Дъглас Престън
Сблъсък (14)

14.

Рандъл Уърт завърза надуваемата лодка за плаващия док, метна раницата на гърба си и тръгна с наведена глава по рампата към кея. Часът вече беше пет — може пък и никой да не го види. На колана си усещаше тежестта на стария револвер 44-ти калибър, който обикновено държеше на лодката.

— Здрасти, Уърт.

„Шибана каръщина.“ Уърт вдигна глава и видя човека, който най-малко би желал да срещне — Ърни Джура, собственика на магазина за рибарски такъми, висок метър и деветдесет и три, тежък сто килограма, който стоеше пред него облечен с непромокаеми рибарски дрехи и гумени ботуши. Джура беше започнал да го тормози още в училище и досега не се беше спрял.

— Трябват ми онези триста и двайсет долара, дето ми ги дължиш за нафтата. Няма да те заредя, докато не ми се издължиш.

— Нали ти казах, че ще ти платя. — Уърт усещаше, как крайниците му треперят от яд. Беше повече от сигурен, че Джура беше един от ония гадове, които му бяха нарязали капаните.

Джура го погледна твърдо, с присвити очи.

— Дано да е така.

Уърт профуча край него, импулсивно блъскайки го с рамо. Джура го хвана за яката, завъртя го и завря лицето си в неговото.

— Слушай, негоднико. Излъга ме, когато купуваше нафтата, каза, че имаш пари. Така че плащай, духач такъв, или ще ти отрежа топките, ще ти ги вържа на врата и ще те пратя на балетно училище. — Той блъсна Уърт, обърна му гръб и каза през рамо. — Искам си парите. Утре, преди обяд. Ясно ли е, смотаняк?

Уърт пъхна ръка под якето си и сграбчи дръжката на револвера. Джура не му обърна никакво внимание, наведе се върху единия от въртящите се повдигачи и започна да развива някакъв болт.

— Задник — каза Уърт.

Джура не му обърна никакво внимание. Уърт понечи да извади пистолета, но после размисли. По-късно щеше да се разправя с Джура. Сега трябваше да улови една по-голяма риба. И по някакъв начин трябваше да се сдобие с нафта.

Тръгна надолу по кея към пикапа си, оставен на паркинга, и бръкна в джоба си, за да извади ключовете. В Ню Харбър и Мъсконгъс вече го бяха отрязали. За да намери гориво, трябваше да отиде с лодката си чак до Бутбей и дори там можеше да не получи нищо на кредит. Трябваше да намери нафта тук, сега, в този миг, ако искаше планът му да успее.

Той пъхна ключа в стартера и го завъртя, двигателят изхриптя, застърга и най-накрая запали. Погледна да види колко бензин му е останал; щеше да стигне до Уолдоборо.

Бялата дъсчена къща се издигаше край главния път, верандата й беше хлътнала, боята се лющеше, на поляната отпред имаше стара кола на трупчета. Падаше здрач и лампите, закачени на долепения хамбар, светеха. Уърт паркира до входа, излезе и отиде до страничната врата на хамбара. Почука два пъти. След като изпуши малко дрога по пътя, се почувства по-добре. Краката му бяха спрели да треперят и усещаше ума си по-чист, по-силен.

— Кой е? — чу се глас.

— Уърт.

Чу се звук на завъртащ се в ключалката ключ. Вратата се отвори и на прага се появи Девин Дойл, с бояджийски гащеризон, с бира и цигара в ръце. Косата му стърчеше на всички страни, не беше се бръснал; той бе от онези трийсетгодишни, които изглеждаха като на осемнайсет. И се държаха като такива.

— Здрасти, Ранди, шибана маймуно, к’во става?

Уърт влезе вътре и Дойл затвори вратата и заключи зад него. Задната част на хамбара беше претъпкана догоре с откраднати мебели, покрити с мръсни капани.

— Бира?

Уърт грабна кутийката „Будвайзер“ и се тръшна върху опърпания диван. Отпи голяма глътка, пресушавайки кутията наполовина. Остави я на масата и затвори очи.

Дойл се строполи в разтегателното кресло.

— Хей, Ранди, виждал ли си ония снимки на Бритни с обръснатата катеричка? Имам ги на компютъра, няма да повярваш…

— Дойдох за моя дял — рече Уърт.

