Кевин Андерсън
Метален рояк (34)

33.
Патрик Фицпатрик III

Когато стигна Ирека, Патрик вече не се смяташе за натрапник. Полетът му бе дал доста време да помисли. Чувстваше, че се превръща в друг човек, че се отърсва от всички връзки с богатото си и влиятелно семейство. Беше му писнало да носи със себе си мрачни тайни, като нежелан товар, който е започнал да се разваля… Колкото и болезнено да се окажеше, трябваше да прочисти тази каша. И отново щеше да е самостоятелен.

Ирека се бе променила дори повече от него, бе се превърнала от незначителна колония на Ханзата в търговски център. При влитането си очакваше да му бъде поискана идентификация, но диспечерите оставиха „Циганин“ на изчакване и му дадоха номер, като му обясниха, че ще трябва да изчака поне час, заради натоварения трафик.

Кораби се издигаха и кацаха: тежкотоварни съдове, подобни на метални пчели, и дребни разузнавателни и куриерски кораби с емблемите на скитниците. Други принадлежаха на колонията и някога бяха чакали в порта заради острия недостиг на екти.

Но откакто скитниците бяха подновили небесното миньорство и осигуряваха съюзниците си, звездното гориво вече не беше проблем. Ханзата и ЗВС все още имаха отчаяна нужда от гориво, но Патрик се отърси от чувството на вина, след като забеляза, че символът на Земята е заличен от корпуса на един бивш продоволствен ханзейски кораб.

Накрая получи разрешение, последва инструкциите и се приземи на мястото, което навремето ЗВС бяха унищожили в пристъп на ярост. Патрик бе участвал в погрома и бе взривил невъоръжен кораб на колонията при опит за бягство. Тогава беше доволен, беше сигурен, че дават урок на непокорните колонисти. Не се бе замислял какво ги е накарало да се опълчат срещу драконовските мерки на председателя.

Още една тежест на плещите му.

Слезе от „Циганин“ и се отправи на обиколка из града, за да потърси информацията, от която имаше нужда. Нови постройки бяха изникнали около площадката за кацане, а хаотичният пазар бе плъзнал като буренак. Навсякъде имаше сергии и палатки.

Цялата Земя имаше достъп до един, най-много двама зелени жреци, а той забеляза петима на Ирека още в първите минути. Двама дори бяха започнали търговия в отворена будка — изпращаха съобщения срещу дребно заплащане. Сергии с бродирани сенници изпускаха вкусни аромати, които караха устата му да се пълни със слюнка. Наложи му се обаче да спре при три, преди неохотно да вземат ханзейските му кредити. Продължи през претъпканите улици, наслаждаваше се на апетитното месо.

Зачуди се какво ли би направила баба му, ако й дадяха възможност да основе ново правителство тук. Да, Мадам Брадвата щеше да се зарадва на предизвикателството.

Вслушваше се и в клюките. Много хора развълнувано обсъждаха възможността Конфедерацията да се въоръжи и да се защитава сама. С учудване чу да споменават името на старата му скитническа съперница Тасия Тамблин, но когато чу и за Роб Бриндъл, реши, че това са само слухове. Бриндъл беше изчезнал отдавна.

В центъра му се наложи да спре сред насъбрала се тълпа. Инженери и строители от колонията използваха тежко оборудване, за да положат каменна платформа. После други работници с антигравитационни държачи вдигнаха над нея изкусно направена статуя на мъж, облечен в скитнически дрехи. Изглеждаше смел и героичен, чертите му бяха красиви, дългата му коса — буйна и сякаш развяна от звезден вятър. Скулпторката — пълничка скитница — лично даваше наставления и ръководеше действията на работниците. Накрая махнаха антигравитационните плочи и тежката статуя стъпи на мястото си със силен стон.

Патрик се обърна към един възрастен мъж наблизо и го попита:

— Каква е тази статуя?

— Паметник на Рейвън Камаров. Не знаеш ли кой е? Скитниците го наричат първата си жертва в тяхната война.

— Тяхната война? — Патрик преглътна.

— Е, със сигурност не е умрял в бой с дрогите. Били са скапаните зевесета и жадната за власт Ханза. Те са нападнали и тази колония.

