Дъглас Престън
Сблъсък (3)

3.

Май

Долорес Муньос изкачи каменните стъпала на едноетажната професорска вила в Глендейл, Калифорния и се спря за миг верандата, дишайки тежко, преди да пъхне ключа. Знаеше много добре, че изщракването му в ключалката щеше да предизвика взрив от бафкания, защото Стамп, малкият ръсел териер на професора, направо полудяваше, когато я усетеше, че идва. Щом отвореше вратата, малката космата топка щеше да се изстреля навън като куршум, да се разлае като побесняла и да започне да се мята насам-натам по малката полянка пред къщата, сякаш за да я прочисти от всякакви диви зверове и престъпници. След това щеше да обиколи познатия маршрут, за да вдигне крак пред всеки храст и изсъхнало цвете. Най-накрая, с чувство за изпълнен дълг, щеше да хукне обратно, да легне в краката й и да се претърколи по гръб, със сгънати лапички и оплезен език, готов за сутрешното почесване.

Долорес Муньос обичаше това куче.

С лека, очаквателна усмивка тя пъхна ключа в ключалката, леко го разклати вътре и зачака изблика на радост.

Нищо.

Тя почака малко, ослуша се и след това завъртя ключа, очаквайки всеки миг да чуе въодушевения лай. Но той не последва. Озадачена, тя пристъпи в малкото коридорче. Първото нещо, което забеляза беше, че чекмеджето на малката масичка е отворено и навсякъде по пода са разпилени писма.

— Професоре? — извика тя и гласът и отекна в празната къща. После: — Стамп?

Никакъв отговор. Напоследък професорът се събуждаше все по-късно. Той беше от онзи тип хора, които пиеха много вино на вечеря, а след това се оттегляше на по чаша бренди, но напоследък положението се влошаваше все повече, особено след като беше спрял да ходи на работа. А да не забравяме и жените. Долорес не беше девственица и въобще нямаше да й прави впечатление, ако момичето беше едно и също. Но то винаги беше различно, понякога дори десет, двайсет години по-младо от него. И въпреки това професорът беше приятен и достоен мъж, който говореше отличен испански и се обръщаше към нея на „вие“, за което тя му беше много благодарна.

— Стамп?

Може би бяха излезли да се поразходят. Тя сви в другия коридор и надникна в хола, внезапно затаявайки дъх. По пода бяха разпилени документи и книги, настолната лампа беше съборена, рафтовете на библиотеката бяха напълно опразнени, а книгите бяха струпани на купчини по пода.

— Професоре!

Усети как я облива студена пот. Колата на професора беше паркирана в алеята, значи той трябваше да си е вкъщи — защо тогава не й отговаря? И къде е Стамп? Почти без да се замисля, тя пъхна пълничката си ръка в джоба на зелената работна престилка и извади мобилния си телефон, за да набере 911. Загледа се в бутоните, неспособна да натисне нито един. Наистина ли искаше да се забърква в това? Те щяха да дойдат тук, да запишат името и адреса й, да я проверят и докато се усети, вече щеше да е депортирана в Ел Салвадор. Дори да се обадеше анонимно от телефона си, щяха да я проследят, защото беше свидетелка на… тя отказа да завърши мисълта си.

Изпълни я усещане за страх и несигурност. Професорът можеше да е на втория етаж, обран, пребит, ранен, може би умиращ. А Стамп, какво ли са направили на Стамп?

Обзе я паника. Тя се огледа диво, дишайки тежко, големият й бюст се повдигаше ускорено. Усети как в очите й напират сълзи. Трябваше да направи нещо, трябваше да се обади на полицията, не можеше просто така да си тръгне — как въобще можа да си го помисли? Той може да е ранен, да умира. Трябва първо да огледа наоколо, да види дали няма нужда от нейната помощ, да се опита да реши какво да прави.

Тя влезе в хола и видя нещо на пода, което приличаше на смачкана възглавница. С ужас в сърцето направи една крачка напред, после още една, пристъпвайки внимателно върху мекия килим, и тихо проплака. С гръб към нея, на персийския килим лежеше Стамп. Може и да спеше, оплезил малкото си розово езиче, но очите му бяха широко отворени и замъглени, а на килима под телцето му имаше голямо тъмно петно.

— Ох, оооох — проплака неволно тя, когато забеляза до малкото куче професора — на колене, заел почти молитвена поза, сякаш беше все още жив, поклащайки се така, сякаш всеки миг ще се строполи на пода, но главата му висеше странно встрани, като глава на счупена кукла, а около врата му беше увита тел, с по едно дървено чуканче на краищата. Стените и тавана бяха опръскани с кръв.

Долорес Муньос изпищя веднъж, после повтори, смътно осъзнавайки, че тези писъци водят към депортирането й, но някак не можеше да се спре и като че ли това вече не я интересуваше.