Кевин Андерсън
Метален рояк (52)

52.
Колкер

Благодарение на Осира’х Колкер вече разбираше. Разбираше всичко — и то беше прекрасно.

Надеждите му не бяха излъгани. Сега, когато съзнанието му беше отворено за връзката с космоса, той видя всички аспекти на битките за власт, променящите се приливи от един Спирален ръкав към следващия. От великите елементални същества до хората и илдирийците всичко бе свързано с проходи, мостове, мрежи и паяжини, за които никога не бе подозирал. Сякаш бе стоял твърде близо до мозайка и сега, след като се бе отдалечил на няколко крачки, можеше да види как всички частички пасват на мястото си, за да оформят огромен и сложен мотив.

Стоеше в ярката слънчева светлина и попиваше всичко, което държеше в ума си, всичко, което бе започнал да споделя. Група свещеници-философи стоеше наблизо и се взираше във фонтана с плазмени мехури, но Колкер вече не бленуваше да се присъедини към тях. Сега разбираше повече, отколкото те можеха да видят и съобразят. Те бяха ограничени от тизма си, а той не.

Неговото място в картината на света не се бе променило, но той вече знаеше, че има място. Усещаше милиони прегръщащи го ръце от тизма на илдирийците около себе си и когато докосна самотната фиданка, можеше да се зарее над връзките на телевръзката. След дългото и самотно страдание никога не си бе представял, че ще се чувства толкова добре.

Знаеше, че трябва да отвори съзнанието си за приятелите си в тази величествена реалност — не само зелените жреци, но и обикновените човешки същества. Това не бе лично откровение. Трябваше да въздигне всички до едно по-висше съзнание.

Отначало щеше да започне с комбайнерите на Ханзата, работещи под ръководството на Табита Хък. Трябваше да го сподели с тях.

 

 

Заради строителните дейности совалките излитаха в орбита в непрекъснат поток. Колкер се качи на първата, на която успя да си намери място. Никой илдириец не се бе противопоставил на зеления жрец, когато бе взел фиданката от палата.

Докато совалката се издигаше, Колкер хвана тънкия ствол с една ръка, а с другата стисна призматичния медальон, който му бе дал Тери’л, и потъна в огромната вселена в главата си. Вече бе започнал да описва някои от прозренията на верданите. Дърветата явно не знаеха нищо за тези възможности.

Пристигна на новата космическа станция, сглобена от модули и останки от повредени лайнери. Работниците на Ханзата бяха опитни в използването на маневрени капсули и гъвкави скафандри, но това, което илдирийците трябваше да научат час по-скоро от хората, беше организираност, инициативност и иновативност. След като странното чудо го бе докоснало, Колкер откри, че действа по-добре отпреди. Работата и взаимодействията му бяха по-ефективни — почти съвършени всъщност. Тези хора бяха способни да постигнат същото.

Колкер влезе в централната свръзка, където трепкащи панели показваха производствените единици и обикалящите в орбита докове за сглобяване. Сега, след като бе толкова по-добре настроен, той усещаше всеки повей на рециклирания въздух върху кожата си, виждаше живите детайли на металните стени и подове и блясъка на звездите в безкрайния космос. Усещаше всеки човек около себе си, макар че не можеше да ги различава добре. Все още.

Табита бе в контролната зала. Приличаше на доволна котка, на която току-що са дали купичка мляко. Трябваше само да даде заповед и илдирийските работници изпълняваха желанията й. Подобна власт може и да й бе завъртяла главата, но тя изглеждаше по-скоро съсредоточена, отколкото горделива. Видя Колкер и на лицето й се изписа изненада.

— Колкер! Смятах, че като зелен жрец ще предпочетеш да останеш на земята.

— Имам нещо важно. — Той сложи фиданката на информационното бюро, като без да иска, закри колона светещи числа. — Трябва да ти го покажа. И на Съливан.

— Съливан в момента оглежда доковете. Ще се върне след половин час.

Колкер я дари със спокойна ангелска усмивка.

— Ами ако споделя нещо с теб, нещо, което ще изостри сетивата ти, ще ти помогне да взимаш решенията си по-бързо, да разбираш повече? Ще проявиш ли интерес?

Тя се засмя.

— Би помогнало. — Вниманието й се насочи към един примигващ индикатор на бюрото и тя излая няколко заповеди. — Но нямам цял ден! Казвай бързо. — Обърна се към един от помощниците си. — Бари, провери насочващата греда! Струва ми се, че нещо не е наред!

Колкер докосна телевръзката, вдигна призматичния медальон и се съсредоточи върху фасетките и потока на телевръзката.

— Ще отнеме само секунда.

— Някакъв трик на зелените жреци ли е?

