Кевин Андерсън
Метален рояк (124)

124.
Колкер

Сега, когато виждаше и знаеше много повече отпреди, за Колкер нямаше значение къде се намира тялото му. Застанал спокойно в един от парковете близо до Призматичния палат, той чувстваше, че може да е навсякъде. Вече дори не се нуждаеше от фиданката.

С притворени очи Колкер усещаше поне пет от покръстените от него наблизо. А също и хората, които бяха останали на Миджистра, за да работят: двама инженери от Ханзата, един нов скитник търговец. Знаеше, че те ще разпространят новината. Вече дори някои от илдирийците му обръщаха внимание. Най-накрая бе спечелил интереса на свещениците-философи. Чувстваше доволен и уверен.

Макар да бе възстановен от безбройните илдирийски работници, този площад криеше тъжни спомени за него. Тук бойните кълба на хидрогите се бяха спуснали над града и бяха ранили и убили хиляди, включително приятеля му Тери’л. Колкер се вгледа в светлината, която сияеше от призматичния му медальон, и усети, че неговият приятел философ е все още някъде там, свързан с духовните нишки, съществуващ в равнината на Извора на светлината. Тери’л би се гордял с него.

Зеленият жрец насочи мислите си в друга посока, докато не му се стори, че е застанал до Табита Хък на борда на един от новите бойни лайнери. Тя и свързаните със съзнанията си инженери и работници бяха успели да сглобят двадесет и един гигантски кораба, невиждано постижение за толкова кратко време.

В парка Колкер напълно затвори очи и усети топлината на слънцата по кожата си. Съсредоточи се върху Табита, която се присъедини към малкия екипаж от човешки инженери и войници на Слънчевия флот, които извеждаха кораба на пробен полет.

Табита включи двигателите и оръжейните системи. Отвори резервоара за екти и зареди звездните двигатели, след което изкара новия боен лайнер на пътешествие до няколко близки системи. Раздаваше заповеди от мостика. Илдирийският екипаж ги изпълняваше сякаш тя бе самият адар.

— Приближаваме Дурис-Б, капитан Хък — докладва един от войниците. Табита сама си бе дала тази титла и бе доволна от нея.

— Влезте в орбита и се приближете. — Искаше да види мъртвото слънце, мрачния белег в илдирийската душа. Астрономите продължаваха да следят звездната пепел, като се надяваха на знак за ново разпалване на ядрените огньове. За Табита това беше просто мемориал от войната.

— Да проверим системите. Пълни тестове на аналитичните панели. Калибрирайте ги според предишните указания.

Макар да беше изстиващ въглен, който вече не грееше, звездата Дурис-Б запазваше масата и гравитацията си. Табита нареди бойният лайнер да се приближи предпазливо, като непрекъснато следеше двигателите, за да е сигурна, че ще може да се измъкне, ако се наложи.

— Имаме проблем с калибрирането, капитан Хък. Дурис-Б излъчва много повече топлина от очакваното.

— Махнете някои от филтрите. Искам да погледна.

Докато наблюдаваше, изгорялата звезда започна да искри. Светлината засия от недрата й, сякаш нещо бе разпалило самото й ядро, като пламтящ въглен, обгърнат в огън.

Дурис-Б започваше да се разгаря.

— Наблюдаваме енергиен скок.

Тя не искаше да рискува новия боен лайнер.

— Увеличете разстоянието. — Обърна се към инженерите на Ханзата, понеже не вярваше илдирийците да могат да съобразят какво се случва. — Как се разпалва звезда… как се възстановяват ядрените й взаимодействия?

— Не и по естествен път — обади се един от инженерите и се намръщи. После сви рамене. — Но пък аз проектирах помпи за небесни мини. Какво мога да знам за небесната механика?

Застанал на открития площад на Миджистра, Колкер вдигна глава, за да се вгледа със затворените си очи в безоблачното небе. Около него другите новопокръстени спряха дейността си, сякаш предусетили, че ще се случи нещо. Останалите в илдирийския град не бяха доловили никаква промяна.

— Това не ми харесва — каза Табита на бойния лайнер. — Изобщо.

През връзката си с тизма тя усети как илдирийците на борда стават неспокойни. Накрая, усетили далечната връзка, всички на Миджистра се разтревожиха. Всички усещаха бушуващото слънце. Но мага-император го нямаше, за да предложи силата и водачеството си. Далече на Терок той не разполагаше със силата да успокои всички, а престолонаследникът в Призматичния палат просто не можеше да го направи.

В командното ядро на бойния лайнер Табита закри очите си с ръце и изкрещя. Много по-бързо, отколкото автоматичните филтри можеха да покрият екраните, Дурис-Б засия с ослепителен блясък, светкавици от енергия пробягваха по несигурната му повърхност. Появиха се малки точки — не, огромни кълба от огън, страховити елипсоиди, които извираха от недрата на слънцето, като спори, изсипващи се от презряла гъба.

— Кораби на фероуите! Фероуите са се върнали! — извика един илдириец.

— Бързо, закарайте ни на Илдира — нареди Табита.

Екипажът натовари двигателите на бойния лайнер до край и постигнаха максималното възможно ускорение. Един от контролните панели изгоря, друг запуши, но огромният кораб набра скорост и се отдръпна от внезапно разпалената звезда. Фероуите изскачаха от недрата на слънцето и политаха в космоса като искри от космическа мелница.

Десет елипсоида се приближиха към бойния лайнер на Табита като ято птици, които се спускат след бавно насекомо…

На огрения от слънцата площад Колкер потисна вика си. Усещаше как страхът на Табита отеква в него, във всички тях. Десет огромни комети от пламък се извисиха, повърхността им бе осеяна с призрачни крещящи лица.

Бумтящ глас отекна в съзнанието на Табита и през комуникационните системи на бойния лайнер.

— Какъв е този тизм? Открих твоите духовни нишки, но кой си ти?

— Майната ти.

Гласът прозвуча заинтригувано.

— Ти си човек и все пак имаш връзка с тизма, също като човека, когото погълнахме с венталите… Освен това имаш връзка, която води до… а, световната гора! Съзнанието на верданите.

Още и още фероуи се изсипваха от разбуденото слънце, докато десетте елипсоида стесняваха кръга си около бойния лайнер. Корпусът започна да се топи. Алармите на всички главни системи запищяха. В командното ядро конзолите се превърнаха в локви разтопен метал. Предната част на мостика експлодира, но дори вакуумът на космоса не можеше да угаси подобен огън.

Колкер загуби контакт с Табита и усети как болката пробожда сърцето му като нож.

Но това не беше краят. Яркото присъствие на бившият губернатор на Хирилка дойде по новите духовни нишки, които самият Колкер бе положил толкова грижливо. Гласът заблъска в главата му:

— Искам вашите душепламъци, за да подсиля фероуите. Вие ми посочихте пътя.

Докато хиляди огнени топки се изстрелваха в космоса, десет от тях, водени от Руса’х, се спускаха целеустремено към Илдира. Колкер не можеше да изтласка преродения фероуи от ума си, от своя тизм или телевръзката. Без да отваря очи, видя как другите покръстени се олюляват. Двама паднаха на колене и се запалиха.

Колкер се мъчеше да прекъсне изгарящите нишки и да откъсне покръстените от откровенията — от уязвимостта, която бе споделил с тях. Но не можеше да ги спаси, беше безсилен да спаси и себе си. Огънят на фероуите се изля като киселина през съзнанието и ума му. После, с последно припламване, зеленият жрец се превърна в дим, разнасян от вятъра.