Кевин Андерсън
Метален рояк (100)

100.
Маргарет Коликос

Слабата нежна мелодия се носеше сред човешките крясъци. Маргарет се вглеждаше към входа на кулата, към чуждоземните руини, където бе избягала.

Краката й бяха присвити под нея, гърбът й опираше в твърдата стена. Беше опитала всичко, но от самото начало бе наясно, че колонистите нямат никакъв шанс. Сега, след като ДД си бе отишъл, бе останала съвсем сама сред чудовищата. Както преди.

Беше се борила да се свърже с люпилото — крещеше на ужасния дращещ език, настояваше кликисите да не нараняват колонистите, подчертаваше, че тези хора са от нейния кошер, пускаше музиката си. Дори беше рисувала уравнения по земята.

Но люпилото вече не я чуваше. Дори музикалната й кутия вече не го впечатляваше. Кошерният ум смяташе да погълне всеки човек, който бе „складирал“, за да започне новото голямо делене. Кошерът трябваше да се разрасне, да възстанови загубите от скорошните битки, включително и четири от осемте дарители. Маргарет се чудеше как ли ще се отрази това на деленето. Новородените кликиси щяха да зависят много повече от човешките качества, отколкото бе възнамерявал кошерният ум. Тя си спомни за шепата хибридни кликиси, които се бяха родили от асимилацията на бедния Хауард Палаву.

Никой от колонистите нямаше да се спаси.

Отстранена от битката, недокосната от хаоса, Маргарет бе наблюдавала как кликиските воини улавят някои от избягалите скитници и ги връщат лагера. Като сновяха неспирно, многокраките работници обкръжиха бойното поле и се заеха да събират труповете на хората и да ги хвърлят зад загражденията. Когато се хранеха, дарителите можеха да извлекат нужното от мъртвата плът почти толкова лесно, колкото и от живите жертви.

Десетина екскретиращи насекоми бяха дошли отново, за да поправят стените. Много скоро възстановените заграждения се превърнаха в ужасяваща зала на мъченията. Хората не бяха хапвали нищичко от два дни. Водата им бе на привършване. Здравите стени бяха по-високи и гладки, нямаше пролуки, нямаше шанс някой да се измъкне.

Дали за да се противопоставят на дарителите, или за да изразят скръбта си, оцелелите бяха събрали труповете и ги бяха запалили, с което лишаваха люпилото от тяхното ДНК. Дори от това разстояние Маргарет чуваше стенанията на пленниците. Тя беше отвън, в безопасност, но напълно опустошена.

Нави музикалната кутия и я пусна отново. Беше научила думите на „Гринслийвс“ от Антон и дори ги бе казала на Орли.

„Уви, моя любов, жестока си с мен, прогони ме толкова грубо, обичах те вярно ден подир ден, с теб да съм бе истинско чудо“.

Стройни редици кликиски воини и работници заизлизаха от кулите с бръмчене, други скачаха от надвисналите сводове и политаха към обгорената земя. Стомахът на Маргарет се преобърна. Значи люпилото бе взело решение.

„Клетвите си стъпка, сърцето ми разби, но магия още тегне върху мен!

Разкъса моя свят и щастието скри, ала сърцето ми остана в твоя плен“.

Остави музикалната кутия да заглъхне. Как й липсваше Антон. Как й се искаше Луис да беше тук. Двамата бяха успели да възстановят кликиския факел, като използваха оръжието уж за доброто на Ханзата. Толкова погрешно решение.

Четиримата останали дарители изпълзяха от кликиския град. Едно от раираните същества куцаше и Маргарет видя, че два от сегментираните му крайници са били откъснати в битката. Черупките на дарителите бяха почистени и лъснати.

Оградени от воини, дарителите напредваха устремно към стената на заграждението. Хората вътре, застанали на най-високите покриви, ги видяха и завикаха неистово. Започнаха да хвърлят пластобетонни парчета, греди, тежки мебели и успяха да ранят няколко от разузнавачите. Дарителите не спряха. Бързаха с нетърпение към генетичния пир, който ги очакваше.

Като видове кликисите мразеха единствено черните роботи и другите кликиси. Отначало хората бяха само препятствие, разсейване… но сега се бяха превърнали в суров материал. Маргарет потръпна и се опита да се съсредоточи върху нещо друго.

Като ксеноархеолог тя бе свикнала със самотата. С Луис бяха прекарвали дълго време в разкопки на стари градове на празни планети, в търсене на останки от загубена история. Много й бе харесала първата им експедиция на Марс Бяха прекарали години в събиране на средствата, живееха в бедност, молеха за услуги, взимаха заеми срещу имуществото си. Установиха се в червения каньон и събираха всяка частица кондензиран въздух и вода, които можеха да извлекат от марсианските скали.