— Нещо повече. — И той прокара ръка по челото на Табита. Усети ума на световната гора, почувства духовните нишки, а после последва вълната на тизма в латентния потенциал на Табита, на всички хора. За него бе съвсем просто. Той побутна. Дверите на ума й се отвориха и вселената нахлу в нея.

Табита ахна. Очите й се разшириха от изумление. Колкер отдръпна ръката си и тя се вгледа в административната свръзка.

— Не мога да повярвам! Невероятно е!

— Казах ти, че ще е.

— Всички цветове са по-ярки. Никога не съм чувала звуците така. Толкова ясни, толкова отчетливи, а същевременно знам какво е всяко нещо. — Тя примигна, ориентираше се в новите усещания, които я изпълваха. — Сякаш някой премести дръжка и фокусира вселената по-добре.

После повика петима ханзейски инженери.

— Елате веднага! Колкер направи някакво чудо! Дори не знам какво! — Като видяха вълнението и ентусиазма й, те се приближиха любопитно. — Бари, нека ти покаже. Докосни го, Колкер. Той трябва да види.

— Какво? Какво да видя?

— Просто ме остави да те докосна. Ще отнеме само секунда. — Колкер се усмихна. — Но само ако желаеш.

Бари се вгледа в радостното развълнувано лице на Табита.

— Добре, давай. — Колкер го докосна и побутна и в следващия миг Бари зяпна изумено.

— Невероятно е.

Обърна се към Табита.

— Това ти ли си? Мога да те усетя… не да доловя мислите ти, но истинската ти същност.

Табита кимна възбудено.

— И Колкер също. Чудесно е!

Още трима от инженерите пожелаха да опитат и Колкер с радост им помогна. Петият обаче бе скептичен.

— Изглежда ми като промиване на мозъка.

— Няма нищо такова, Ти Джей. — Очите на Бари сияеха. — Имам чувството, че Колкер току-що увеличи интелигентността ми многократно. Представи си стар давещ се фузионен двигател, подложен на основен ремонт и подобрен. — Той се засмя. — Това съм аз.

Доволен от отзива, Колкер се опита да убеди Ти Джей.

— Това не е трик. И ако промениш мнението си, мога винаги да ти помогна.

— Не можеш да го убедиш — вметна Табита, която вече се бе навела над големия информационен екран и пръстите й летяха, докато сменяше графиците на работните екипи и оправяше малки детайли в производствения процес. След няколко мига се изправи, видимо доволна.

— Не бях забелязвала тези спънки преди.

Съливан Голд се върна в разгара на възторжения разговор и видя изумените изражения и разширените очи на колегите си. — Какво става тук?

— Колкер току-що ни показа истинско откровение. Прави нещо с фиданката или с медальона.

Табита продължаваше да следи работните параметри.

— Не мога да го опиша, Съливан. Опитай!

Зеленият жрец вдигна ръка.

— Исках да го покажа първо на теб. Позволи ми.

Но Съливан отстъпи назад.

— Почакай малко.

Ти Джей събра смелост от нежеланието на ръководителя си и попита:

— Няма да ни заставиш насила, нали?

— Разбира се, че не. То е само за онези, които го желаят. Но е чудесно, Съливан. Съществено е. Ще мислиш по-ясно. Ще разбираш всички взаимовръзки, ще видиш във всеки от нас неща, които не си забелязвал досега. Довери ми се.

— Вярвам ти, Колкер. Но ми прилича малко на покръстване в нова религия.

Колкер не се бе сетил за това.

— Донякъде е така… Но и изобщо не е така.

Съливан вдигна ръка.

— Имам си собствена религия, благодаря. Не мога да си представя какво ще каже Лидия, ако чуе, че съм се отдал на някакви космически измишльотини.

Колкер усети нежеланието на възрастния мениджър и реши да му даде време.

— Винаги ще съм тук, ако промениш мнението си. Поговори с Табита и другите. Наблюдавай ги и виж какво направи това за тях.

Вдигна фиданката.

— Това е най-важното нещо на света — подкрепи го Бари.

Макар чудото явно да грееше по лицето й, Табита запази целенасочеността си.

— Хайде, да го използваме, за да поработим. Трябва да построим още доста кораби. Ха! С това ново мислене ще сме хиляда пъти по-ефективни. Можем да докосваме илдирийците и да общуваме помежду си. Можем да видим… всичко.

И се усмихна. Променените членове на екипа явно споделяха мислите си и общуваха помежду си само с размяна на погледи.

Докато вървеше към совалката, която щеше да го откара на Илдира, Колкер бе много щастлив. Възможностите изглеждаха безкрайни като вселената, която сега виждаше толкова ясно.