Дъглас Престън
Сблъсък (58)

58.

— През прозореца? Да не си полудял? — Аби стоеше на вратата на банята с ръце на хълбоците.

Форд не й обърна внимание. Той дръпна едното крило на евтиния алуминиев прозорец в банята. Метна куфара на Аби през него, после своя собствен и се обърна към нея:

— Ти си на ред.

— Луда работа. — Но Аби се подчини, показа главата си през прозореца и бързо се измъкна през него. Форд й подаде лаптопа и диска, и след това сам се измъкна навън. Намираха се в задния двор на мотела. Той беше ограден с мрежа, от другата й страна имаше обрасла с бурени резервна алея за автомобили и дренажна канавка, а по-нататък занемарен търговски център с голям паркинг. Небето беше сиво и леко ръмеше.

Аби вдигна куфара си.

— Сега какво? Такси ли ще си викнем?

— Давай към магазина.

— Още не е отворен.

— Няма да пазаруваме. Просто върви.

— Защо бягаме? — попита Аби. — Какво си направил?

— По-късно.

Аби вървеше след Форд по алеята. Той прехвърли куфарите през оградата.

— Давай.

— Това е абсурдно — каза Аби и се вкопчи в мрежата. Изкатери се и се прехвърли от другата страна. Форд я последва.

— Не изоставай.

Той побягна по буренясалата алея, прескочи канавката и се насочи към паркинга. Аби чу леко свистене на гуми, обърна се и видя жълт фолксваген бийтъл да свива по алеята зад мотела. Колата спря, вратата се отвори рязко и отвътре изскочи някакъв мъж, който коленичи на земята.

Форд я сграбчи за ръката и я блъсна зад една паркирана кола. Чу се тъпо пльок и страничният прозорец се пръсна на парчета.

— Мили Боже!

Поредният куршум се заби с пльок в колата.

— Само не се надигай. Забрави за куфарите. Следвай ме.

Форд побягна снишен между паркираните автомобили. След миг Аби чу ново свистене на гуми — фолксвагенът беше потеглил. Видя го да се движи с голяма скорост към главния път.

— Ще заобиколи и ще свие в паркинга — каза Форд. — Искам да бягаш, ама наистина да бягаш!

Той се засили към единствената част от паркинга, където бяха паркирани автомобили, сакото му се развяваше отзад, а той стискаше здраво куфарчето. Аби хукна след него, стараейки се да не изостава. Хвърли един поглед през рамо и видя жълтата кола да свива от главния път и със свистене на гумите да връхлита в паркинга и да се засилва точно срещу тях.

— Залегни.

Те се свиха зад един очукан стар пикап и Форд се захвана с ключалката. След миг вратата се отвори.

— Влизай вътре, но залегни на пода.

Аби се подчини, пропълзя в кабината и се сви под прозореца. Форд се пъхна до нея, метна куфарчето на задната седалка и отвори жабката. Измъкна оттам една отвертка, подпъхна я под панела, който покриваше механизма за запалване, и го изкърти. След това пъхна отвертката в контакта, завъртя я — и двигателят забоботи.

Аби седеше свита на пода пред седалката, навела ниско главата си.

— Така — каза Форд. — Дръж се здраво и не си вдигай главата.

Тя чу рева на двигателя, подът завибрира и пикапът се стрелна напред, събаряйки я по гръб. Гумите му изсвистяха силно на завоя и двигателят отново изрева, когато Форд го форсира.

Разнесоха се изстрели, тя почувства как пикапът завива, поднася силно и продължава напред.

— Господи! — проплака тя, опитвайки се да се задържи.

— Извинявай.

Чуха се нови изстрели, този път отдалеч.

Внезапно пикапът се разтърси силно, излетя във въздуха и отново се стовари на земята. Продължи да се движи подскачайки нагоре-надолу и клатейки се силно — или беше свил през полето или бяха поели по някой неасфалтиран път.

— Вече можеш да станеш.

