Дийн Кунц
Входът за рая — платен (9)

Глава 9

Нито самодиви, нито ранен звяр, глутница койоти или нападнати върколаци биха могли да нададат вой като този, който накара Лейлъни да каже: „Старата Синсемила“ и който накара Мики да изтича до отворената врата на караваната.

Мики излезе, стъпи на тревата, оцветена от залеза в тъмнолилаво, и продължи предпазливо напред. Не можеше да си остане вкъщи, защото беше убедена, че някой изпитва ужасна болка и има нужда от спешна помощ.

В съседния двор зад разнебитената ограда на фона на залеза се мяташе една фигура в бял халат. Сякаш гореше и искаше да изгаси пожара в себе си. По нея обаче нямаше нито едно пламъче.

На Мики й хрумна налудничавата идея за пчели-убийци, които също биха могли да накарат крещящата фигура да се мята така неистово. Само че пчелите не нападаха по това време на денонощието, макар че нажежената земя все още излъчваше адска топлина. Освен това не се чуваше жужене.

Мики се обърна и хвърли поглед към караваната. Лейлъни стоеше на вратата, а светлината от свещите очертаваше силуета й.

— Още не съм си изяла десерта — каза момичето и се прибра вътре.

Привидението спря да скимти, но продължи да се мята и да се гърчи. Белият халат се поклащаше рязко като някакъв побъркан призрак.

Когато стигна до оградата, Мики видя, че измъченият призрак всъщност е земно създание и не е дошло от отвъдното. Бледата и костелива жена се въртеше и се гърчеше.

Изглежда, не изпитваше физическа болка. Сигурно по този начин изразходваше излишната си енергия в някакъв екзотичен танц, но със същата вероятност можеше да е обзета от силни болки.

Беше облечена в копринен комбинезон, украсен с бродерия и с ресни. Дрехата сякаш беше взета от миналия век, от следвикторианската епоха. Мики си каза, че сигурно комбинезонът е престоял на някой таван десетилетия наред.

Жената дишаше тежко и очевидно беше изморена.

— Госпожо Мадок? — каза Мики и се приближи до нея.

Вместо отговор танцуващата жена изскимтя жално, както скимти бездомно куче, прибрано в клетката на приют.

Дъските на падналата ограда изтракаха под краката на Мики, когато стъпи в имота на съседите.

Изведнъж странната танцьорка се строполи на тревата като марионетка, на която са отрязали конците.

Мики изтича при нея и коленичи.

— Госпожо Мадок? Добре ли сте?

Жената лежеше на земята, като се беше подпряла леко с тънките си лакти, беше повдигнала тялото си, а главата й беше отпусната надолу. Лицето й беше на сантиметри от тревата, скрито от косата й — бяла на лунната светлина, но иначе сигурно беше руса като на Лейлъни. Дишаше тежко и при всяко издишване косите й потрепваха.

След известно колебание Мики сложи длан върху рамото й, но тя не реагира на докосването, както не беше реагирала на повикването и на въпроса. Цялата се тресеше.

Мики остана до нея. Погледна към тяхната каравана и видя, че Дженива е застанала на задната врата. Лейлъни остана вътре.

Подпряна на прага, леля Джен помаха оживено, сякаш караваната беше океански лайнер, готов да отплава всеки момент от пристанището.

Мики също й помаха, но това никак не я изненада. След като прекара цяла седмица с Дженива, тя вече беше възприела настроението и реакциите на леля си към лошите новини и нещастните обрати на съдбата. Джен посрещаше нещастието не просто стоически, а с някаква чудата веселост. Тя отказваше да отстъпи пред трудностите и решително продължаваше да ги посреща като някакви замаскирани приятни явления, които щяха да се проявят след време. Мики приемаше този подход, но само ако са те простреляли в главата и вземаш киното за реалност. Новата Мики обаче не само намираше утеха, но и вдъхновение в този своеобразен Зен будизъм на Джен. Именно Новата Мики помаха на леля си.

