Дъглас Престън
Сблъсък (72)

72.

Момичето се придвижваше внимателно между скалите, прикривайки се в сенките, и лека-полека се приближаваше към лодката. Беше го подминала на по-малко от двайсет фута. Вместо да я убива, по-добре беше да я използва, за да се добере до другия. Засилващата се светлина от небето пречеше, но той беше толкова добре скрит, че дори през деня нямаше да го забележи.

Когато влезе в обхвата му, той излезе иззад камъка с пистолет в ръка.

— Не мърдай.

Тя изпищя и отскочи назад. Бър стреля над главата си, пистолетът изгърмя като оръдие.

— Млъквай и не мърдай!

Тя много бързо млъкна и застина на място, цялата трепереща.

— Къде е Форд?

Никакъв отговор.

Той протегна лявата си ръка и я хвана за врата, изви главата й настрани и опря дулото в слепоочието й.

— Ще отговориш ли на въпроса ми?

Тя се задави и преглътна.

— Не знам.

— На острова ли е?

— Ъъъ, да.

— Къде е? Какво прави?

— Не знам.

Бър я дръпна за косата и я удари с дулото по бузата толкова силно, че разкъса кожата.

— Отговаряй!

— Той… Каза, че тръгва след теб.

— Кога? Къде?

— След като слезе на острова. Каза, че ще ти види сметката.

— Въоръжен ли е?

— Има нож…

„Господи.“ И Форд сигурно точно сега ги наблюдаваше отнякъде. Без да сваля пистолета от бузата й, той притисна тялото й към своето. Проклятие, ставаше все по-светло. Той вдигна пистолета и стреля към нощното небе. Звукът от изстрела отекна над острова.

— Форд! — изкрещя той. — Знам, че си там някъде! Ще броя до десет и ако не застанеш пред мен с вдигнати ръце, ще й пръсна мозъка. Чуваш ли ме? — Той отново стреля във въздуха и опря горещото дуло до бузата на Аби. — Чуваш ли ме, Форд? Едно… две… три…

— Може би не те чува — проплака Аби. — Той е от другата страна на острова.

— Четири… пет… шест…

— Чакай! Излъгах те! Той не е на острова!

— Седем… осем… девет…

— Чуй ме! Той не е на острова! Недей!

— Десет!

Последва продължителна тишина и Бър свали пистолета.

— Като че ли наистина не е. — Той я пусна и когато тя отстъпи назад, той я удари през лицето, просвайки я на земята. — Това е защото ме излъга. — После я хвана и я изправи на крака. — Къде отиде?

Тя се закашля.

— Оставихме го на континента. Той отиде… Върна се във Вашингтон.

— Къде във Вашингтон?

— Не знам.

— Кой е другият човек? Видях още един човек в лодката.

Тя преглътна. Той натисна силно пистолета.

— Отговаряй.

— Никой. Сама съм.

— Лъжеш.

— Сигурно си видял мушамата ми, която виси на една кука в рулевата кабина, точно до прозореца. Има много голяма кръгла качулка…

— Млъквай. — Той мислеше бързо. Сигурно момичето казваше истината. Нямаше човек, който да не се пречупи при броенето и да не си изпее всичко. Всъщност той не беше видял добре другата фигура в мрака, от разстояние близо половин миля.

— Къде е твърдият диск?

— Той го отнесе със себе си.

„Кучият му син.“ Той усети как се разтреперва от яд. Пълен провал. Без диска нямаше да му платят.

Може би все още имаше някакъв начин да спипа Форд. Но първо трябваше да почисти след себе си — да убие момичето, да се върне на лодката, да оправи бащата и да се замъкне на континента. След това можеше да преследва Форд до Вашингтон. Нямаше нужда да губи повече време тук. Той блъсна Аби на земята и отстъпи назад, за да не го изцапа кръвта.

Тя се подпря на скалите, опитвайки да се изправи.

— Помръднеш ли, мъртва си.

Тя застина. Той застана с разкрачени крака за по-добра опора, вдигна пистолета, прицели се в главата на Аби и натисна спусъка.