Кевин Андерсън
Метален рояк (68)

68.
Сели

След като взе решението си да стане зелена жрица, Сели долавяше все по-силно величието на световната гора — извисяващите се дървета, пъстрите храсти, ароматните кипариси, кондоровите мухи с блестящи криле. Започна да чува разликите в песните на насекомите, които изпълваха гората, вместо неразличимата смес от звуци. Съжаляваше, че не е взела това решение преди години.

Сега стоеше сред просторното сечище, обградено от люлеещи се треви с перести върхове. Погледна нагоре — после още нагоре — към зелената покривка и синьото небе. Солимар я гледаше с гордост. Кралица Естара бе застанала до родителите си за церемонията.

Ярод бе безмълвен и внушителен. Обикновено провеждаше този ритуал с деца и държането му трябваше да напомня на послушниците за сериозността на техните действия. Топна пръст в гърне, пълно с гъста като каша боя.

— Ще станеш послушница, Сели. Ще служиш на световната гора и ще действаш от името на верданския разум. Днес ще загубиш малко от индивидуалността си, за да станеш част от великата тъкан. Както всички световни дървета са свързани, така са свързани и всички зелени жреци, и цялото човечество. След като се научиш да се разтваряш за световната гора, дърветата ще те приемат за зелен жрец. Заклеваш ли се да преминеш това обучение, за да се предложиш като служителка и спътница на гората, да даряваш помощ и информация на дърветата?

— Правя го от години.

— Просто да или не.

— Да. — Тя се усмихна на Солимар, той отвърна на погледа й и тя усети дълбочината на чувствата му. Дали се бяха променили, или просто сега ги виждаше по-ясно? Обхвана я внезапно вълнение, после я разтърси тръпка на страх и тя се зачуди доколко неразривни и преплетени ще са съдбите им, когато и двамата са зелени жреци. Желаеше това повече от всичко.

Ярод начерта през челото й вертикална линия. Боята защипа, после започна да пари — багрилата променяха цвета на кожата й.

— Сега си белязана като послушница. Зелените жреци ще ти помагат. И скоро световната гора ще те приеме.

— Готова съм. — Гласът на Сели бе спокоен, но сърцето й пърхаше от вълнение. — Кога започвам?

— Вече започна. — Най-накрая Ярод престана да се държи официално и разтвори ръце за прегръдка. — Толкова се радвам, че реши да се присъединиш към нас.

— Съжалявам, че ми отне толкова време да се реша.

Солимар я хвана за ръка и тя почувства от докосването му тръпка като от електрически ток.

— Ела, ще ти покажа какво трябва да направиш.

Поведе я към най-близкото огромно дърво. Изкатериха се по кората му, сякаш стъпваха по причудливи стъпала, все по-високо и по-високо. Отдолу Естара им махаше, изражението й подсказваше, че й се иска и тя да може да се изкачи с тях.

Сели почти не усети кога са се изкатерили до зеления покрив от листа и са се промушили през преплетените клони. Слънцето беше заслепяващо — както винаги, — но сега изглеждаше по-ярко, по-ясно. Тя си пое дъх, после се засмя. Солимар се засмя с нея.

Кондоровите мухи жужаха и обикаляха около тях, оранжевите и розови орхидеи бяха разперили листенца, за да попият светлината. Сели чу далечни гласове, някои млади и силни, други по-дълбоки. Възрастен зелен жрец четеше от бележник, заобиколен от послушници, всички много по-млади от Сели, всъщност още деца.

— Световната гора иска да чуе всичко: истории, легенди, дори технически ръководства. Искаш ли да почетеш малко технически ръководства? — попита Солимар с надежда, тъй като той се интересуваше най-много от тях.

Тя се замисли, после каза:

— Земният фолклор ми се струва по-интересен.

— Както прецениш — каза той и сви рамене.

Отидоха при стария жрец и подопечните му. Преплетените листа бяха захванати здраво — нарочно? — което улесни минаването им. Сели си помисли, че скоро ще почувства цялата гора, също като Солимар. Нямаше търпение това да се случи. Солимар я целуна и си тръгна.

Сели седна сред клоните и листата и гласът й изпълни въздуха и се сля с гласовете на другите четци. Изречение по изречение, страница по страница, Сели увеличаваше знанието и разбирането на световната гора.