Дъглас Престън
Сблъсък (23)

23.

Рандъл Уърт завърза лодката си за кея на остров Харбър и угаси осветлението. Момичетата бяха напуснали бързешката острова на адмирала и бяха хвърлили котва в заливчето на остров Отър. Щяха да останат там през нощта.

Луда работа, да слязат на острова, когато адмиралът си е у дома — особено след като старият пръдльо беше открил, че половината от антиките му са изчезнали. Уърт зацвили от кеф, като си представи как старият адмирал намира къщата си обрана до шушка, с едно голямо лайно на пода в хола. Вълните се блъскаха в корпуса и лодката леко се поклащаше. Помпата в трюма се включи и започна да изхвърля вода. Проклетата лодка се разкапваше все повече.

Уърт измъкна една кутийка будвайзер от хладилника, отвори я и отпи яка глътка. За да поемат такъв риск, сигурно са попаднали на сигурна следа към съкровището. Представи си как оправя двете кучки в пиратски стил, една след друга, и се надърви. Само че първо ще прибере съкровището.

Мислите му се върнаха към срещата с Аби на дока. „По-дълбоко, по-дълбоко.“ Каква кучка, да го каже точно пред оная клюкарка Джаки Спан. Джаки щеше да го разнесе из целия град. Изпълни го дива ярост. Мразеше тоя град. Хлапетиите, които навремето го бяха тормозили в училище и го бяха наричали „смотаняк“, сега бяха станали треньори, застрахователни агенти, механици, рибари, счетоводители — все същите гадни копелета, само че пораснали. Ще им го начука на всичките, начело с Аби и Джаки, а после ще ги убие. Аби му напомняше за майка му, която се чукаше с всеки шкембелия в града, стенеше и пъшкаше, а той беше принуден да чува всичко през хартиените стени на караваната. Най-хубавия миг в живота му беше, когато тя се заби с колата си в едно дърво и трябваше да я вадят на части.

Уърт хвърли празната бирена кутия през борда и с треперещи пръсти си отвори друга. Отпи голяма глътка, след това още една, пресуши я за по-малко от минута и я хвърли. Отвори трета, оригна се и я изгълта. Усети замайването от алкохола, но той не можеше да му помогне за сърбежа. Не можеше да потуши онова нервно усещане за мравки и червеи, които пъплят по кожата му. Започна да му се повдига и мускулът на врата му отново се разигра. Един от струпеите му беше започнал да кърви.

Очите му се спряха на револвера, който лежеше върху таблото. Той го взе и завъртя барабана. Може би трябваше да го простреля няколко пъти, да види дали още работи. Той извади неизползваните патрони и ги огледа. Бяха малко потъмнели, но изглеждаха наред. Върна ги обратно, затвори барабана и излезе на палубата. Пое си дълбоко дъх и се огледа. След като прибере парите от съкровището, повече нямаше да му се налага да се разправя със задници като Дойл, никакви кражби, никакъв затвор. Щеше да отвори кръчма, както винаги си беше мечтал, с голям широкоекранен телевизор, дървена ламперия, маса за билярд, английска наливна бира. Докато лежеше в затвора, той прекарваше часове в обмисляне на това как ще изглеждат покритият с дървени стърготини под, миризмата на бира и пържени картофки, дъбовият бар, сервитьорките с минижупи, игриво въртящи задничета.

Поредното неприятно пробождане в гръбнака прогони видението. Но той нямаше да се подчини на нуждата. Все още не. Нямаше да позволи на дрогата да го контролира.

По какво би могъл да стреля? Луната се беше издигнала високо в небето и той виждаше шамандурата на около седемдесет и пет фута навътре в морето, подхвърляна нагоре-надолу от вълните. Някога беше добър стрелец, но револверът беше пълен боклук, а и седемдесет и пет фута бяха голямо разстояние за четирийсет и четвърти калибър.

Ръцете му бяха мръсни и той ги избърса в ризата си, усещайки кльощавите си ребра. Боже, колко беше отслабнал. Отново усети сърбежа, сякаш под кожата му пълзяха червеи.

Хвана револвера с двете си ръце, прицели се в шамандурата, запъна ударника и стреля.

Разнесе се оглушителен гръм и на три фута от шамандурата плисна фонтанче вода.

— Мамка му — извика Уърт. Прицели се отново, отпусна се, опита се да овладее треперенето на ръцете си и стреля. Този път фонтанчето плисна отляво. Той отпусна ръце, изчака раздразнението да отмине, след което се прицели за трети път, затаи дъх, стегна се и бавно натисна спусъка. Този път шамандурата подскочи във въздуха и навсякъде се разхвърчаха парчета стиропор.

