Кевин Андерсън
Метален рояк (112)

112.
Престолонаследникът Даро’х

След като баща му потегли към Терок с церемониалния си боен лайнер, престолонаследникът Даро’х се зае да изпълнява функциите на маг-император. Докато Джора’х и Нира се опитваха да изгладят отношенията си с човешкото правителство, Даро’х щеше да се погрижи за Илдирийската империя. Като действащ маг-император.

Беше просто фигурант. Някой ден обаче щеше да стане истински маг-император и да придърпа целия тизм към себе си, също както бе направил баща му. В момента Даро’х стоеше на подиума в залата за аудиенции на небесната сфера и се чувстваше изгубен под огромните извити куполи. Не можеше да се насили да седне на какавидения трон. Мястото му не беше там.

Даро’х едва бе започнал да изпълнява задълженията си, тоест да се съвкупява с множеството одобрени жени. За него това трябваше да е приятно занимание, но страшната и неясна заплаха, надвиснала над Империята, му ограби почти всички удоволствия. А усещането навярно бе много по-силно у баща му.

Нещо с тизма определено не бе както трябва.

Адар Зан’нх бе тръгнал за Добро, за да закара хората от Челдре, та заедно с наследниците на „Бъртън“ да построят истинска колония. Да поставят ново начало. Въпреки мрачната си история, въпреки заплахите от губернатор Руса’х и неговите фероуи, Даро’х изпитваше носталгия към онзи доста по-мрачен свят.

Осира’х бе с престолонаследника в огромната зала и присъствието й му помогна да си възвърне самообладанието. Малката му сестра го бе смаяла на Добро, когато бе повела на бунт хората от разплодната програма и го бе принудила да види грешките, които илдирийците бяха повтаряли десетилетия наред. Сега момичето стоеше на полираните стълби на подиума и улавяше тревожните му мисли.

— Недей да си толкова угрижен, Даро’х. Аз се спуснах в газова планета, за да видя хидрогите, и помогнах да ги победим. — Тя се засмя. — Щом аз можах да се справя с това, сигурно и ти ще можеш да се справяш със задълженията на мага-император за няколко дни.

Той седна до сестра си на твърдия хладен под и я прегърна.

— Да, сигурно си права.

Осира’х се изправи.

— Трябва да се върна при братята и сестрите ни. Открихме много интересна способност и ставаме все подобри с всеки ден. Дори Колкер не я разбира съвсем.

— Аз определено не я разбирам — каза Даро’х. — Учудвам се, че не пожела да придружиш майка си на Терок.

— Майка ми и баща ни. И, да, исках да отида с тях. Всички искахме. Но трябваше да остана тук. Случват се важни неща.

И излезе от залата за аудиенции през малката врата зад какавидения трон. Престолонаследникът си помисли, че вероятно никога няма да разбере странната си сестра.

Пред опушените стъклени врати на главния вход се редеше опашка от поклонници, царедворци и бюрократи — чакаха да получат съвет или просто да видят мага-император. Даро’х усещаше объркването и тревогите им, но не можеше да ги облекчи. Ако наистина бе центърът на тизма, емоциите им щяха да са като крясъци в съзнанието му.

Илдирийците бяха стабилни хора, но скорошните събития бяха довели до объркване и страх. Всички касти бяха разтревожени от социалното сътресение, предизвикано от промените, които бе направил Джора’х, а тизмът усилваше безпокойството им и създаваше още по-лош порочен кръг. Даро’х нямаше силата да спре това. Можеше само да се опита да покаже стабилността на останалата част на Империята.

Преди да позволи на чакащите да влязат при Даро’х, Язра’х обходи широките помещения с трите си котки и огледа навсякъде. Беше тук, за да защити престолонаследника, ако трябва и с живота си, също както пазеше мага-император. Приключи обиколката си, отметна дългата си коса назад и каза:

— Призматичният палат е обезопасен, престолонаследнико.

Даро’х кимна с престорена официалност.

— Благодаря. — Погледна към очакващите посетители. — Пуснете първата група.

Неколцина илдирийци влязоха в залата. Престолонаследникът ги поздрави, но мислите му бяха другаде. Най-отпред вървеше главният писар Ко’сх, паметителят. Придружаваше го официално облечен свещеник-философ с татуировки на слепоочията и веждите и блестящ медальон, който държеше в ръка. Ко’сх заговори без предисловия:

— Престолонаследнико, ще говорим с вас, макар да се надявахме да се обърнем лично към мага-император.

Даро’х вдигна ръка.

— Всички тези хора идват да видят мага-император. Ала той не можеше да остане тук.

Свещеникът-философ се намеси бързо:

— Но може би е за добро. Бихте могли да говорите с баща си от наше име.

Язра’х оголи зъби, отвратена от скритата критика към баща й.

— Магът-император взима решенията си сам — заяви студено Дар’ох. — Аз не му въздействам. Следвам го.

— Разбира се — съгласи се Ко’сх. — Но много от скорошните му действия са странни и смущаващи.

Свещеникът-философ събра длани и ги вдигна пред сърцето си, хванал призматичния медальон.

— Хората се страхуват и идват при нас за напътствия. Трябва да знаем какво да им отговорим.

Разстроен, главният писар добави:

— Той събори стените в Залата на паметителите. Поиска от двама души — единият от тях човек! — да пренапишат Сагата за седемте слънца.

— Знам. Всички илдирийци го знаят.

Свещеникът-философ не долови лошото настроение на престолонаследника.

— А сега напусна Илдира. Никой маг-император не е посещавал човешки свят преди. Зелената жрица го накара да промени традициите ни.

— Тя е майка на Осира’х, която изигра ключова роля в спасяването ни от хидрогите.

Ко’сх изглеждаше ядосан.

— Магът-император никога не трябва да иска прошка.

— Кой си ти, че да казваш какво трябва да прави магът-император? — намеси се Язра’х.

Даро’х усети как нещо се присви в гърдите му. Трябваше да е силен. Чу мърморене в залата. Всъщност се бе питал същите тези неща, но не можеше да го каже публично. Най-много го притесняваше това, че изразяват опасенията си толкова открито, затова ги сряза.

— Преди да кажете още нещо, задайте си един важен въпрос: вярвате ли в мага-император, нашия водач?

Двамата молители се изненадаха.

— Разбира се, че вярваме. Той е нашият маг-император.

Даро’х ги изгледа изпитателно.

— Тогава му вярвайте. Вашите съмнения отекват в тизма и отслабват всички илдирийци. Причинявате вреда. Правите ни уязвими. Вървете си и не говорете повече за това.

Гласът му бе рязък. Язра’х пристъпи напред — исикските котки я последваха по стъпалата — и двамата мъже се оттеглиха забързано.

Даро’х се вгледа в ярката светлина в очакване на следващите молители. Искаше му се да бе чул някакви вести от тал Он’х или младия губернатор Райдек’х, или дори от разузнавателните кораби, които Джора’х бе пратил да изследват студената мрачна тишина в Хоризонтния куп. Те още не се бяха върнали, а това бе обезпокоително.

Разтърка слепоочията си и като свали ръце, забеляза, че сестра му го гледа. Преди следващият посетител да пристъпи напред, тя му прошепна:

— Това беше добре казано, престолонаследнико, макар да не съм уверена, че го вярваш. Не забравяй, че нашият баща прави необходими промени. Той скъса с традицията, когато ме избра за личната си охрана, което, мисля, бе мъдър избор.

— Права си. Но не мога да забравя, че резките промени, предприети от баща ни, доведоха до въстанието на Руса’х.