Дийн Кунц
Входът за рая — платен (62)

Глава 62

Според една таблица в пътната карта на Мики трябваше да измине разстоянието от Сиатъл до Нънс Лейк — шестстотин и десет километра — за осем часа и десет минути. Тук бяха взети предвид ограниченията на скоростта и почивките, както състоянието на пътищата, по които трябваше да кара, след като слезе от междущатско шосе № 90 на югоизток от Куър д’Ален.

След като тръгна от Сиатъл точно в 5.30 сутринта, тя стигна до крайната цел на пътуването си в 12.20 часа — един час и двайсет минути преди графика. Слабото движение по пътищата, неспазването на ограниченията и пренебрегване местата за почивка й помогнаха за това.

Нънс Лейк — „Езерото на монахините“ — се оказа, че наистина отговаря на името си. На Юг от градчето се простираше голямо езеро, а върху високата планина на север се извисяваше внушителен метох, построен в скалите през трийсетте години на миналия век. Метохът се обитаваше от Ордена на кармелитките, а езерото — от най-различни риби.

Горите от вечнозелени дървета ограждаха градчето от всички посоки. Под застрашителното небе на фона на бушуващата буря се извисяваха стройни величествени борове.

Макар че градчето имаше по-малко от две хиляди жители, тук непрекъснато прииждаха рибари, лодкари, лагеруващи, туристи и любители на водните ски.

Мики научи в един спортен магазин, в който се продаваше всичко — от дъждовни червеи до каси с бира — че в района има три къмпинга, в които биха могли да отсядат каравани. В щатския парк предпочитаха повече туристите с палатки и само двайсет процента от местата бяха предназначени за каравани и за свързаните с тях удобства — вода, ток и т.н. Останалите два частни къмпинга бяха по-вероятният избор за тези, които пътуваха с подвижните си домове.

Само за един час тя обиколи трите, като навсякъде питаше дали е отседнал Джордан Банкс със семейството си. Беше сигурно, че Мадок няма да поиска да пътува под истинската си самоличност. Не ги откри никъде.

Икономическата стагнация беше осуетила плановете за почивка на някои хора, а и дори в разгара на сезона тук винаги имаше свободни места за къмпингуване. Затова резервации не бяха необходими.

Тя помоли всеки от служителите на регистрацията да не споменава за нея, когато семейство Банкс се появи. „Аз съм сестра на Джордан. Той не знае, че съм тук. Искам да го изненадам, защото има рожден ден“.

Щом Мадок имаше фалшиви документи на името на Джордан Банкс, не беше изключено да има и за други самоличности. Напълно възможно беше вече да е тук, в някой от къмпингите, но под друго име.

Лейлъни й беше описала караваната като луксозно изпълнение по поръчка, вариант на автобус „Превъст“. „Когато хората го видят на магистралата, си мислят, че Годзила е тръгнала на ваканция.“ Нещо повече, Мики беше виждала доджа в тъмносив цвят паркиран до бараката в съседство с дома на Джен. Тя също така знаеше, че Мадок го закачва зад караваната. Значи, ако беше регистриран под трето име, тя можеше да го открие, като огледа къмпингите.

Проблемът беше, че от обектите искаха да познава някой от регистрираните гости, за да я пуснат вътре. Докато Мадок не се регистрираше като Банкс, или докато не разбереше какво друго име той използва, тя не можеше да предприеме подобно претърсване.

Би могла да отседне в някой от трите къмпинга и така щеше спокойно да си оглежда, но нямаше палатка, нито друга екипировка за лагеруване. На подобно място човек можеше да спи в микробус и пак да мине за голяма клечка, но спането в кола беше една степен по-нагоре от бездомниците и клошарите.

Свен това бюджетът й беше страшно ограничен. Ако успееше да открие Мадок тук, но не й се удадеше възможност да отведе Лейлъни, можеше да се наложи да ги следва още дълго. И понеже не знаеше къде ще я отведе пътешествието, трябваше да пести всеки долар.

Мики обикаляше къмпингите едва ли не всеки един-два часа. Вече ставаше досадна сама на себе си. Имаше само един начин, който да я отведе до Мадок, след като той пристигнеше в Нънс Лейк. Той биеше целия този път, за да говори с мъж, който е имал среща с извънземни. Ако можеше да установи наблюдение над дома на този мъж, щеше да разбере, кога обектът е пристигнал.

В оживения спортен магазин тя също така попита за местната НЛО знаменитост. В отговор продавачът се засмя. Мъжът се казваше Ленард Тилрой и живееше във ферма на пет километра източно от града.

Лесно го намери, а тесният път беше маркиран добре. Когато пристигна, тя откри, че мястото някога е било ферма, а сега е обрасло с бурени.

Оградата беше изпочупена на няколко места. Порутената ферма не беше боядисвана от десетилетия. Вятърът и дъждът, гниенето и термитите, както и немарливостта, бяха унищожили поне една трета от дъските. Мястото приличаше на труп на огромно животно с оголени ребра. Надвисналият покрив подсказваше, че може да се срути всеки момент.

Един стар трактор беше паркиран отстрани, обкръжен от избуялите бурени. Разкаляна пътека водеше към къщата.

В началото Мики нямаше намерение да навестява Тилрой, а само да наблюдава къщата му, докато пристигне Мадок. Тя мина с колата покрай фермата и зави на изток от нея. Пътят повтаряше контурите на релефа. Тя имаше избор от няколко места, на които да паркира колата си сред дърветата и да държи под око сградата.

Преди да е избрала място, я обзе тревожната мисъл да не би Мадок да е бил вече тук и да си е тръгнал. Ако го беше изпуснала, щеше да си седи и да го чака, докато той, Синсемила и Лейлъни се намираха далеч от Нънс Лейк.

