Кевин Андерсън
Метален рояк (53)

53.
Патрик Фицпатрик III

След дълго обикаляне Патрик стигна до Голген, газов гигант с жълто небе, безспирни атмосферни бури и масивни съоръжения за събиране на екти. Докато влиташе в атмосферата, се заслуша в различните честоти и се опита да открие точното място, търсеше познатия символ на клана Келъм върху плаващите в небето производствени комплекси. Знаеше, че Зет е някъде тук.

Обиколи Голген и спря близо до една от големите небесни мини, съоръжение, управлявано от Борис Гоф, който веднага се опита да го наеме като куриер.

— Корабът ти е малък, но може да носи доходен товар — убеждаваше го Гоф. Всяко от облачните съоръжения търсеше независими транспортни кораби, за да откарат екти на пазара. Очевидно разпространението беше най-големият им проблем. Но Патрик имаше друга цел.

— Търся клана Келъм.

Тук духаха студени ветрове и носеха горчива миризма. Стомахът на Питър бе свит на топка от очакването да види Зет и от ужас как ще реагира тя. Бе изпълнен с надежда и любов, беше решен да изкупи вината си, да я накара да види как се е променил. Искаше да й покаже, че съжалява, че е готов да приеме всякакво заслужено наказание, че ще се окаже достоен за нея.

Гоф се намръщи.

— За какво са ти Келъм? Мога да ти предложа повече от тях.

„Не можеш да ми предложиш Зет“, помисли Патрик.

— Работил съм с Дел Келъм.

— И какво от това? — Гоф се предаде и посочи едно отдалечено съоръжение. — Това там е неговото.

Това бе всичко, от което се нуждаеше Патрик. Скочи в кораба и се насочи към другата мина. Хиляди сценарии се разиграваха във въображението му и той подготви думите си — извиненията, признанията, молбата си за прошка.

Кацна на една от палубите, като съобщи само името на кораба си. Не искаше Зет да разбере предварително за пристигането му. Като нищо бе способна да го застреля.

Излезе навън в обикновената си униформа и огледа скитниците, които идваха да го посрещнат. Позна един от тях, помнеше го от дните си като затворник.

— Тук ли е Зет Келъм?

— Че къде ще е? Това е небесната мина на Келъм все пак, нали?

Още хора заизлизаха от командната палуба на гигантската небесна мина. Патрик не можеше да не познае широкоплещестия Дел с прошарената брада. Но най-вече бе поразен от Зет. Никога не бе изглеждала по-красива. Стомахът му се сви.

Келъм замръзна и се вгледа в него.

— По дяволите!

Зет мълчеше. Патрик искаше да й каже, че съжалява, да я обсипе с извинения от всякакъв вид, да утеши наранените й чувства и да изличи бездната между тях. Толкова много думи се мъчеха да излязат от устата му, че за миг се обърка и не можа да каже нищо. Вдигна ръка.

— Търсех те! Съжалявам. Толкова много неща трябва да обяснявам…

— Какво безочие!

Патрик не се смути от презрението й. Беше подготвен за него.

— Давай. Заслужавам всяка обида, която ми отправиш.

— Точно така. Но няма да си правя този труд. — Зет му обърна гръб и тръгна към командната палуба.

— Почакай… дай ми шанс. Моля те! — Но тя не го погледна. Патрик стоеше до „Циганин“, напълно безпомощен. Надеждата в душата му угасна като огън, залят с вода. Не беше мислил какво ще прави, ако тя го отреже. Сърцето му се сви болезнено.

Не така си бе представял нещата, но все пак реши да остане. Надяваше се, че Зет ще омекне.