Дженива помаха отново, още по-енергично. Преди обаче Мики да й отвърне със същото, проснатата жена отново изскимтя жално. Слабото й пъшкане премина в мъчителен стон, след което тя тихо заплака. Не някакво хлипане на благородна девица, а покъртително ридаене.

— Какво има? С какво да ви помогна? — Мики се притесни, макар че вече не очакваше отговор или каквато и да е друга реакция.

В наетия под наем мобилен дом на семейство Мадок зад пердетата светеше лампа. Тъмнооранжевата светлина, която тя хвърляше, беше по-мрачна и неприветлива. Завесите бяха спуснати плътно. Зад отворената врата се виждаше част от кухнята, осветявана само от циферблата на стенен часовник.

Ако Престън Мадок, по прякор доктор Смърт, си беше у дома, по-голяма незаинтересованост за съпругата му и нейното състояние той не би могъл да демонстрира.

Мики стисна рамото на жената. Макар и да беше убедена, че името е плод на развинтеното въображение на Лейлъни, тя й каза:

— Синсемила?

Жената спря да ридае и вдигна глава. Беше шокирана. В очите й светеха пламъчета, толкова големи, че се виждаха дори ирисите.

Тя отблъсна ръката на Мики и отново зарови глава в тревата. Ридаенето се поднови и премина в силен плач.

Изпълнена с гняв, мъка и страх, жената каза:

— Ти не ме притежаваш!

— По-спокойно — опита се да я успокои Мики, все още коленичила.

— Не можеш да ме контролираш с това име!

— Само исках да…

Последва тирада, която беше захранвана от бяс и ярост:

— Вещица с метла, вещица кучка, слуга на дявола, изчадие адово, долетяло от луната с името ми на устата, мислиш си, че можеш да ме омагьосаш само с едно име. Няма да стане, никой не ми е господар и няма да ми бъде нито чрез магия, нито чрез пари, нито чрез сила, доктори, закони или сладки приказки. Никой НИКОГА няма да ми е господар!

В отговор на тези безумни слова Мики реши да замълчи и да си тръгне.

Очевидно вбесена от движението, макар то да представляваше чисто отстъпление и съгласие, Синсемила скочи на крака с невероятна бързина и енергия. Полите на дрехата й изплющяха, а косите й се отметнаха като на ядосана Медуза Горгона. При това вдигна във въздуха облак прах и стръкове мъртва трева.

Стисна зъби и процеди:

— Изчадие адово, вещица, кучка, зло семе магьосническо, не ме е страх от теб!

Мики беше скочила, когато Синсемила направи рязко движение, и сега отстъпваше към оградата. Не искаше да рискува да обърне гръб на съседката си, сякаш дошла направо от Пъкъла.

Сребристата луна се беше скрила зад един облак. Зад хоризонта на запад и последният сноп светлина беше изсмукан от нощта. Мики вече беше готова да повярва, че тази побъркана жена и Лейлъни са майка и дъщеря.

Когато оградата отново изскърца под краката й, тя разбра, че е стигнала до спасителния проход. Искаше да погледне надолу, за да не се спъне в колчетата на оградата, но вместо това не изпусна от поглед непредсказуемата си съседка.

Синсемила сякаш се отърси от гнева си така внезапно, както той я беше сполетял. Оправи презрамките на дългия комбинезон и полите му, изтърси го от пръстта и тревата. Отмести дългата коса от лицето си и я спусна по бледите си рамена. Изпъна се, вдигна глава, разпери ръце и се протегна силно, все едно че сънуваше приятен сън.

Мики остана на безопасно разстояние — около три метра. Беше като хипнотизирана от странното изпълнение.

В това време от задната врата се обади леля й:

— Мики, скъпа, сервираме десерта, не се бави — и си влезе вътре.

