Дъглас Престън
Сблъсък (19)

19.

Аби наби щифта на котвата и скочи в рулевата кабина.

— Махаме се оттук — каза тя, сграбчи руля и форсира двигателя, отдалечавайки лодката от остров Марш.

— Това беше пълен провал — рече ядосано Джаки.

— Минахме два, още три остават — каза Аби, опитвайки се да звучи весело. — Не се тревожи, ще го намерим.

— Дано да е така. Пълзенето из онези храсти направо ме довърши. Все едно ме бяха затворили в сак с диви котки. Погледни колко съм надрана! — Тя тикна ръката си под носа на Аби.

— Бойни рани. Ще можеш да се хвалиш с тях пред внуците си. — Тя насочи „Марея“ покрай северния нос на остров Марш. Залязващото слънце хвърляше оранжеви лъчи върху отдалечения континент, а във въздуха се носеше лека омара. Тя провери картата и пое курс към следващия остров в списъка й: Рип. Виждаше очертанията му на хоризонта, на няколко мили зад старата станция на Кроу. Тя винаги й беше изглеждала някак не на място, големият бял мехур се издигаше над скалистия остров като грамадна гъба пърхутка. Над водата се носеше малка групичка светлинки — фериботът от остров Кроу се беше отправил към пристанище Тенънт.

— Помниш ли, когато отидохме там на излет? — попита Джаки, проследявайки погледа й. — Онези тримата откачени, които живеят на острова и се грижат за станцията?

— Тогава се опитваха да изпратят сигнали до сондата около Сатурн.

— А ти се чудеше що за луди типове трябва да са, за да приемат подобна работа на остров, която се намира на майната си. Помниш ли онзи с конските зъби, дето ни се хилеше? Пфу! Какво си мислиш, че правят по цял ден?

— Може би са заети да звънят на Извънземното.

— Йо-о, Извънземното, има ли още от ония марсиански мацки? — рече Джаки.

Аби се разхили.

— Като говорим за размътващи съзнанието субстанции, забелязвам, че слънцето е слязло под нока. — Тя държеше в ръка бутилка „Джим Бийм“.

— Тъй вярно.

Аби отпи една глътка и подаде бутилката на приятелката си. Джаки отпи на свой ред. Слънцето се килна зад хоризонта и над спокойния залив се спусна здрач.

— О-хо — рече Аби, гледайки напред. Тя взе бинокъла от таблото и се взря в острова пред тях. — Прозорците на къщата на Рип светят. Изглежда, адмиралът вече е дошъл от Джърси за лятната си ваканция.

— Мамка му.

Когато наближиха острова, пред погледите им се появи дървената къща, със своите кули и фронтони, огряна от външните лампи.

— Тоя адмирал е един луд кучи син — каза Джаки. — Казват, че по време на Корейската война убил сума ти жени и деца.

— Градски легенди.

— Имам предвид, че може би ще е добре да пропуснем Рип.

— Джаки, линията минава през средата на острова. Ще го претърсим през нощта — тази нощ.

Джаки изпъшка.

— Ако метеоритът е паднал на Рип, адмиралът сигурно вече го е открил.

— Тогава той още не е бил тук. А и островът е доста голям.

— Казват, че имал охрана.

— Да бе, точно така, двама, дето седят в кухнята и плюскат понички, докато гледат „Американски идол“.

Островът изникна пред тях, голямата къща грееше, осветена като затвор. Аби огледа пристанището и къщата с бинокъла. Малката лодка с извънбордов двигател на адмирала беше завързана за плаващия док, а голямата моторна яхта беше пуснала котва в залива. Край прозорците на къщата се виждаха сенки.

— Ще хвърлим котва от другата страна.

— Внимавай за течението край западната страна — каза Джаки. — Доста е коварно. Най-добре е да се приближиш от югозапад.

— Добре. — Аби завъртя руля и промени курса така, че да се приближат към острова откъм другия му край. Спряха се на около стотина фута от брега и пуснаха котва. Светлината от небето беше почти изчезнала и започваха да се появяват звездите. Аби остави да светят само светлините на котвата и електрониките и лодката потъна в мрак, а Джаки натъпка в раницата си най-важното: „Джим Бийм“ в една метална манерка, водолазен нож, бинокъл, манерка с вода, кибрит, фенерчета, батерии и един спрей със сълзотворен газ.

Двете се прехвърлиха в надуваемата лодка. Водата се простираше гладка и тъмна, пред тях се мержелееше островът, потънал в мрак. Аби предпазливо гребеше към брега, като се стараеше да избегне плясъка на веслата. Лодката застърга в пясъка и те изскочиха от нея. Светлините на къщата се виждаха едва-едва през дърветата.

— И сега какво? — прошепна Джаки.

— Просто върви след мен. — Аби тръгна напред с компас в ръка, прекоси брега, проправи си път през гъстите шипкови храсти и най-накрая стигна до гората. Чуваше тежкото дишане на Джаки зад гърба си. Сред дърветата беше тъмно като в гроб. Тя включи фенерчето си и леко прикривайки го с ръка, продължи да върви напред сред обраслите с мъх дървеса, насочвайки го наляво и надясно в търсене на кратер. От време на време Аби спираше и проверяваше местонахождението им с компаса.