Патрик май винаги се оказваше на грешното място и в неподходящия момент. Обезпокоен от развитието на разговора, продължи по пътя си. Не беше съвсем сигурен дали търси Зет по лични подбуди, или за да защити честта си. Но знаеше, че трябва да се извини и някак да изкупи вината си. Скитниците бяха несправедливо третирани в продължение на години и той имаше немалка вина за това.

Влезе в една пивница — казваше се просто „Кръчмата“, може би напомняне за дните на първите заселници. Собствениците, един скитник и един местен колонист, поне според надписа, правеха бирата от отсевки и хмелов екстракт, който скитниците получаваха от неясен източник.

Патрик си поръча една халба и се опита да изглежда доволен, докато е мъка поглъщаше горчивата течност. Клиентите седяха на метални маси или на бара и водеха разгорещени спорове. Патрик се огледа. Баба му и родителите му никога не биха одобрили подобно „просташко“ заведение — те ходеха само на официални събирания, където от самото начало всеки знаеше кой, кой е. В ЗВС пък винаги имаше обща тема за дискусии. Патрик дори не знаеше как да отиде при някой непознат и да започне разговор.

Огледа се дружелюбно, като се надяваше все някой да откликне. Двама мъже на бара драскаха схеми на стара информационна плочка.

— Не, виж. Просто взимаш няколко мрежи, направени от високоустойчиви фибри, заграждаш носещите се скали и после използваш импулса — или преносими двигатели, или насочени експлозиви, — за да ги върнеш на мястото им.

— Това е като да подреждаш пъзел със затворени очи!

— Какво, не можеш да го направиш ли? Просто докарай астероидите един до друг, спаси каквото можеш и го свържи с нови ферми. Надуваш нови куполи, докарваш припаси и оборудване. Половин година и Рандеву отново ще е в играта.

Патрик примигна. Да сглобят Рандеву? Беше немислимо! И въпреки това не се съмняваше, че са способни да го направят.

— И какво ще спечелим от това? Има много други възможности за търговия.

— Целта е да покажем на зевесетата, че не са спечелили! Не бива да ги оставим просто така. Символичен жест. Чух, че Дел Келъм вече е сформирал екип, който да провери дали е осъществимо.

— Ако някой може да си позволи да харчи кредити, това е кланът Келъм.

Патрик се включи:

— Извинете, но… навремето работех в корабостроителниците на Келъм.

Двамата го изгледаха без никакво подозрение.

— Не приличаш на скитник. От кой клан си?

— Фицпатрик.

— Никога не съм го чувал.

Той не обърна внимание на коментара.

— Да знаете къде мога да намеря клана Келъм? Чух, че си събрали багажа и напуснали Оскивъл.

— О, корабостроителниците отново работят. Те не се страхуват от зевесетата.

— По-точно от онова, което е останало от зевесетата — изсумтя презрително другият мъж. — Келъм е назначил някой друг да ги управлява. Самият той не е там.

— Знаете ли къде е отишъл?

— Нали каза, че си работил в корабостроителниците?

— Казах „навремето“ — сопна се Патрик с цялото раздразнение, на което бе способен. — Ако реши да ме изпрати на Оскивъл, ще отида. Ако има друга работа за мен, ще го изслушам, по дяволите.

Нарочно използва любимата фраза на Дел.

Двамата мъже се засмяха.

— О, личи си, че си работил с него.

Първият закри с ръка драсканиците на плочката и отпи голяма глътка.

— Дел и дъщеря му се върнаха към небесното миньорство. Разположили са първото от новите съоръжения на Голген. Независимо колко работа на Оскивъл имат корабостроителниците, съмнявам се да можеш да откъснеш Дел от небесната му мина.

Патрик беше толкова развълнуван от получената информация, че за малко не излетя навън, без да си е допил бирата. Но не можеше да си позволи двамата мъже да заподозрат нещо. Изслуша разговора им за новите търговски пътища в Илдирийската империя, за предложените данъци и за парламентарния състав на Конфедерацията. Но единственото, за което можеше да мисли, беше Зет. Благодари на новите си приятели, без да пита за имената им, после забърза към „Циганин“.

Вече знаеше къде да отиде.