп. Преминавайки по наболата му коса, пръстите му издадоха лек хрущящ звук.

— Защо?

— Изпраща ме правителството на САЩ. Искаме да я намерим и да я затворим.

— Там има много бивши войници на червените кхмери, въоръжени с пистолети, минохвъргачки и РПГ. Избухливи хора. Как очаквате да стигнете там и да оцелеете?

— Ще ни помогнете ли?

Монахът отговори без колебание.

— Да.

— Какво знаете за хората, които управляват мината?

— Преди около месец в гората имаше силна експлозия. Малко след това се появиха те. Нападнаха планинските села, подбраха хората и ги накараха да копаят дяволските камъни. Изтормозват ги до смърт и след това отиват и хващат други.

— Можете ли да ни кажете нещо за разположението на мината, броя на войниците, кой управлява мината.

Игуменът направи жест с ръка и един от монасите се изправи и излезе. Малко по-късно се върна, водейки едно сляпо дете на около десет години, облечено в монашеска роба. Лицето и скалпът му бяха покрити с мрежа от белези, носът и едното му ухо липсваха, а очните му ябълки представляваха огненочервени ями. Телцето под робата беше малко, слабо и изкривено.

— Това дете избяга при нас от мината — каза игуменът.

Форд погледна към детето отблизо и осъзна, че това е момиче, облечено като момче.

Монахът продължи:

— Ако разберат, че я крием тук, всички ще умрем. — Той се обърна към нея. — Ела тук, дете мое, и разкажи на американеца всичко, което знаеш, дори най-ужасните неща.

Детето заговори с равен, безчувствен глас, сякаш рецитираше стихотворение в класна стая. Тя разказа за експлозията в планината, за идването на бившите войници на червените кхмери; за това как нападнали селото й, убили майка й и баща й и подкарали оцелелите през джунглата към мината. Тя описа как постепенно ослепяла, докато ровела из натрошената скала в търсене на скъпоценните камъни. След това с ясни и точни думи описа с подробности разположението на мината, къде патрулират войниците, къде живее шефът и как работи мината. Когато свърши, тя се поклони и отстъпи назад, също както ако беше рецитирала стихотворение в училище.

Форд остави бележника си на земята и дълбоко въздъхна.

— Разкажи ми за експлозията. Каква беше тя?

— Като бомба — отвърна момичето. — Облакът се издигна високо в небето и заваля кален дъжд, който продължи с дни. Много дървета нападаха.

Форд се обърна към монаха.

— Вие видяхте ли експлозията? Каква беше?

Игуменът го прогледна с проницателните си очи.

— Като демон от дълбините на ада.