Той свали пистолета, изпълнен със задоволство. Това заслужаваше да се отпразнува. Уърт слезе в кабинката, премести рибарските такъми и измъкна лулата и дрогата. С треперещи ръце си приготви дозата. Също като давещ се човек, който се опитва да си поеме въздух, той засмука здраво мундщука, изпълвайки дробовете си с горещ „мет“.

Отпусна се назад, усещайки как вълната се устремява от дробовете към продълговатия мозък и достига до главния мозък, и изпъшка силно от неповторимото удоволствие, от абсолютното блаженство, а шибаният свят се сви на топка и потъна в езеро от спокойно, безчувствено задоволство.

Аби се тръшна в брезентовия сгъваем стол, вдигна крака върху парапета и погледна нагоре. Полунощ. „Марея“ беше пуснала котва в дълбокия залив на остров Отър. Небето беше обсипано със звезди, арката на Млечният път се извиваше над главите им. Водата се плискаше в корпуса на лодката, а на грила цвърчаха пържоли.

— Ами метеорита? — попита Джаки. — Не успяхме да претърсим целия остров. Може да сме пропуснали кратера.

— Там не се връщам. — Аби отпи една глътка от единствената бутилка с истинско вино, която беше купувала през живота си, „Брунело“ от Ил Маронето, реколта 2000. Великолепно вино. Не посмя да признае на Джаки, че е платила почти сто долара за него.

— Дай да сръбна. — Устата на Джаки беше временно затворена от бутилката. — Малко е сухо за моя вкус. Имаш ли нещо против да му сложа малко лед?

Аби се усмихна.

— Моля, заповядай.

Тя отново погледна към нощното небе. Всеки път, когато вдигнеше поглед нагоре, я обземаше някакво приповдигнато чувство, което можеше да се сравни единствено с религиозно преклонение.

— Какво огромно място — каза тя.

— Кое?

Аби посочи с пръст нагоре.

— Дори не мога да си го представя.

— Човешкият мозък не може да си го представи. Числата са твърде големи. Вселената се простира на 156 милиарда светлинни години в диаметър — и това е само нашата част, онази, която можем да видим.

— Хмм.

— Преди няколко години космическият телескоп „Хъбъл“ е бил насочен за единайсет дни към едно място в нощното небе, не по-голямо от прашинка. Нощ след нощ той събирал и най-слабата следа от светлина от тази точка в небето. Целта на този експеримент била да се разбере какво има там. И знаеш ли какво е видял?

— Лявата ноздра на Господ?

Аби се разсмя.

— Десет хиляди галактики, които не са били виждани преди. Всяка една с по пет трилиона звезди. И това е била само една точка в небето, избрана наслуки.

— Наистина ли вярваш, че някъде във вселената има разумен живот.

— Според математиката — би трябвало.

— А Бог?

— Ако Бог съществува — истинският Бог — то той няма да има нищо общо с онзи нещастник Йехова, за който бленуват овчарите, докато вардят стадата си. Бог, който е създал всичко това, трябва да е… нещо неописуемо величествено. — Аби отпи още една глътка. Виното започна да се разлива по вените й. Можеше и да свикне да си пийва от време на време. Можеше пък да се върне в колежа и наистина да стане доктор. При тази мисъл настроението й веднага се скапа.

— А като намерим метеорита, какво смяташ да го правиш?

— Ще го продам по Ибей. Виж месото да не прегори.

Джаки свали пържолите от огъня, сложи ги в картонени чинии и подаде едната на Аби. Двете започнаха да се хранят мълчаливо.

— Хайде, Аби, не се заблуждавай. Наистина ли смяташ, че ще го намерим? Това са напразни надежди, също както когато търсехме съкровището на Дикси Бул.

— Има ли значение — нали се забавляваме?

Джаки отпи малка глътка от виното с лед.

— Досега само пъплехме из горите. А онова преследване на остров Рип направо ми изкара акъла. Въобще не си представях така нашето приключение.

— Не можем да се откажем точно сега.

Джаки поклати глава.

— Баща ти ще побеснее, когато разбере, че си му отмъкнала лодката.

— Взета назаем.

— Ще те изхвърли от къщи и можеш да забравиш за колежа.

— Кой казва, че искам да се върна там? — сопна й се Аби.

— Стига, Аби, разбира се, че искаш. Та ти си най-умният човек, когото познавам.

— Достатъчно подобни глупости слушам от баща ми, че и ти да ми ги повтаряш сега.

— Няма никакъв метеорит — озъби й се предизвикателно Джаки.

Аби вдигна бутилката, довърши виното и устата й се напълни с утайка. Тя я изплю настрани.

— Има метеорит и ние ще го намерим.

До ушите им достигнаха три равномерни изстрела, след които отново настана тишина.

— Изглежда, тази вечер откачалките са плъзнали навсякъде — каза Аби.