Кевин Андерсън
Метален рояк (27)

26.
Превъплътеният Руса’х

Мъртвата звезда на Крена беше мястото на битката, загубена от фероуите, битката, която бе довела до угасването на слънцето. Макар да бяха загинали безчет хидроги, фероуите все пак бяха победени. Опустошителният удар бе разтърсил огнените същества.

Това бе станало, преди Руса’х да се присъедини към тях. Като аватар на пламтящите елементални създания, той запазваше всичките си човешки спомени, страсти и идеи. Руса’х им бе показал различен начин на воюване. Като се жертваха, като хвърляха огромни тълпи срещу хидрогите, фероуите бяха изпепелили врага, макар да бяха заплатили тежка цена. Броят им бе намалял драстично.

Но може би той можеше да им помогне отново, като същевременно постигне своите цели.

Руса’х се вгледа през завесата от пламъци, докато огненото му кълбо обикаляше плътния сив труп на слънцето на Крена. Огънят в ядрото бе застинал и не можеше да даде енергията, необходима на звездата за опазване на слоевете й от собствената й гравитация. Обитаемите някога планети сега бяха мрачни и студени, обвити в безчувствен лед. От слоевете тежки газове все още се излъчваше остатъчна топлина, но тя не бе достатъчна. На това разстояние неговите съюзници фероуите би трябвало да си играят в магнитните дъги на слънчевите пламъци, потопени във врящите морета на короната. Като проблясващи пламъци те въплъщаваха хаоса и ентропията. Фероуите поглъщаха формалните структури и неизменните организации. Бяха движени от желанията си.

Но вече не. Не и тук. Бяха почти изчезнали. Самият хаос беше изгубил равновесие. Самата концепция изглеждаше като противоречие.

Макар тялото му да бе съставено от плазма и лава вместо от плът и кости, Руса’х почувства студ. Докато огненият кораб обикаляше мъртвата звезда, Руса’х си представяше агонията на загиналите тук фероуи.

Беше се опитал да поведе илдирийската раса по нов път, но бе принуден да избяга към слънцето. Бе погълнат от страшните пламъци и тялото му бе преобразено. И сега Руса’х съзнаваше, че може да използва фероуите, за да свали онзи предател, мага-император — и да спаси своите хора. Сега, след като се бе присъединил към фероуите, Руса’х се надяваше да използва знанията си за илдирийците, за да задоволи нуждата на огнените същества от възраждане. Те не го разбираха съвсем добре, но знаеха, че изгаря от копнеж за отмъщение.

За да задоволи тази своя жажда, Руса’х бе изпепелил предателя губернатор на Добро, Удру’х. Докато го правеше, последва духовната нишка и придърпа могъщото гориво на жизнената сила на Удру’х. И щом искрата на умиращия губернатор се добави към пламъците на отслабналите елементални същества, Руса’х се стъписа. Как не се бе сетил? Можеше да свърже душепламъка на фероуите с духовните нишки на тизма. Това беше прозрение, както за него, така и за огнените същества.

Също както зелените жреци разпространяваха световните дървета, Руса’х можеше да възстанови фероуите. Можеше да запали още и още фероуи, като изгаря илдирийски души, докато огнените същества не станат неугасими. Руса’х вече бе започнал кръстоносния си поход, за да възкреси намалелите фероуи — а в добавка щеше да запрати загубените си илдирийски братя право в Извора на светлината.

Щеше да има съпротива, разбира се, но той щеше да стори нещо добро, независимо колко болка щеше да причини. Просто хората му трябваше да направят важна жертва.

Реши да започне от световете, където беше положил новите пътеки тизм. Тези връзки щяха да му дадат лесен достъп, докато укрепи силите си. Планетите и техните жители нямаше как да му устоят.

Той изостави мъртвото слънце на Крена и насочи огнения кораб към Хоризонтния куп, където безброй души бяха узрели и очакваха да бъдат пожънати.

Дзелурия беше първото място, което Руса’х бе завладял след покоряването на населението на Хирилка. Беше се обявил за император и бе завел последователите си там. Накара младия кандидат-губернатор Цзир’х да гледа как убива стария губернатор, после го принуди да се предаде на новия тизм. След като въстанието се провали, страхливецът Цзир’х клекна пред мага-император и измоли опрощение, а хората от неговата планета започнаха възстановяването на столицата, градовете и живота си. Сега, съпътстван от горящите елипсоиди, Руса’х се връщаше на Дзелурия.

Докато огнените топки прелитаха по небето, забеляза колко усилено работят всички. Издигаха паметници и фонтани, ваеха нови статуи, сякаш за да заличат спомена за преврата. Бяха минали само няколко месеца, но главният град беше разцъфтял с високи кули и много по-хубави отпреди нови сгради. Значи си мислеха, че са в безопасност сред паяжината на тизма на мага-император.

Време бе да изгорят.

От огненото си возило Руса’х се вгледа с подобрените си сетива и разпозна младия губернатор сред група свещеници-философи. Взираше се в небето и може би се чудеше защо слънцето свети по-ярко. Защо ли? Защото няколко други слънца се спуснаха като огромни метеори, обгърнати в пламъци. Цзир’х ги гледаше безпомощно.

Руса’х лесно откри незаличените следи на тизма в ума на младия губернатор, бързо го отряза от духовните нишки на илдирийската раса и го изолира напълно. Отделянето на свещениците-философи беше още по-лесно. С глада на фероуите в душата си, Руса’х не ги виждаше като хора, а като искри. С изгарящ изблик на енергия, която запулсира като лава през тизма, Руса’х освободи пречистващия огън.

Цзир’х и свещениците-философи се свлякоха на земята. Огнените езици поглъщаха душепламъците им и правеха фероуите по-силни.

Руса’х се усмихна и се зае с останалите жители на Дзелурия.