Кевин Андерсън
Метален рояк (54)

54.
Адмирал Шейла Уилис

По заповед на председателя десет добре въоръжени манти се насочиха към Терок готови за бой. Екипажите от наперени ентусиасти искаха да покажат на какво са способни. Уилис ги разбираше. Войниците бяха смачкани от хидрогите, отхвърлени от колонистите и излъгани от собствените си бойни компита, без да се споменава, че бяха засенчени от илдирийския Слънчев флот и няколко вердански дървесни кораба. Нямаше нищо чудно, че бяха готови да излеят раздразнението си върху купчина туземци, крал и кралица в изгнание и шепа търговци.

Уилис виждаше в това проява на синдрома „сритай кучето“. Земните въоръжени сили имаха сериозен проблем с липсата на адекватност.

— Все едно да купиш огромна космическа яхта, за да компенсираш малкия си пенис — промърмори тя, застанала на командния мостик. — Нямам добро предчувствие за тази мисия, лейтенант-командир Бриндъл. — Вгледа се в новоназначения изпълнителен офицер. — Изобщо нямам добро предчувствие.

Конрад Бриндъл стоеше мирно. Всъщност, понеже бе кадрови военен, винаги изглеждаше сякаш е заел стойка „мирно“, дори когато бе отпуснат. Уилис предполагаше, че дори пижамите му са с ръб и че лъска обувките си просто за упражнение. Изглеждаше обаче потиснат. Синът му беше герой, бе служил при самата Уилис, но тя долавяше, че между Роб и баща му има търкания, появили се след спасяването на младежа. Не попита обаче. Тя не се месеше в личния живот на другите, освен ако грижите им не пречеха на работата.

— Няма за какво да се тревожите, адмирале. — Конрад говореше, сякаш рапортува. — Нашите десет манти са повече от достатъчни, за да се справят със защитата на Терок. Крал Питър показа, че е страхливец, като изостави Земята, а сега събира около себе си неудачници. Нашите войници, от друга страна, са мотивирани да върнат предишната сила на Ханзата.

— Точно така. А ако тракнем с токове три пъти, ще е още по-лесно… — подметна Уилис саркастично. — Господин Бриндъл, може би ще ми обясните как ще върнем силата на Ханзата, като атакуваме невъоръжена планета, чиято независимост е призната от самия председател? В коя точно част от закона на Ханзата пише нещо подобно?

Мрачен облак засенчи лицето на Бриндъл.

— Не можем да пренебрегнем външна група, която представлява заплаха за Теранския ханзейски съюз.

— О, знам официалните причини. Но това не значи, че те не понамирисват. — Видя смутеното изражение на Бриндъл. — Не се притеснявайте за мен, лейтенант-командире. Получила съм заповеди и смятам да ги изпълня. Ще смажем това въстание, преди отцепниците да разберат какво им се е случило. Просто казвам, че не разбирам политиката или каквото там е станало зад кулисите между крал Питър и председателя.

Облегна се на стола и се вгледа в звездното небе пред тях. Липсваше й дреднаутът и се надяваше, Ланиан да не го повреди. Тъй като често го хокаха, че трябва да действа „решително“ с всеки враг, Ланиан бе още по-нахъсан и от войниците на тези десет манти. За съжаление „временното прехвърляне“ на „Юпитер“ можеше да се окаже постоянно. Когато приключеше с мисията си, Ланиан едва ли щеше да се откаже от кораба.

Уилис не беше съгласна с много от нещата, които бяха станали напоследък. Докато се биеха с хидрогите, врагът бе ясен и неоспорим. Хората се бореха за собственото си оцеляване и дипломатическите ходове бяха изключени. В този случай обаче съвсем не беше сигурна, че това е най-доброто решение да се справят с Питър.

Много пъти се бе опитвала въз основа на получените заповеди, на признаците за влошаване на ситуацията и на официалната верига на командването да открие мястото на председателя. Не беше толкова наивна да повярва, че крал Питър е ръководел всичко, както трябваше да смята обществото. Председателят и неговите хора всъщност дърпаха конците. Но в официалните документи кралят беше записан черно на бяло като главнокомандващ на ЗВС. От законова гледна точка председателят нямаше никакво отношение към Земните въоръжени сили — и все пак Базил Венцеслас бе поел контрола и раздаваше заповеди наляво и надясно.

Много тревожно.

А сега Уилис действаше като онези тъпоглавци, които изпълняваха заповедите безпрекословно. Тази мисъл я накара да изтръпне. Венцеслас се бе отдръпнал зад кулисите, за да направи краля свое лице, свой видим символ, а понякога и изкупителна жертва; затова беше много опасно за председателя да се разправи с Питър и да го дискредитира.

— Колко ни остава до системата на Терок? — попита тя.

