Кевин Андерсън
Метален рояк (55)

55.
Генерал Кърт Ланиан

Дори след като минаха през порталната стена, колонистите от Пим и изтощените войници на ЗВС не спряха да тичат. Ханзейските работници на Рейндик Ко се стъписаха от внезапната вълна войници с разкъсани и окървавени униформи, димящи дула и смъртнобледи лица.

Няколко измъчени колонисти паднаха на колене и докоснаха хладния каменен под с чела. Забързаните войници на ЗВС ги вдигаха и ги бутаха напред:

— Не спирайте! Към корабите!

— Повикайте всички транспортни кораби в града!

— Изпратете сигнал на „Юпитер“! Извънредна ситуация!

На Ланиан му се искаше да се просне на земята, но знаеше, че нищо не е свършило.

— Тези проклети насекоми ще ни последват по петите!

Противоречащи си заповеди захвърчаха във всички посоки и обърканите войски започнаха бързо отстъпление, като събираха и учените на Рейндик Ко. Плач и тревожни гласове изпълниха залата заедно с тракането на оръжия и тропането на тежки обуща.

— Какво правите? — попита Руви, администраторът. — Какво става?

— Кликиси. — Ланиан сграбчи оплешивяващия мъж за раменете, обърна го рязко и го бутна да тича. — Кликисите са се завърнали на Пим. Убили са повечето колонисти, но спасихме оцелелите.

— Кликиси? Имате предвид истински кликиси?

Генералът посочи кървящата рана на ръката си.

— О, да, съвсем истински са. И ще дойдат тук. Можете да се обзаложите. Така че мърдайте. Затварям Рейндик Ко.

— Но… но трябва да съберем оборудването.

— Поемай напред и тичай като луд! Веднага! Имаме най-много няколко минути.

Хората се изсипаха през прохода и се скупчиха. Започваше да се здрачава. Светлините на станцията открояваха кацналите на площадките край главната база транспортни кораби.

Кликиският град бе построен високо в стената и не беше лесно толкова хора да се спуснат долу. Обезумелите хора задръстиха лифтовите платформи в опита си да стигнат до дъното на каньона. Елеваторите бяха предназначени да изкачват и спускат тежки товари, но не бяха особено бързи, а и не можеха да поемат толкова колонисти и войници на ЗВС.

Някои от войниците помогнаха на учените и колонистите, други се опитаха да се свържат с транспортните кораби:

— Елате тук! Обявена е пълна евакуация, трябва да се махнем веднага.

Ланиан видя, че ситуацията бързо се влошава. Пое дълбоко дъх и оправи гънките на униформата си. Преброи до три, насили се да се успокои и с овладян глас издаде заповед:

— Не забравяйте кои сте! Борихме се с бойните компита. Тези буболечки не са по-опасни, а и се убиват много по-лесно. Бързо донесете малко качествени оръжия.

Няколко совалки излетяха, приближиха се в сгъстяващия се здрач към скалния град и внимателно почнаха да прибират евакуиращите се. Един самоуверен пилот долепи кораба си до отвора на високата скала и отвори вратата. Войници и няколко цивилни скочиха вътре. За тези, които бяха виждали кликисите, рискът от падане бе за предпочитане пред риска да не успеят да се измъкнат.

Ланиан взе една импулсна пушка, огледа се и избра десетима мъже, които му се сториха най-хладнокръвни. Погледна ги изпитателно и каза:

— Когато тези буболечки дойдат тук, трябва да сме готови да ги посрещнем. Трябва да ги задържим извън залата, за да спечелим време. Разположете експлозиви около транспорталната стена. Взривете я, та дано успеем да ги отрежем.

Председателят Венцеслас щеше да побеснее, ако Ланиан съсипеше главната транспортална връзка, но пък той не бе тук. Нито беше виждал ужасяващите насекоми.

— Взривете това скапано нещо!

Осем от войниците заеха отбранителни позиции, а двама почнаха да нагласяват експлозиви по трапецовидната стена. Но когато започнаха да залагат детонаторите, транспорталната стена засия и зад нея се появиха сенки. Ланиан отстъпи назад и вдигна грамадната си пушка.

— Готови!

