Дъглас Престън
Сблъсък (96)

96.

Симич втренчи в Аби сивите си очи.

— Това да не е някаква шега?

— Напълно сме сериозни — отвърна Аби. — Трябва да пренасочите тази чиния.

След минута Симич отвърна:

— Добре.

— Ще я насочите към Деймос. Знаете Деймос, нали, едната от луните на Марс? Можете да го направите, нали?

Симич скръсти ръце. Изненаданото изражение на лицето й беше заменено от враждебност.

— Може би.

— Да или не? Можете да вземете координатите на сегашното му местоположение от интернет.

— Може би ако ми обясните какво става…

Баща й вдигна пистолета и го насочи към нея.

— Доктор Симич? Моля, отговорете на въпросите й и правете каквото ви казва. Ясно ли е?

— Да. — Лицето на Симич остана спокойно. — Мога да насоча чинията към Деймос. Ако просто ми обясните какво искате, може и да успея да ви помогна.

Аби обмисли предложението. Поне си заслужаваше да опита.

— Видяхте ли какво се случи с Луната тази нощ?

— Сблъсък с астероид?

— Не беше астероид. Въобще не беше природен феномен. Това беше предупредителен изстрел. Демонстрация на сила.

— Но… чия сила?

— Неотдавна сателитът Марс Мапинг Орбитър засне една машина върху малката луна на Марс, Деймос. Машината отдавна стои там, може би още преди хомо сапиенс да се е появил на Земята. Построена е от извънземна раса. Изглежда, е оръжие, което стреля по Луната. Не беше обикновен астероид, а късче странна материя. Видяхте какво се получи — то премина през Луната и излезе от другата й страна.

Симич я погледна и преглътна тежко, сивите й очи се изпълниха със скептицизъм.

— Преди два месеца — продължи Аби, — машината на Деймос стреля и по Земята. Късчето удари остров Шарк, премина през Земята и излезе в Камбоджа.

— Откъде имате всичката тази… информация?

— Имаме достъп до секретни данни от Лабораторията за реактивно движение.

Тя примигна.

— Честно казано, историята ви звучи абсурдно и аз дълбоко се съмнявам в здравия ви разум.

— Както намерите за добре — каза Аби. — От вас се иска да насочите чинията към Деймос и аз ще изпратя съобщение на тази извънземна машина.

Симич размърда устни.

— Съобщение? Като телефонно обаждане?

— Повече или по-малко.

— Какво съобщение?

Настъпи моментът на истината. Връхлетя я панически страх. Какво щеше да каже? Пред очите й се изнизаха събитията от тази ужасна, дълга нощ, нападението на острова, преследването, ужасяващата битка край Палавника, лодката, която размаза убиеца и го прати към смъртта му на дъното на океана.

Внезапно тя разбра какво послание да изпрати. Отговорът се криеше в случилото се тази нощ. Толкова просто, толкова логично — толкова перфектно. Или пък… толкова гибелно.