Кевин Андерсън
Метален рояк (102)

102.
Джес Тамблин

Венталският им кораб се отдалечаваше от поразения лед и трагичните спомени на Йон 12 — но бе оставил сияйно присъствие на пустия планетоид. Водните същества ги заведоха до многоцветна въртяща се супа от йонизирани газове и разкъсани молекули, мъглявина, осветена от огньовете на новородените близки звезди. Джес вече знаеше, че това е било място на древна битка, където венталите са били разкъсани от хидрогите и фероуите и молекулите им са били разпръснати като кръв сред празнотата.

— Но каква война е било това? — попита Ческа. — Защо сте се били срещу фероуите и хидрогите едновременно?

— Мислех, че фероуите са се обърнали срещу хидрогите — добави Джес.

Фероуите не са съюзници на никого. Те помагат на другите, когато това им изнася, но искат само да разрушават. Нас. Хидрогите. Всичко.

Корабът-мехур се устреми към най-гъстите възли сред изпаренията и молекулите около него проблеснаха. Джес и Ческа използваха заедно уменията си да контролират венталите, за да възстановят разпиляната вода, която някога бе принадлежала на елементалите, и кълбото започна да се разширява. Индивидуалните единици създаваха колективна сила. Колко ли още водни същества бяха разпръснати из студения вакуум? Сребристият кораб попиваше малките капчици, извличаше влага, която можеше да съдържа още вентали. Лекувай, заздравявай, расти и живей. Това бяха идеите и принципите, които не възприемаха нито хидрогите, нито хаотичните фероуи.

Джес усети как го изпълва разцъфтяващо задоволство. Ческа притисна пръсти към гъвкавата мембрана, наблюдаваше и докосваше венталите, докато те възкръсваха. Посещението на Йон 12 беше живо напомняне за атаката на роботите, за гибелта на всички скитници там и за това как тя самата за малко не бе загинала. Сега и двамата се чувстваха живи.

Корабът им продължаваше да лети из мъглявината, нарастваше и абсорбираше хиляди нетърпеливи гласове.

Отново бяхме съединени. Сега трябва да се разпръснем, да се разпространим на много места.

Джес не беше сигурен дали ще успее да намери Нико Чан Тайлар или някои от другите доброволци, които му бяха помагали в разпространението на венталите. Но имаше и друга идея.

— Можем да отидем до Плумас Чичовците ми могат да използват водните танкери на Тамблин, за да разпространят тези вентали от мъглявината.

— Докато ние продължаваме да събираме другите — добави Ческа.

Когато стигнаха на ледената луна, Ческа с изненада откри, че баща й е там. Двамата с Кейлъб Тамблин често работеха заедно, планираха бизнес схеми и се забъркваха в каши. Ден Перони се бе върнал, за да види дали мините вече работят.

Докато ги развеждаше из напълно преобразените подземни зали, усмихнатият Кейлъб обясни:

— С новия лесен достъп до екти и многото планети на Конфедерацията, които ще трябва да обслужват, търговските кораби ще се нуждаят от вода, кислород и другите странични продукти, които предлагаме.

Пара излизаше от устата му, докато говореше.

— Всеки ден все повече кораби кацат край нашите кладенци, за да напълнят резервоарите си.

След преговорите си е Илдирийската империя Ден бе някак променен. Дори Джес усети разликата, почувства странен резонанс от венталите в кръвта си.

Ческа попита баща си за настъпилата с него промяна. Ден не отговори на повечето въпроси, но очите му не спираха да греят.

— Всичко е различно сега! Има един зелен жрец на Илдира… Инженерите на Ханзата — всички са променени, нещо като еволюция е. Открили са нов начин на мислене и ми го показаха.

Макар да носеше само лека жилетка и риза в подземната зала, не изглеждаше да му е студено. Въпреки че не бе просмукан с енергията на венталите, Ден явно можеше да усети елементалните създания, да чуе мислите им по начин, който изненада Джес.

— Не знам какво му е станало — поклати глава Кейлъб. — Но пък той никога не е бил съвсем нормален. Трябва ли да се тревожа?

— Едва ли — каза Ческа. — Той си е такъв.

Ден се усмихна на дъщеря си.

— Скоро може би ще разбера как да те докосна отново. Всичко беше загадка, но сега тя започва да се прояснява. — Той плесна с ръка костеливото рамо на Кейлъб. — Ще се радваме да разпространим новите вентали, докато продължавате да търсите. Ще вземем танкера на Тамблин и ще го направим сами.

Кейлъб изсумтя:

— Кой си ти, че да предлагаш…

— Аз съм този, който ти услужи с работници и екипировка от Оскивъл, за да поправиш водните си мини.

— Е, може и така да е, но те не ни трябваха толкова, колкото смятах. Джес и Ческа свършиха основната работа.

— Добре, в такъв случай не им ли дължиш малка услуга? — Усмивката на Ден не изчезваше. Той изглеждаше облъхнат от вътрешен мир. — Да изплатиш дълговете си никога не е загуба на време.

— Разбира се, че не е.

По-късно, на повърхността на замръзналата луна, Джес насочи отделените от мъглявината вентали да се излеят от кораба-мехур и да се влеят в танкера. Оживената вода се размърда като блестяща стоножка, която се раздели, за да изпълни всяко празно пространство, без да се загуби и капка. Когато танкерът се напълни с живата течност, Джес и Ческа благодариха и се сбогуваха.

Ческа се вгледа дълбоко в очите на баща си, опитваше се да разбере какво се е променило в него. Венталите усетиха близост, подобна на умствената връзка, която споделяха тя и Джес, но тази способност беше по-широка, по-всеобхватна, отколкото тази на венталите. Ден изглеждаше по-щастлив, по-силен, сякаш можеше да е по-близо до нея отпреди.

— Чудесно е, Ческа. Не се тревожи за мен.

— Ще ми кажеш ли какво ти се е случило?

Той я дари със странна усмивка.

— Някой ден. Сигурен съм, че венталите ще го разберат. Световните дървета започват да го правят. Засега аз самият имам нужда да го разбера по-добре. Когато съм готов, ще го споделя с дъщеря си, говорителката… бившата говорителка на скитниците.

— През последната година не се представих добре нито като говорителка, нито като дъщеря.

— За мен ти си всичко, скъпа Ческа. В името на Пътеводната звезда, никога не го забравяй.