Кевин Андерсън
Метален рояк (39)

39.
Колкер

Седем потока се събираха пред Призматичния палат и водата се спускаше в каскада в широк улей, който я отвеждаше в залите долу, откъдето тя се връщаше обратно в каналите.

Колкер откри Осира’х и братята и сестрите й до ръба на улея. Мюри’н, най-малката, но не и най-дребната, безстрашно се наведе над бълбукащата вода, хвърли няколко камъчета в нея и ги загледа как изчезват в мъгливите дълбини.

— Тези потоци образуват седем подземни водопада — обясняваше Осира’х на братята и сестрите си. — Под палата можете да се разходите край басейна, дори да проследите потоците и как излизат изпод хълма.

Като зелен жрец, Колкер бе запленен от потенциала на тези пет деца. Знаеше, че между тях има връзка, която малцина други могат да разберат, много по-силна от илдирийския тизм или телевръзката на зелените жреци. Дали тази връзка им даваше ключ към онова, което жадуваше да разбере?

Преди няколко дни, докато минаваше през оранжерията на покрива, видя петте деца да си играят около единствената фиданка. Учуди се. Тези деца нямаха достъп до телевръзката, така че защо бяха обиколили малкото световно дърво?

Но докато ги наблюдаваше, му стана ясно, че те всъщност не си играят. Не, те опитваха нещо, бяха сплели ръце и свели глави, сякаш се молеха. И Колкер с вълнение усети, че като че ли долавя нещо. Връзка отвъд телевръзката.

И тъй като свещениците-философи не му бяха помогнали, се зачуди дали пък тези деца няма да успеят да му дадат насока.

Въпреки грохота на водата Осира’х усети приближаването му и каза:

— Ти си зелен жрец. Ние отиваме при фиданката. Искаш ли да дойдеш?

Колкер не би могъл да иска повече.

— Да. Дойдох, за да говоря с вас, защото никой не желае да отговори на въпросите ми, нито зелените жреци, нито свещениците-философи. — Той вдигна кристалния медальон, който му бе дал Тери’л. — Използвах го, за да търся Извора на светлината, но още не съм го открил. Опитвам се да постигна онова, което правят свещениците-философи, но явно пропускам нещо.

Пръските падаща вода се сливаха в освежаваща мъгла, която се рееше около кръглия кладенец. Дъгоцветни отблясъци се стрелкаха из капките.

— Нямам къде другаде да отида — добави той.

— Но ние сме малки — каза Тамо’л.

Без да се интересува от разговора, Мюри’н пусна още камъчета в забързания поток.

— Какво иска да знае? — попита Гейл’нх, сякаш Колкер не беше до тях.

Зеленият жрец не се сещаше как да обясни.

— Вие сте едновременно хора и илдирийци, деца на зелена жрица и свързани с тизма. Аз имам телевръзката, но усещам у илдирийците нещо повече, да не говорим за вас.

Осира’х се усмихна.

— Забелязал си значи. Ние не сме като другите.

— Ти общува с хидрогите, докосна се до чуждоземните им умове. Освен това се свърза с майка си, за да споделите спомените си. Но не разбирам как се връзва всичко това.

— Ще разбереш, защото искаш. Свещениците-философи не искат. Дори моята майка — нашата майка — е с белязан ум. Някой ден ще й покажем. — Осира’х му протегна малката си ръка. — Ела с нас.

— Ставаме по-силни всеки път — добави Род’х.

Излязоха на покрива. Осира’х погледна Колкер с големите си кръгли очи. Вятърът развя косата й.

— Недей просто да наблюдаваш. Опитай се да почувстваш какво става.

Децата заобиколиха фиданката.

— Да го направим, както вчера и завчера — каза Осира’х.

Децата сплетоха ръце, израженията им станаха едни и същи, сякаш споделяха еднакви мисли.

С едната си ръка Осира’х докосна фиданката.

— Сега, Колкер. Отвори се през телевръзката и виж дали можеш да ни намериш.

Той погали листенцата, без да пуска медальона на Тери’л. Взря се в танцуващата светлина с очи и докосна световната гора с ума си. Неочаквано откри ново присъствие: Осира’х, но и нещо повече от Осира’х, други мисли, заедно с ехото на тизма, сигурен беше.

В някакъв смисъл фиданката беше също толкова символ, колкото и медальонът. Истинската връзка беше между тизма и телевръзката, духовните нишки и световната гора. Самото подобие беше мотив, вложен в цялата вселена. Никога не бе виждал как всеки човек, животно, прашинка самата галактика са свързани. Сега виждаше.

Осира’х използва специалните си умения за свързване, също както бе направила с хидрогите, за да отвори пътя на Колкер, направи го различен. Медальонът в ръката му се затопли. Светлината припламна ярко и едновременно в очите и ума му.

Накрая, по начин, който не можеше да изрази с думи, той проумя. Всичко беше ясно, сякаш от очите му бе дръпнато перде. Никога не си бе представял подобна яснота. Беше поразително.

Но което бе още по-хубаво, той знаеше как да го сподели с другите.