Минаха десет минути, а те не бяха открили нищо. За да достигнат до другия край на острова, преминаха през едно тресавище и прекосиха бавно течащ поток, газейки във вода до гърдите, като Аби държеше раницата над главата си. След потока се ширеше голо поле. Аби се сви до едно дърво и го огледа през бинокъла, докато Джаки си събуваше обувките и изливаше от тях калната вода.

— Умирам от студ.

Полето заобикаляше хълма и стигаше до грижливо поддържана морава и тенис корт, отвъд които се издигаше грамадната къща. Тя забеляза движение край един от прозорците.

— Трябва да прекосим това поле — прошепна Аби. — Кратерът може да е там.

— А може би трябва да го заобиколим.

— Няма начин. Тръгваме напред.

Но никоя от тях не помръдна.

Аби я смушка.

— Страх ли те е?

— Да. И съм мокра.

Аби измъкна манерката от раницата и я подаде на приятелката си. Джаки отпи една голяма глътка и Аби побърза да направи същото.

— Ободри ли те?

— Не.

— Дай да приключваме с това. — Аби усети как топла вълна залива стомаха й, надигна се и запълзя към полето. Светлините на къщата бяха достатъчни и тя пъхна фенерчето в раницата. Придвижвайки се бавно на лакти и колене, те пълзяха през мъртвата, сплъстена трева.

Когато стигнаха някъде по средата на полето, отнякъде се разлая куче. Двете инстинктивно се проснаха в калта. От къщата се разнесе слабият глас на Франк Синатра, който след миг се изгуби — някой беше отворил и затворил вратата. Те зачакаха.

В далечината отново се разнесе лай. Аби усети леденостудената вода да се стича по гърба й и потрепери.

— Аби, моля те. Дай да се махаме оттук.

— Шшт!

Аби се накани да се надигне, но забеляза две сенки, които се появиха иззад ъгъла на къщата и хукнаха към моравата, навели ниско глави и забили носове в тревата.

— Кучета — каза тя.

— О, Боже, не.

— Трябва да се махаме оттук. На три хукваме към потока.

Джаки изскимтя.

— Едно, две, три. — Аби се надигна и хукна през полето, а Джаки я следваше по петите. За тях се разнесе бесен лай. Те долетяха до потока и мързеливото, но мощно течение ги повлече надолу към гората. Аби се скри изцяло под водата, като остави само лицето си на повърхността, опитвайки се да диша през стиснатите си устни. Лаят се приближи и тя видя светлината на фенерчетата, която танцуваше по хълма — към тях тичаха двама мъже.

Лаят се разнесе от горната част на потока, където бяха навлезли във водата. Виковете на приближаващите се мъже се чуваха все по-близо.

Потокът навлезе в гората и дърветата скриха небето от погледа й. Тя се опита да намери Джаки, но беше твърде тъмно. Потокът криволичеше покрай големи заоблени скални блокове и дебелите коренища на смърчове. Тя чу силно бучене на вода и потокът я повлече напред.

„Водопад.“ Тя протегна ръце, за да се залови някъде, сграбчи един камък, но той беше много хлъзгав и водата отново я повлече напред. Бученето се засили. Тя надигна глава и забеляза в тъмнината тънка бяла линия. Опита се да се вкопчи в друг камък, но водата отново я изблъска встрани и я отнесе надолу.

— Джаки! — избоботи тя, преди да усети как потокът я всмуква; за миг се почувства като в безтегловност, белият тътен я погълна и тя изведнъж се озова в студен, вихрещ се мрак. За миг застина неподвижно, объркана къде е нагоре, след което заплува бясно, ритайки с крака и пляскайки с ръце, опитвайки се да постигне баланс — и главата й изведнъж изскочи над повърхността. Тя си пое дълбоко дъх и запляска лудо, опитвайки се да задържи главата си над изливащата се отгоре вода, след което се метна встрани, с няколко замаха на ръцете се откъсна от водовъртежа и само след миг вече плуваше в спокойни води. Видя нощното небе и океана — намираше се съвсем близо до брега. Потокът я носеше между чакълени наноси и Аби започна да рита бясно към тях. Кракът й потъна в дребните камъчета и тя се опита да се изправи, кашляйки и плюейки вода. Огледа се наоколо, но всичко беше тихо. Мъжете и кучетата не се виждаха никъде.

— Джаки — изсъска тя.

След минутка Джаки изскочи над водата, изправи се на колене и започна да плюе вода.

— Джаки? Добре ли си?

След миг се чу дрезгав глас:

— Да, мамка му.

Притичвайки покрай дърветата, те стигнаха до лодката, издърпаха я в морето, натовариха се вътре и загребаха. Малко по-късно вече седяха в „Марея“. След минута мълчание и двете избухнаха в истеричен смях.

— Така — рече Аби, след като се поуспокои. — Да вдигаме котва и да се махаме оттук, преди да са тръгнали да ни търсят с оная тяхната голяма яхта.

Съблякоха мокрите си дрехи и ги провесиха по парапетите, след което чисто голи подкараха лодката към нощния океан, подавайки си бутилката с „Джим Бийм“.