Кевин Андерсън
Метален рояк (109)

109.
Адмирал Шейла Уилис

Макар председателят Венцеслас да настояваше, че има война, Реджак бе тихо и кротко място и адмирал Уилис се радваше, че е тук. Беше изпълнила мисията си, бе осигурила сериозно военно присъствие и беше доволна, че го е постигнала, без да смущава живота на местните. ЗВС твърде често използваше твърда ръка, когато ситуацията се нуждаеше просто от малко финес.

Хората й бяха построили огромен плаващ остров от преплитащи се сегменти върху множество понтони. Площта на сала предоставяше на ЗВС достатъчно място за казарми и разгръщане на операциите. Когато им потрябваше още място, войниците добавяха допълнителни сегменти, за да разширят изкуствения остров.

Уилис седеше на платформата и гледаше гигантските същества, които отглеждаха местните. След като й омръзна да яде пакетирана храна, бе уредила размяна на провизии с рибарите. Плащаше скъпо, но пък месото на медузите бе чудесно: крехко като печени гъби и на вкус като омар, задушен в масло.

Беше изпратила бърз разузнавателен кораб до Земята, за да извести, че Реджак е овладян. Знаеше, че председателят нетърпеливо очаква вести по въпроса, кога ще бъдат възстановени доставките на редки метали, минерали и водораслови екстракти, но тя все още бе заета с уточняването на операциите и не искаше да поема ангажименти, които не може да изпълни.

Бе заповядала на войниците си да се държат дружелюбно и добросъседски.

— Значи — никакви изцепки! Дръжте се скромно и с уважение.

Някои войници дори бяха успели да завържат приятелства с местните жители. След честите си посещения при Уилис на плаващата й база Хаким Алаху бе приел, че присъствието на ЗВС е неизбежно.

Макар да беше снизходителна обаче, тя не беше глупава. Конрад Бриндъл остана да командва десетте манти в орбита и тя бе изпратила наблюдаващи екипи в екстракционната фабрика на Компанията. Други войници наглеждаха и на смени използваха машините в кораловите кариери.

Нейните манти вече бяха прогонили няколко скитнически кораба, идващи на Реджак като част от обичайните си търговски маршрути. Пилотите скитници задействаха аларми, подхвърляха ругатни и дори стреляха по мантите, преди да избягат. Но повечето бяха безобидни. Е, нямаше начин всички да останат доволни…

 

 

Беше нощ, работата бе приключила и Компанията бе осветена само от няколко примигващи локатора; тъмните води бяха спокойни. Двете малки луни на Реджак изпълваха небето със сребрист блясък. Медузите, които никога не спяха, плуваха и мучаха.

Малка експлозия в една от екстракционните кули на Компанията задейства алармите на сала. Войниците на ЗВС се затичаха да проверят, крещяха в комуникаторите си и се оглеждаха за източника на смущението. Уилис скочи от койката си и изхвърча навън.

— Нещо става в екстракционната фабрика, адмирале.

Уилис забърза към моторниците и изкрещя на няколко войници да дойдат с нея.

Всички светлини в Компанията се бяха включили, из извитите тръби и кулите на екстракционния завод пищяха аларми. Пазачите на ЗВС, които се намираха там, крещяха от яд и объркване. Тъй като през комуникатора постъпваха твърде много противоречащи си донесения, Уилис поиска сбит доклад.

— Бунтовници са, адмирале. Не знаем кои са, само ги видяхме да се измъкват.

— Бяха почти голи — добави друг глас. — Само с набедрени препаски или бански. Мисля, че са пастири на медузи.

Уилис стисна зъби и изръмжа:

— Глупави младежи! Не им създават достатъчно работа и се чудят каква глупост да измислят!

Лодката стигна до сградата на Компанията и тя слезе, подуши дима и попита рязко:

— Откъде дойдоха? И как са минали покрай вас? Какво е повредено? Къде зяпахте? Кой беше на пост?