Сякаш засрамил се от постъпката си, облакът се отдръпна от луната. Синсемила вдигна тънките си ръце към небето, сякаш лунната светлина я вдъхновяваше. С вдигнато към земния спътник лице, изложено на неговите сребристи лъчи, тя се завъртя бавно, след което започна да танцува в кръг. Скоро след това затанцува грациозно и леко, като че ли под такта на валсова музика, която само тя чуваше. Лицето й остана вдигнато към луната, сякаш небесното тяло беше принц, който я беше хванал за ръцете и танцуваше с нея.

От време на време Синсемила се смееше. Не истеричен смях, какъвто Мики очакваше от нея. По-скоро някакво момичешко веселие, благозвучно и приятно, дори до някъде стеснително.

След не повече от минута смехът секна и дойде краят на валса. Жената позволи на невидимия си партньор да я отведе до стъпалата на задната врата, след което седна върху тях. Приличаше на ученичка, която е изиграла танца си и сега отново си сяда на масата.

Забравила за Мики, Синсемила седна и подпря лакти на коленете си, а брадичката на дланите си. Загледа се в изпълненото със звезди небе. Като че беше малко момиченце, потънало в мечти за приказния принц или пък прехласнато пред чудото на Сътворението.

После разпери пръсти и обхвана с тях лицето си. Отпусна глава. Отново заплака толкова тихо, че звукът се стори на Мики като глас на истински призрак: едва доловимият стон на душата сякаш идваше от границата на този свят с отвъдния.

Стискайки лицето си, Синсемила стана от стълбите. Влезе в тъмната кухня със светещия часовник.

Мики изтупа коленете си. Августовската горещина, като супа в тенджерата на огромен канибал, в която плуваха хората, все още я караше да се поти. Тихата нощ нямаше сили да охлади тази супа.

Плътта се пържеше, но съзнанието си имаше свой термостат. Ледените тръпки, които полазиха Мики, бяха достатъчни да сковат и капчиците пот, избили на веждите й.

„Лейлъни е най-добре да е мъртва“.

Веднага прогони тази неприятна мисъл. Тя също беше израснала в проблемно семейство, изоставена от баща си, оставена на произвола от жестока майка, която не беше способна да обича, малтретирана физически и психически — и въпреки това беше оцеляла. Положението на Лейлъни не беше по-розово, но не и по-лошо от това на Мики. Само беше малко по-различно. Трудностите каляват онези, които не се пречупват. На девет години Лейлъни вече беше несломима.

И все пак Мики се страхуваше да се върне в кухнята на Дженива, където я чакаше момичето. Ако Синсемила с всичките странности около личността й не беше измислица, тогава как ли щеше да изглежда бащата убиец, доктор Смърт, с неговите единайсет жертви?

Вчера в този двор, докато Мики се печеше в шезлонга, изненадана и леко объркана от първата си среща с провъзгласилото се опасно мутантче, Лейлъни беше казала няколко особени неща. И сега едно от тях отекна в главата й. Момичето беше попитало Мики, дали вярва в живота след смъртта и когато тя й зададе същия въпрос, Лейлъни просто отвърна: „По-добре да вярвам“.

Тогава отговорът й се стори странен, макар че не му беше придала особено значение. Сега това изречение беше заредено със съвсем друг смисъл. Натежало повече отколкото контейнерите в товарните влакове, на които Мики си беше мечтала да избяга.

И ето сега, горещата августовска нощ. Луната. Звездите и тайните зад тях. Няма никакви влакове за бягство. Нито за Лейлъни, нито за Мики.

„Вярваш ли в живота след смъртта“?

„По-добре да вярвам“.

„Четири старици, трима старци, трийсетгодишна майка на две… шестгодишно момче в инвалидна количка…“

А къде беше братът на момичето, Лукипела, около когото имаше някаква мистерия? Дали не беше станал дванайсетата жертва на Престън Мадок?

„Вярваш ли в живота след смъртта“?

„По-добре да вярвам“.

— Мили Боже! — прошепна Мики. — Какво ще правя?