Мистериозните пирамиди бяха засечени за първи път от сателитни снимки, после разкрити в подробности от два наземни всъдехода. Пирамидите имаха идеална тетраедърна форма и се извисяваха на повече от двеста метра над каньона. Всеки ъгъл и ръб беше съвършен. Стените бяха полирани до блясък, макар и да имаше видими следи от ерозия.

Първоначалните снимки бяха разбунили духовете на Земята. Човечеството едва бе проникнало отвъд Слънчевата система, но все още не бе попаднало на следи от чуждоземна цивилизация. И затова загадката на марсианските пирамиди омагьосваше всички. Преди обаче да започнат научните изследвания, се появи илдирийски боен лайнер и им открадна цялата слава, като представи на хората огромната извънземна империя. Оттогава съвсем малко хора продължиха да се интересуват от мъртви, стари артефакти със съмнителен произход.

Маргарет бленуваше за невинността на онези вълнуващи дни…

Четиримата дарители се изправиха пред оградата. Хората от другата страна крещяха обиди, викаха или се вайкаха. Насекоми-работници намазаха стените със сива паста и всички кликиси се дръпнаха назад, докато химикалът се изпаряваше във въздуха. Много бързо премина границата на температурната си стабилност, взриви стената навътре и отвори път за дарителите.

Пленниците се разбягаха и се изпокриха. Щом димът се разнесе, кликиските работници се устремиха напред, разчистваха отломките, за да отворят пътека за дарителите. Раираните кликиси издигнаха острите си крайници, готови да се хранят.

Още веднъж Маргарет потърси спасение в спомените. Запрати мислите си към дните, които бяха прекарали с Луис при марсианските пирамиди, облечени в скафандри; оглеждаха ъгловатите постройки за следи от чуждоземен език или технология. Използваха най-добрите сензори и аналитични устройства, които успяха да намерят, бяха впрегнали интуицията си, за да запълнят празнините. Пробиваха за образци, използваха сонари, за да установят вътрешната структура. Работеха в продължение на седмици. И не откриха нищо.

В края на краищата им се наложи да заключат, че прословутите марсиански пирамиди нямат извънземен произход, а са странно естествено образувание. Систематизираха данните и изложиха резултатите си пред всички. За Луис бе особено трудно да се прости с чудото на човешкото въображение.

Докладът за тази експедиция направи Маргарет и Луис Коликос прочути, но в същото време предизвика гневни отзиви от хора, които отчаяно искаха да повярват в чуждоземното присъствие. Марсианските пирамиди си оставаха геологично чудо, създавано в продължение на хиляди години от кристалната трансформация на редки бактерии. Но изнесените данни не спряха недоволството. Двамата с Луис дори получиха няколко заплахи, че ще ги убият. Но те защитиха откритията си и просто посочваха събраните доказателства. Какво друго можеха да направят? Истината си е истина, независимо колко неудобна или разочароваща може да изглежда. Тя беше черпила сили от Луис, а той бе стоял до нея…

Вътре в огражденията дарителите започнаха клането. Навеждаха се над хванатите в капан хора и ги избиваха систематично — един по един. Макар че се опитваха да се борят, хората нямаха никакъв шанс. Кликиските воини бяха направили пробойната в стената, но оставиха дарителите да се погрижат за убиването. Това беше стара традиция.

Маргарет имаше чувството, че може да подуши кръвта чак оттук. Виковете на умиращите се сляха в безкраен протяжен стон, който запулсира в главата й. Тя затвори очи.

По времето на марсианската експедиция с Луис бяха женени от година. Макар животът от ден за ден да бе труден и на моменти направо тежък, за тях тези дни бяха като истински меден месец — толкова спокойни и романтични. Двамата почти бяха свършили работата си, преди средствата и провизиите им да се изчерпят, но Маргарет не пожела да напусне Червената планета. Беше случайност, макар и може би неизбежна, че бяха заченали Антон в дълбоките каньони на Марс…

Тя отново нави музикалната кутия. „Гринслийвс“.

Най-накрая писъците утихнаха. Тя чу последен обезумял вой от няколко колонисти, чието добре закътано скривалище беше разкрито, а после и той замлъкна. Кликиските работници се втурнаха вътре и натрупаха телата на хората пред дарителите, които лакомо запоглъщаха новата човешка ДНК.