Пазачите не знаеха на кой въпрос да отговорят по-напред. Саботьорите бяха дошли по вода и се бяха изкатерили по стълбовете като маймуни.

Малката експлозия бе изключила една от шестте помпени станции, но щетите не бяха големи. Всъщност пазачите предполагаха, че бомбата е била за отвличане на вниманието. Дежурният патрул, приспан от дружелюбието на местните, не беше проявил достатъчно бдителност.

— Явно имаме проблеми със сигурността. Дадохме на хората от Реджак малко свобода и вижте какво стана. Искам веднага тук екипите на Компанията и инженерите от ЗВС. Колкото по-бързо оправим съоръжението, толкова по-малки ще са щетите от тази вандалщина.

Отнякъде се появи Дрю Вардиан, администраторът на завода. От челото му капеше пот.

— Експлозията не е най-лошото. Знаели са какво правят. Взели са два от рецирксортите… ммм… рециркулаторните сортировачи.

— Това не ми говори нищо, господин Вардиан. Обяснете ми, ако обичате.

— Жизненоважни компоненти, абсолютно необходими… компютърни сензори, които контролират екстракторните и филтриращите системи. Фабриката не може да работи без тях.

— Е, това вече е интересна новина. Откъде тези пакостници са знаели какво да направят?

— Компанията използва за временна работа всеки, който желае да припечели нещо, особено пастири на медузи.

— Значи просто са взели тези части и са отплували? Не можем ли да ги хванем?

— Скутерите им са маневрени, но с малка мощност.

— Свържете ме с лейтенант-командир Бриндъл — нареди Уилис. — Искам висококачествени снимки на района. Осигурете две ремори с прожектори. Отиваме на риболов.

Уилис забрави за симпатиите, които бе хранила към хората на Реджак. Те бяха злоупотребили с доверието й.

Виновниците бяха трима младежи, най-големият още нямаше седемнадесет. Промъкваха се със скутера през каналите на рифа, убедени, че ще останат незабелязани. От високо в небето скенерите на ЗВС бързо уловиха телесната им топлина и топлината на двигателя, дори емисиите от откраднатите рецирксорти.

Двете ремори се спуснаха, включиха ярките си прожектори и осветиха бягащия скутер. Хлапаците вдигнаха ръце и им показаха среден пръст.

Уилис получи координатите от реморите и веднага се отправи натам. Докато моторницата приближаваше ярко осветените момчета, тя погледна през бинокъла и възкликна:

— По дяволите! Спрете ги тия тъпаци!

Но мъжете в кръжащите ремори не можеха да направят нищо, а моторницата на Уилис не можеше да стигне толкова бързо до скутера. Като видяха, че не могат да избягат, непокорните деца бутнаха единия рецирксорт през борда и той потъна в дълбините. След него с плисък потъна и вторият.

— Какво правите? — викна Уилис ядосано. — Знаете ли колко струва това оборудване?

— Колко струва ли? Може би достатъчно, за да ни купи няколко дни свобода.

— Защо да работим, щом пращате всичко на мръсната Ханза? — викна второто момче.

— Доведете водолази — заповяда Уилис на хората си. — Трябва да извадим машините.

Най-малкото от трите момчета сякаш всеки миг щеше да заплаче. Скутерът се разлюля.

— Искахме само да скрием рецирксортите, та да ви дадем урок. Видяхте ли сега какво ни накарахте да направим? Заради вас ги хвърлихме през борда.

— Не е моя вината, че се държите като идиотчета. Не мисля и че са ви подучили родителите ви. Но няма да ви се размине само с два-три шамара. Няколко дни в карцера може и да ви научат да уважавате властта. — И нареди на охраната. — Арестувайте ги и лейтенант-командир Бриндъл да се занимае с тях на главната манта. В килиите на ЗВС може и да оценят колко блага и добронамерена беше окупацията ми. Досега. — Уилис изгледа ядно трите момчета. — Е, вие сте виновни, че ще трябва да обърна дебелия край.