Навигаторът погледна диагностичния панел.

— Четири часа и тридесет и шест минути.

— Ще се оттегля в каютата си. Наредете да ми донесат сандвич. Знаят какво обичам — шунка, сирене, люта горчица, черен хляб и кисела краставичка. И студен чай, сладък. Не от онези горчиви гадости.

Сандвичът пристигна само минути след като Уилис седна на масата и сложи ръце на плота. Не беше гладна, но започна да яде по навик и за да не губи енергия.

Питър и Естара, сега обрисувани като бунтовници, страхливци и предатели, наистина бяха избягали и сформирали ново правителство. Защо, по дяволите? Крал Питър разполагаше с всичко в Двореца на шепота: богатства, слуги, власт. Човек не скача просто така през прозореца, за да избяга на затънтена планета. Трябваше да има причина. Сигурно се бе случило нещо наистина лошо. Уилис подозираше, че ако има възможност да сподели сандвича си с крал Питър и просто да си поговори малко с него, ще научи доста по-различна история от тази на председателя.

Всъщност тя беше виждала лично какви мерки взема Ханзата на откъснатите колонии. Беше й наредено да въдвори ред на непокорния свят Ирека и да накаже групата нещастни колонисти, които просто се опитваха да преживяват. Сега това й намирисваше на предателство или най-малкото на бягане от отговорност. В замяна на плащането на данъци и приноса им за благоденствието на Земята, Ханзата бе обещала да подкрепя колониите си. Но щом времената станаха трудни, председателят ги отряза като излишен баласт. Колонистите имаха пълно право да се оплакват.

Санкциите срещу скитническите кланове бяха друга гнусна история. Поне не бяха поискали от нея да участва в разрушаването на Рандеву или някое друго скитническо съоръжение. Председателят Венцеслас и ЗВС бяха потъпкали всякакви политически свободи и с всеки ден слагаха все по-тежки ботуши. Уилис отхапа от сандвича, усети лютивината на горчицата и прокара хапката с глътка сладък чай.

Прегледа образите от разузнаването на екрана на бюрото си. Бе наясно, че Терок не може устои на десет манти. Но и не вярваше, че кралят — той не беше глупак — не е взел мерки в такива опасни времена. Може би просто не бе имал достатъчно време да организира силите си. Заради кризата в ЗВС може би бе очаквал, че ще има време да се прегрупира. От друга страна, всички познаваха председателя…

Бриндъл се обади по интеркома.

— Адмирале, тридесет минути до навлизане в системата. Допуснах, че ще искате да се обърнете към екипажа, преди да започнем нападението.

— Благодаря, командире. Наистина бих искала.

Хвърли чиниите в кошчето, излезе от каютата си и след като се настани на командното кресло, включи връзка към всички кораби.

— До всички. Скоро ще стигнем Терок. Заповедта на председателя Венцеслас е да сложим край на конфликта, но ние не сме варвари. Каквото и да се случи тук днес, запомнете, че Терок продължава да е независим свят. Трябва да действаме деликатно.

— Което означава никакви ненужни жертви — добави Бриндъл.

— Предпочитам изобщо да няма никакви жертви. Терокците не могат да се мерят с огневата ни мощ, така че вероятно ще приключим бързо и безболезнено. — Тя все пак имаше някои съмнения по въпроса. — Подходете към системата с пълна скорост, после забавете. Искам да изскочим внезапно и да използваме елемента на изненадата докрай.

Крайцерите навлязоха в терокската система и намалиха скоростта толкова рязко, че Уилис усети болка в костите. Бойците й бяха готови. Бриндъл стоеше мирно зад стола й. Всички оръжейни офицери бяха по местата си.

Но когато на екрана се появиха образи, се разнесоха панически викове.

— Спрете! — изкрещя Уилис. — Не откривайте огън. Това е заповед.

Терок беше заобиколен от корона от тръни. Огромни дървесни кораби препречваха пътя към планетата с шипестите си дънери.

— Повтарям — продължи Уилис вече по-спокойно. — Не откривайте огън, ако не искате някой от тези остри клони да ви наръга право в задника.

Зад бойните кораби на верданите се виждаха безчет кораби с всевъзможни форми и размери, с ярки означения или обезцветени корпуси. И всичките бяха сериозно въоръжени.

— Това са скитници — каза Бриндъл. — Стотици са.

— Със стотици оръжия — добави Уилис.

— Тактическите станции! Дайте бърз разбор на ситуацията. Все още ли имаме предимство?

— Забравете тези глупости — сряза го Уилис. — Съвсем ли се побъркахте, лейтенант-командире? Погледнете дървесните кораби.

Смъртоносните вердански съдове се приближаваха.

— От самото начало си знаех, че това е лоша идея — въздъхна Уилис.