— Хей, човече, какви са тия глупости? Твоят дял?

— Чу какво ти казах. — Той отвори бавно очи и го погледна.

— Аз пък ти казах: когато ми платят и аз ще ти платя. — Дойл дръпна силно от цигарата, издиша и загаси фаса в черупката от рапан до стола му. Опипа наоколо за бирата си, намери я и надигна кутийката.

— Домъкнах ти боклуците от остров Рип още преди една седмица — каза Уърт. — Рискувах. Свърших си работата. Сега си искам моя дял. — Той усети как един мускул на врата му започна да пулсира.

— Дори няма как да разберем колко е твоят дял, докато не косна стоката. Антиките не са като плазмите. Казах ти, че ще ми трябва време, и ти се съгласи.

Отново затворил очи, преструвайки се на спокоен, Уърт каза:

— Съжалявам. Не разполагам с време. Донесох ти антики поне за сто хиляди долара и си искам парите. — Той отвори очи и тропна с обутия си в ботуш крак по пода. — Капиш?

— Хей, Ранди, не ми ги приказвай тия. Ако извадя късмет, ще изкарам десет — и ти ще получиш половината, както се разбрахме. След като ми платят. Ясно ли е?

— Не е ясно, задник.

Дойл мълчеше. Ранди взе бирата, пресуши я, смачка кутийката в ръка и метна към Дойл като фризби. Тя отскочи от рамото му.

— Чу ли ме?

Мускулът на врата му подскачаше като кенгуру.

— Виж какво, Ранди — каза Дойл, — ние имаме споразумение. Работя по въпроса. До понеделник ще имам нещо за теб.

Уърт видя, че Дойл е започнал да се поти. Беше се уплашил.

— Десет хиляди ли каза? Добре. Искам си половината. Сега. Като предплата.

Дойл протегна ръце.

— Мамка му, откъде да ги взема тия пет хиляди?

Уърт се надигна от дивана, изпълнен със самоувереност от въздействието, което оказваше върху Дойл. Вратът му вече се друсаше, друс, друс, друс, изкара му акъла на Дойл. Виждаше как очите на мъжа се стрелкат напред-назад в търсене на оръжие.

— Дори не си го помисляй — каза Уърт, като пристъпи към него и го заклещи в стола.

— Дай ми срок до понеделник.

— Искам си петте бона. Сега. — Той се приближи още по-близо, като почти навря чатала си в лицето на Дойл.

— Нямам толкова. — Дойл се облегна колкото можеше по-назад.

Уърт го плесна силно по главата веднъж, два пъти.

— Мамка му! Ранди, какво правиш, по дяволите? — Той се опита да се изправи, но Уърт го блъсна назад. Надвеси се над него с разкрачени крака, заклещвайки го в креслото. По дяволите, започваше да се чувства като Тони Сопрано. Бръкна под якето, измъкна револвера и тикна дулото му в ухото на Дойл.

— Дай ми шибаните пари!

— Ранди, полудя ли? Надрусал си се до уши…

Уърт отново го плесна, този път по лицето, по едната и по другата буза.

— Престани! — Дойл се опита да го отблъсне, после закри лице с кльощавите си ръце и се сви треперещ в стола. — Моля те!

— Къде ти е портфейла? Дай си портфейла! — Той отново го удари.

Все още закриващ лицето си с една ръка, Дойл бръкна с другата в джоба на гащеризона и измъкна портфейла си. Педалът направо плачеше. Уърт го отвори и измъкна отвътре пачка пари. Бяха само петдесетачки. Пусна портфейла на пода и преброи банкнотите.

— Я виж ти, осемстотин долара.

Той рязко замахна и удари Дойл, мъжът проплака и отпусна ръцете си. Уърт се засмя.

— Духач. — Той сгъна парите и ги пъхна в задния си джоб. Насочи дулото на пистолета към челото на Дойл и леко натисна. — Чуй ме, шибаняк. Ще се върна в понеделник. Искам да ме чакат четири хиляди и двеста долара, ясно ли е?

— Имахме уговорка — отвърна плачливо Дойл. Лицето му беше омазано със сълзи и сополи.

— Сега имаме нова уговорка.