 

 

На следващия ден адмирал Уилис повика Хаким Алаху, както и началниците на Компанията, на рифовите кариери и на по-големите производствени обекти. Накара ги да застанат пред нея като наказани деца.

— Край на глупостите. Може и да не харесвате какво прави председателят, но така само го провокирахте. Какво очаквате да се случи, ако се изплюете в лицето му? Късметлии сте, че изпрати мен, а не някой по-лош. — Беше се погрижила да застанат срещу заслепяващата светлина на слънцето. — Не очаквах да ни посрещнете с цветя и бонбони, но смятах, че поне ще се държите разумно. Знаете ли какво доверие ви оказах? Ако някой от другите адмирали бе дошъл тук, досега Реджак щеше да е затворнически лагер. Мислех, че се разбираме. Ще ми обясни ли някой от вас глупостта от миналата нощ?

Дрю Вардиан ядосано изсумтя:

— Глупост? Възможно ли е да не разбирате какво направиха тези младежи? За мен е напълно разбираемо, въпреки че тъкмо аз съм ощетеният.

— Много от хората на Реджак ще ги подкрепят — добави Алаху. — Не можете да очаквате да ни харесва ЗВС да ни тормозят. Вече навредихте на икономиката ни. Знаем, че поне девет търговски кораба са били прогонени от вашите манти.

— Не сте по-добри от пирати — намеси се един от рибарите. — Ние произвеждаме ценни стоки, а вие идвате с бойните си кораби и ни ги крадете.

Уилис вече се ядоса наистина.

— Май нещо бъркате, господине. Не сме изпратили и една доставка към Земята. Всъщност никой не е дошъл да обсъди търговските условия с мен, а вече се оплаквате по темата и дори взривявате един от собствените си заводи. Това изглежда ли ви логично?

Алаху примигна невярващо.

— Да не би да искате да кажете, че смятате да платите за онова, което сте заграбили?

— И на честна цена? — добави човекът на Компанията.

— Казвам ви, господа, че сме изправени пред повратен момент. Принудихте ме да направя избор. Мога или да сключа сделка, или да ви накажа и да превърна планетката ви във военен лагер. Изборът е ваш. Можете ли да държите хората си под контрол? — Тя ги огледа един по един. — Трябва да ви кажа, че този свят ми харесва и ми се иска да запазя естественото му очарование непокътнато. Не възнамерявам да правя драстични промени, освен ако не ме принудите.

Нито Алаху, нито другите представители знаеха как да реагират на предложението.

Уилис въздъхна.

— Виждам, че загубихте ума и дума. Нека да ви нахвърлям няколко нещица за обсъждане. Ще изслушам оплакванията ви и ще направя всичко по силите си, за да опазя мира. Като начало, ще отворя външната търговия със скитниците или с който друг пожелаете, но само за стоки, които не са жизненоважни. Можете да продавате рифовите си перли и морската храна, част от водорасловите екстракти и някои метали. Земните въоръжени сили и Теранският ханзейски съюз обаче ще запазят правото си да получават приоритетно нужните им неща. А Ханзата ще ви плати при добри условия — добави тя. — Тези предложения приемливи ли са?

— Можем да ги приемем — Алаху се спогледа с колегите си. — Може би не с радост, но все е по-добре, отколкото да попаднем във военен лагер.

Тя се обърна към представителя на Компанията.

— Водолазите ни извадиха двата рецирксорта, господин Вардиан. Но ще трябва да си ги почистите, изпитате и инсталирате сами.

— Лесна работа. Не очаквахме дати намерите.

— И аз не очаквах да правя такива неща, но така се случи.

— Адмирале — прекъсна я Алаху. — Как ще накарате Ханзата да ни плати за онова, което просто може да вземе?

— Възложено ми е да отговарям за Реджак и да осигуря сътрудничеството му. Правото как да го направя, е мое. Какъв избор има Ханзата?