Дъглас Престън
Сблъсък (95)

95.

Фулър леко се надигна от стола си, на лицето му бяха изписани объркване и изненада.

— Какво, по дяволите…

— Спокойно — каза Строу. — Никой няма да пострада. Моля, вдигнете ръце и се изправете. Не се опитвайте да се правите на герой.

Пазачът вдигна ръце. На лицето му все още беше изписано изумление.

— Аби, вземи му оръжието.

Аби се опита да успокои туптящото си сърце. Това беше още по-плашещо от плаването с лодка в бурно море. Тя се протегна към пазача, разкопча кобура на кръста му и извади револвера. След това откачи от колана полицейската му палка и нещо, което приличаше на сълзотворен спрей.

— Какво си мислите, че правите? — попита Фулър с нисък глас.

— Много съжалявам за това, но всичко ще ви се изясни след малко. — Строу продължаваше да седи на стола си, отпуснал ръка върху пистолета. — Просто правете това, което ви казвам. Всичко е за добра кауза. Ако щете вярвайте, но ние сме добри хора.

Пазачът се намръщи и ги огледа един по един.

— Добри ли? Вие, хора, сте побъркани!

— Моля ви, отворете вратата и ни отведете при доктор Симич. Отсега нататък, Фулър, повече няма да повтарям, така че слушай внимателно и изпълнявай.

Аби беше поразена. Никога не беше виждала баща си такъв: толкова спокоен, толкова решителен — и страховит.

— Добре. — Пазачът се обърна, вкара някакъв код в панела на ключалката и отвори вратата. Озоваха се в бетонен коридор, който водеше до широка, наподобяваща хангар зала под купола. В средата й се издигаше гигантска параболична чиния, монтирана върху ръждясало желязно скеле. Барабаненето на дъжда и воя на вятъра изпълваха залата с приглушени стенания, които звучаха наистина зловещо и оставяха усещането, че се намират в търбуха на някакъв гигантски звяр.

На въртящ се стол пред едно табло, отрупано със старомодно изглеждащи уреди, ръчки и осцилоскопи, седеше някакъв човек. Той не им обърна никакво внимание; играеше някаква игричка на лаптопа си.

— Джордан! — разнесе се женски глас. — Какво е това? Посетители? — Симич беше слаба, изненадващо млада жена с буйна кестенява коса, без грим и с дълбоки сиви очи. Носеше впити черни дънки и раирана памучна риза, които й придаваха вид на студентка.

— Ъъъ, Сара? Той има пистолет — каза Фулър.

— Какво има?

Бащата на Аби извади револвера.

— Пистолет.

— Какво става, по дяволите? — Симич отскочи назад.

— Спокойно — каза бащата на Аби. — Вие ли сте доктор Симич, техникът на станцията?

— Да, да, аз съм — заекна тя.

— И знаете как да работите с тази чиния?

— Да.

— Извинявам се за нахлуването, но нямаше друг начин. — Той се обърна към Аби. — Обясни на доктор Симич какво искаш да направи.