Кевин Андерсън
Метален рояк (48)

48.
Орли Ковиц

Скупчени зад стените на загражденията, колонистите споделяха страховете си и черпеха сили от надеждите си.

Орли се бе преместила при Крим и Марла Чан Тайлар и ДД я намери лесно. Тя погледна застаналото на вратата приятелско компи. Макар полимерното му лице да не се променяше, Орли винаги имаше чувството, че ДД й се усмихва.

Подтикната от любопитство, Орли бързо събра нещата си и тръгна след ДД. Маргарет бе проявила интерес към музикалните й умения и често сядаше с другите колонисти, за да слуша изпълненията й. Тогава лицето й грееше със странно задоволство.

— Иска да чуе моята музика ли?

— Люпилото иска.

Студена тръпка прободе сърцето й и коленете й омекнаха. Люпилото? ДД я заведе до една от покритите с решетки дупки на дебелата ограждаща стена. Без да показват никаква емоция, кликиските стражи ги пуснаха да минат.

Маргарет чакаше от другата страна на стената, лицето й беше угрижено.

— Много съжалявам, но е за твое добро. Може да ти даде шанс… Не можах да измисля нищо друго.

Тя погледна синтезатора й и добави:

— Свири днес така, както никога през живота си.

— Научих „Гринслийвс“, тази от музикалната ти кутия.

Маргарет дори й беше казала думите.

Възрастната жена потрепери.

— Не, не и „Гринслийвс“. Вече са я чували. Избери от собствените си композиции.

Орли се насили да отвърне оптимистично.

— Добре. Имам доста.

ДД вървеше жизнерадостно след тях. Огромни кликиски воини пазеха мрачния вход на постройката с гладки стени, която приличаше на сплеснат кошер, истинска крепост в центъра на града на насекомите. Имаше само един вход, извита арка, достатъчно висока, за да могат дарителите да влизат. Докато следваше Маргарет в мрака, Орли за миг се почувства дребна и незначителна.

Миризмата вътре беше по-силна от обикновения мускусен аромат, който кликисите разпространяваха около себе си, и Орли сбърчи нос.

— Определено вони.

— Феромоните също са част от кликиския език — обясни Маргарет.

Светлината бе мъждива, тук-там през дупките за проветряване се процеждаха слънчеви лъчи. Зеленикави фосфоресциращи линии покриваха извитите коридори, Орли ги оприличи на размазани храчки на насекоми (вероятно бяха точно това).

Десетина по-дребни воини стояха на пост в коридорите, които водеха до сърцето на кошера — люпилото. Двама огромни дарители отстъпиха встрани и откриха малкия проход към главната зала.

Маргарет спря пред входа и прошепна:

— Не забравяй да свириш собствената си музика. Дай всичко от себе си.

Орли си пое дъх, влезе и се вгледа в онова, което изпълваше залата. Люпилото беше огромна движеща се маса от части, като фасетките на око на муха. Орли видя дъгоцветни черупки, дебели хитинови шипове, гърчещи се личинки. Носеше се жужене, сякаш кошерният ум беше гигантски рояк.

Люпилото лежеше в разхвърляно гнездо от кости и кликиски черупки, слепени с прозрачна втвърдена слуз. Странният отвратителен трон беше скулптура, създадена от предишни жертви на люпилото. Орли забеляза дори плоските ъгловати глави на разрушените роботи, механични ръце и изтръгнати жици.

Туловището на люпилото се размърда и нещо, което заприлича на Орли на глава, се надигна. Тя почувства как очите я наблюдават през многобройните фасети. Жуженето се усили.

Маргарет пристъпи напред и вдигна музикалната си кутия. С палеца и показалеца завъртя ключа и мелодията се разнесе. Тя не проговори, докато песента не заглъхна. После прошепна на Орли:

— Сега ти изсвири мелодиите си. Много е важно.

Орли преглътна, опита се да си припомни любимите песни на баща си. За един ужасен миг й се стори, че е забравила как се свири, но после се окопити. Ако се провалеше, ако направеше грешка, люпилото можеше да я убие.

Изтика тези мисли от ума си, седна и започна да свири.

Люпилото се размърда отново и се издигна. Пръстите на Орли полетяха над клавишите, изтръгваха мелодии, добавяха котрапункти. Свиреше толкова вдъхновено и чувствено, че почти забрави къде се намира. Представи си, че свири на Марла и Крим, мислеше си за мечтите на баща си — как тя ще стане известен музикант някой ден.

С периферното си зрение забеляза, че кликиските работници в дъното на залата, воините, дори дарителите са замръзнали като статуи, и осъзна, че е погълнала вниманието на кошерния ум. Люпилото я слушаше толкова съсредоточено, че никое от безбройните насекоми не можеше да помръдне.

Зачуди се дали всички кликиси на Ларо също са замръзнали на място.

Пръстите й трепнаха, разнесе се фалшива нота и люпилото се смути. Дарителите се размърдаха. Студени тръпки полазиха по гърба на Орли, но тя се овладя бързо, поде нова мелодия и скоро пак хипнотизира кошерния ум.

Започна нова песен, после още и още. Сякаш имаше неизчерпаем репертоар. След като приключи една особено заплетена мелодия, изсвири няколко фолклорни песни, които знаеше от дете. Люпилото като че ли не забеляза разликата.

Изтощението най-накрая я принуди да спре, тя примигна и изведнъж усети къде се намира. Заля я страх.

Тишината пробуди Маргарет от транса й. Люпилото започна да барабани и старата жена си пое облекчено дъх.

Навън в коридора дарителите започнаха да се движат и да писукат. Орли почувства как туптящите мисли на огромния кошерен ум продължават да резонират с музиката, докосваха черепа й като невидими пръсти. От израза на Маргарет разбра, че ще оцелее, поне днес надяваше се, че това се отнася и за другите хора в селището.