— Това е капан, генерале.

— Капан е за кликисите! В мига, в който се появят, открийте огън.

Двама кликиски воини изскочиха от портала, сегментираните им крайници косяха въздуха. Единият от двамата сапьори падна. Вторият се хвърли към експлозивите с надеждата да ги задейства, но покритият с шипове кликиски воин го разсече с острите си крака и го захвърли срещу каменната стена. Още буболечки се появиха, носеха странни оръжия в ноктестите си крайници. Преди обаче да успеят да направят и две крачки и очите им да свикнат с внезапния сумрак в пещерата, войниците откриха огън.

Изскочиха още четири буболечки и Ланиан осъзна, че това е само началото на вълната и че няма да успеят да взривят транспортала навреме. Беше видял колко много кликиси има на Пим.

— Огън! Все едно стреляме по риба във варел! Трябва да дадем достатъчно време на совалките да приберат всички.

Следващите кликиси бяха покосени от нов залп. Телата им паднаха върху предните. Скоро бронираните трупове щяха да оформят барикада, която да скрие трапецовидната стена.

Пред пещерата совалките излитаха една по една. В задушната зала Ланиан и хората му продължаваха да стрелят, но кликисите идваха по-бързо, отколкото оръжията успяваха да ги покосят.

— Отстъпление! — нареди Ланиан. — Мисля, че спечелихме достатъчно време.

Войниците затичаха през тунелите. Още и още кликиси се прекатерваха през купчината трупове. Хората на Ланиан стигнаха отвора във високата скала. Здрачът се сгъстяваше, хладен освежаващ ветрец облъхна лицата им.

Една от претоварените лифтови платформи беше блокирала на половината път, но совалките вече бяха прибрали хората. Застанали на ръба, войниците замахаха бясно на една от последните совалки.

Генералът включи микрофона си.

— Изкарайте останалите совалки в орбита и повикайте дреднаута. „Юпитер“ да се приближи с всички оръжия в готовност. Операцията не се разви, както мислехме.

Един от окървавените мъже до него добави:

— Меко казано, сър.

Вече чуваха тропота на кликисите — буболечките се приближаваха през тунела. Нямаха време да вземат бавните лифтови платформи.

— По-бързо, по дяволите! Идат!

Совалката се приближи с отворена врата и Ланиан викна:

— Качвайте се!

Войниците заскачаха в совалката, другарите им вътре ги подхващаха и ги избутваха настрани, за да не пречат на следващите. Ланиан скочи последен, като в последния миг се обърна и видя как разгневените кликиси се изсипват на входа.

— Излитай!

Совалката се отдалечи от скалния град и остави буболечките далече зад себе си. Още и още кликиси се тълпяха на ръба и се вглеждаха в претоварените совалки, които бягаха от тях като пияни търтеи. Ланиан седна на пода и се загледа през отворения люк.

Едно след друго гигантските насекоми скачаха от скалите, разперваха криле и се устремяваха след совалките.

— По дяволите! Затворете вратите и дайте пълна тяга.

— Виждам ги — обади се пилотът.

Три совалки се обърнаха и откриха огън със защитните язери, поразяваха летящите кликиси. Но на мястото на всеки, който сваляха, се появяваха трима нови — буболечките продължаваха да се изсипват от скалния град.

— Има само един начин да спрем това. „Юпитер“ — огън!

Като кит, който се гмурка дълбоко в търсене на храна, дреднаутът се устреми към изгубения град. Совалките продължаваха да стрелят.

— Унищожете транспортала. Унищожете града! Унищожете всичко!

Огромните язери на „Юпитер“ засияха в оранжево, после в бяло. Грамадно копие от ослепителна енергия се заби в чуждоземния град. Втора ударна вълна премина през скалата, като унищожи и сградите наоколо. Кликисите в тунелите бяха избити, транспорталът изчезна за секунда.

Няколкото останали буболечки бяха отрязани от кошера си и летяха безцелно. За Ланиан те бяха като комари, които трябва да бъдат смачкани. И бойците му ги смачкаха.

Ланиан насочи совалките към дреднаута.

Трябваше да се върне в Ханзата. Председателят Венцеслас нямаше да хареса доклада му.