Аби се надигна и седна на седалката. Пикапът наистина се движеше през полето към някаква жп линия. Форд зави и го подкара успоредно на релсите по някаква стара пътека, проправена от трактор. След около половин миля се появи прелез; той зави рязко, прескочи релсите и подкара по стария път с четирийсет, шейсет, седемдесет мили в час.

— Аби, огледай се и виж дали сме се измъкнали.

Аби се обърна назад. Не се виждаше нищо освен прашния път, широкото поле, пълно със стърнища, а в далечината се виждаше разбита ограда и пътя, по който бяха стигнали дотук. Стори й се, че мярва жълтото петно някъде в началото му.

— Няма го.

— Отлично. — Форд намали и скоро забелязаха асфалтиран път. Форд зави по него.

— Боже Господи! — възкликна тя, махайки едно пържено картофче от косата си. За пръв път огледа и пикапа. Той беше стар модел и смърдеше на цигари и вкиснало мляко. Дрехите й бяха изцапани от мръсотията по пода. Пред тях се появи знакът за магистралата и скоро те вече летяха по нея.

— Това не ми харесва — каза Аби. — Въобще не ми харесва.

— Наистина съжалявам, Аби. Веднага ще те отведа на сигурно място.

— Напускам. Тая работа е отврат! Искам да си ида у дома.

— Още не. Съжалявам.

— Откраднахме ли този пикап? Или задавам тъп въпрос?

— Да… и на двете.

Тя поклати глава и избърса очите си, които се бяха насълзили.

— Все едно съм в някой второкласен екшън.

— Да.

— И къде отиваме сега?

— Още не съм решил. Ще те отведа на някое абсолютно сигурно място и ще те оставя там, докато не оправя този проблем.

Аби се облегна назад, отвори жабката, намери някакви кърпички и си издуха носа.

— Айпода ми остана в куфара.

— Това е най-малкия ти проблем.

— Но всичките ми песни са там!

— Трябва да те отведа на сигурно място. Мисля си за една къща в Ню Мексико, която използвах при последната…

— Ню Мексико ли? С открадната кола? Никога няма да успеем.

— Да имаш по-добра идея?

— Всъщност имам. Семейството на приятелката ми Джаки притежава остров до крайбрежието на Мейн. На него има рибарска колиба със слънчеви панели, водоизточник — идеалното място, където да се покрием.

Колата бръмчеше по магистралата.

— А Джаки?

— Тя ще дойде с нас. Няма проблем. Освен това познава лодките и морето по-добре от всеки друг.

Форд намали и отби.

— И как ще стигнем до тази рибарска колиба?

— Ще вземем на заем лодката на баща ми и ще отидем там през нощта.

— Може и да стане — каза Форд. — Аби, нали разбираш, че ще те оставя там сама известно време, докато не оправя тази каша. Не мога да остана. Ще трябва сама да се грижиш за себе си.

— Абсолютно подкрепям. Много е гадно да стрелят по тебе.

— В такъв случай отиваме в Мейн.

— Досега нямах възможност да ти го кажа — избъбри Аби и си пое дълбоко дъх, — но открих нещо невероятно на онзи твърд диск.

Форд я погледна с възхита.

— Как успя?

— Отгатнах паролата. Направо няма да повярваш — там има снимки на нещо, което се намира на Деймос. Нещо неестествено. И много старо. Корсо го е нарекъл Деймос машина.

Форд я погледна.

— Стига бе.

— Няма стига. Има цяла купчина снимки. На дъното на един кратер, наречен Волтер, скрито в сенките, едва се забелязва. Някаква машина. Без майтап.

— Сигурно е някакво природно образувание. Или шега на учените.

— Няма начин.

Форд се обърна към нея и я прониза с поглед.

— Как изглежда?

— Кръгло нещо, което прилича на пръстен, като цилиндър или вход към тунел. С някакви сфери прикрепени към него. Полузаровено в прахта.

Форд не сваляше поглед от нея.

— Чакай малко. Да не би да имаш предвид, че това е нещо извънземно?

— Точно това имам предвид.