Кевин Андерсън
Метален рояк (88)

88.
Адар Зан’нх

Докато пътуваше с бойните лайнери към Челдре, следващия кликиски свят на картата, адарът бе изпълнен с надежда. Досега бяха посетили четири човешки колонии и всичките бяха разрушени. Зан’нх обаче продължаваше да поддържа увереността си, че ще открие оцелели поне на един от световете.

Разрухата, пълното избиване на заселниците го бе ужасило. Никой не заслужаваше това. Нямаше никакви признаци, че след десет хиляди години насекомовидната раса може да се завърне. Вярно, че илдирийците не смятаха планетите за свободни за завземане, но въпросът докога ще е така си оставаше отворен.

Благодарение на разтеглената си елиптична орбита Челдре имаше много зимни месеци. Адарът се зачуди дали нетърпеливите колонисти са знаели за жестоките студове, преди да преминат през кликиските транспортали и наивно да изградят селищата си.

Бойните лайнери на Слънчевия флот пристигнаха над замръзналите равнини на Челдре. По отворен канал адарът съобщи кой е и какво търси; надяваше се да не влиза в конфликт с кликисите.

Но когато вихър от малки преплетени кораби, подобни на онези на Марата, изригна нагоре, разбра, че насекомовидните същества вече са тук. Сърцето му изстина. Вероятно кликисите бяха избили всички човешки заселници.

Малките корабчета се събраха в огромен кораб-рояк, който се извиси пред лайнерите на Зан’нх. Макар да не последваха враждебни действия, беше ясно, че кликисите няма да позволят на бойните лайнери да продължат нататък.

Тактическият офицер се обърна към него:

— Ако съдим по големината на този кораб-рояк, адаре, не мисля, че можем да спечелим пряк сблъсък.

— Значи няма да провокираме конфронтация. — Адарът пое дълбоко дъх. — Осигурете ми катер, снабден с преводаческо устройство. Ще се спусна да говоря с люпилото.

— Кликисите ще преговарят ли, адаре?

— Не разбирам кликисите напълно. Дали те разбират значението на преговорите? Но според нашите записи стотици човешки колонисти са се заселили на тази планета. Ако кликисите не ги желаят тук, наше задължение е да ги евакуираме.

Седем малки катера, пълни с войници, напуснаха бойните лайнери, прелетяха предпазливо покрай огромния кораб-рояк и се спуснаха в атмосферата. Бързо сканиране показа следи от хора и Зан’нх се окуражи от този факт. Може би това нямаше да е напразно усилие в края на краищата.

Приземиха се в заснежената равнина близо до непрестанно разрастващото се кликиско селище. Сред хапещите ветрове слезе само Зан’нх. Огледа древните руини и новите кули. Ледени кристали и снежни парцали се въртяха около тях. Студът би трябвало да направи кликисите бавни, но насекомовидните създания явно се бяха погрижили да отоплят селището си.

Зан’нх тръгна напред, без да показва страх. Щеше да разчита на древните преводачески устройства и на собствения си ум. Дори обаче кликисите да разберяха думите му, дали щяха да схванат значението им? Тръпки го побиха при мисълта да не направи някоя ужасна грешка, която да доведе до война, страхуваше се, че отслабената Илдирийска империя няма да оцелее в такъв конфликт. Пое дълбоко дъх и продължи напред.

Не можеше да си представи какво ли са си помислили човешките колонисти, когато кликисите са нахлули през транспортала. Виждаше високите огради, зад които бяха треперещите хора. Вдигна автоматичния преводач, когато двама кликиски разузнавачи — огромни дарители — тръгнаха към него и затракаха.

Спря, разпери ръце, за да покаже, че не носи оръжие, и заговори:

— Идвам за тези, които са населявали планетата ви, когато сте се върнали. — Изчака преводът да приключи. — Ще ги отведа оттук.

Люпилото отговори чрез дарителите си.

— Тази планета е наша.

— Да, тази планета е ваша. — Зан’нх изпъна врат, за да гледа в лицата високите раирани създания. — Не го оспорвам. Но вие сте си отишли преди десет хиляди години. Хората не са знаели, че ще се върнете.

— Върнахме се.

— Вижте, ние ще отведем човешките нарушители. Те повече няма да ви притесняват. Не ги убивайте.

— Те бяха тук. Тази планета е наша.

— Не са знаели. — Адарът се вгледа в ъгловатото лице на чудовището, но не успя да разчете нищо. — Не желаем да влизаме в конфликт. Искаме да премахнем конфликта. Кликисите не са имали оплаквания от нас преди. Някога сме били ваши съюзници. Вашето люпило трябва да си спомня.

— Нашето люпило знае всичко — каза дарителят. — Но това не са илдирийци. Те са… нещо друго.

Зан’нх продължи:

— Дойдох, за да махна тези хора от очите ви. Ще получите планетата си, както сте я оставили.

Воините потъркаха предните си крайници. Зан’нх не отклони поглед от взрените в него фасетъчни очи на дарителите. Защо кликисите не желаеха да оставят хората да си тръгнат?

Зан’нх настоя.

— Ще ме оставите ли да ги отведа? Те не са влизали във война с вас. Също като илдирийците. — Той се надяваше, че кликисите ще предпочетат да не се изправят срещу катерите и бойните лайнери на Слънчевия флот.

Напрегнатото затишие продължи известно време. Люпилото явно обмисляше и преценяваше различните възможности. Най-накрая дарителите вдигнаха сегментираните си крайници и направиха две крачки назад.

— Вземи ги. Махни ги оттук. — Те посочиха към оградата. — Тази планета остава наша.

— Тази планета е ваша — съгласи се Зан’нх. После даде заповед на войниците, които чакаха в катерите, те отвориха вратите на загражденията и отчаяните благодарни хора се втурнаха навън; някои падаха на колене и плачеха, други стискаха ръцете и униформите на илдирийците.

Трябваше да действа бързо.

— Напълнете катерите и закарайте тези хора на бойните лайнери. Трябва да ги отведем с едно пътуване, преди кликисите да са размислили.

Само петдесетина колонисти бяха живи и лесно се побраха на борда на катерите.

Зан’нх тръгна към своя катер, без да изпуска дарителите от поглед, нетърпелив да се махне от Челдре. Беше изпълнил заповедта на мага-император да спаси човешките колонисти, но не се чувстваше особено въодушевен.