Беше избрала да заобиколен на Невада път, защото мислеше, че правителствената блокада може да включва цялата територия на щата. Обаче ако Мадок беше минал през Невада, през пропусквателните пунктове, той най-вероятно е стигнал по-бързо.

Тя беше карала часове наред всеки ден. И беше убедена, че камарото й през цялото време се е движело с много по-висока скорост от тромавата каравана.

И все пак…

При първа възможност тя остави колата и се върна във фирмата на Тилрой. Мина по пътеката покрай преобърнатия трактор. Тогава огледа по-отблизо. Стори й се, че ще зърне скелета на шофьора, проснат някъде до трактора. Отблизо фермата изглеждаше още по-мрачна и странна.

Ако Норман Бейтс — най-големият психопат, избягаше от лудницата и се боеше да не го открие полицията, това място щеше да му послужи като идеално скривалище. Тези стени не бяха виждали боя сигурно поне двайсет години. Постройката беше поддържана колкото да не се срути и да погребе под руините си бедния Тилрой.

Между камарото и стъпалата на верандата Мики прекоси това, което някога е било поляна: мръсна кал и буци кафява трева. Дървените стъпала пукаха и скърцаха. Подът на верандата изстена.

Тя почука и отстъпи назад. Като стоеше по-близо до прага, сякаш канеше Джак Изкормвача да се появи ненадейно и да се разправи с нея.

Въздухът беше застоял. Небето изглеждаше сърдито, сякаш се канеше всеки момент да отмъсти на всички, които се намираха долу.

Макар не чу никой да се приближава до вратата, но тя рязко се отвори навътре. Пред нея застана внушителен мъж с кръгло червендалесто лице, с гъста брада. Кафявите му очи бяха изпълнени едновременно с подозрение, тъга, надежда и нужда.

— Господин Тилрой? — попита тя.

— Да — кой друг? Само аз съм. — Мъжът имаше приятен глас като на хорист.

— Вие ли сте Ленард Тилрой, който се е срещнал с извънземни?

— От коя организация сте?

— Организация?

— Истинските хора не изглеждат така добре като вас. Опитали сте се да се прикриете с това облекло, но на лицето ви е изписано „Холивуд“.

— Холивуд? Не ви разбирам.

Той хвърли поглед към камарото на автомобилната алея.

— Това с таратайката е много оригинален номер.

— Не е номер, а колата ми.

— Такива коли са за хора като мен. Но жена, която е красива като актриса — тя се ражда с ключа от мерцедеса в ръката си.

Той не й се караше, нито искаше да спори с нея.

Май че очакваше някой друг. Защото явно я беше сбъркал с човека, който трябваше да дойде. Опита се да изясни нещата.

— Господин Тилрой, наскоро чух за вашите преживявания с НЛО и исках да ви попитам…

— Разбира се, че искате да ме питате. Това е една от най-великите истории случвали се някога. Това, което ми се случи, може да ме превърне в хит. И аз съм съгласен да ви дам всичко — след като сключим сделката.

— Сделка?

— Очаквам хората, с които ще правя бизнес, да са чести с мен. Трябваше да дойдете тук с мерцедеса си, облечена в истински дрехи и веднага да ми кажете от кое филмово студио или телевизионен канал сте. Дори не ми казахте името си.

Сега вече разбра. Той вярваше, че преживяването му с НЛО ще бъде следващия филм на Спилбърг, а ролята на Ленард Тилрой ще изпълнява Мел Гибсън.

Тя изобщо не се интересуваше от близката му среща с извънземни, но откри как да използва недоразумението, за да изкопчи повече информация от него:

— Много сте умен, господин Тилрой, човек не може да ви излъже.

Той грейна и сякаш се изду още повече, като чу комплимента. Червендалестото му лице стана още по-ярко, както бойлерът в анимационните филми става яркочервен, преди да гръмне.

— Знам какво значи „честност“. Само това искам от вас — честност.

— Няма как да се свържа с шефа си в неделя. Утре ще му звънна в студиото, ще обсъдим ситуацията и ще се върна с ново предложение.

Той кимна два пъти. Както възпитан джентълмен реагира на любовно предложение на дама.

— Ще ви бъда много признателен.

— Имам един въпрос, господин Тилрой. Има ли конкуренция? — Той вдигна озадачено вежда и Мики поясни: — Идвал ли е вече представител на друга компания тази сутрин?

— Никой не е идвал преди вас. — Изведнъж той се усети, че трябва да създаде впечатлението за много търсена личност, на който предлагат чували с пари. — Един идва вчера — той се поколеба — от едно от големите студиа.

Бедният Ленард не умееше да лъже. Момчешкият му глас трепна и веднага го издаде.

Дори и някой да беше идвал в събота и да беше питал за НЛО, това със сигурност не е бил Мадок. В най-добрия случай неговата каравана да е пристигнала в Нънс Лейк няколко часа преди Мики.

— Не мога да ви разкрия от кое студио — продължи Тилрой.

— Разбирам.

— А преди няма и час ми се обадиха по телефона. Един мъж каза, че е дошъл тук от Калифорния, за да ме види. Сигурен съм, че и той е от вашите хора. — Колебливостта изчезна от гласа му. — Не ви лъжа. Скоро след това се срещнахме.

— Е, господин Тилрой, сигурна съм, че сте чували за „Парамаунт Пикчърс“, нали?

— О, да, те са голям играч.

— Доста голям. Казвам се Джанет Хичкок — нямам кръвна връзка с режисьора — и съм изпълнителен директор в „Парамаунт Пикчърс“.

Ако се окажеше, че този мъж е бил Мадок, само трябваше Тилрой да спомене за нея на доктора и той да се досети кой го следи. Затова се погрижи да не я опишат като безименна „красива актриса“ в прашно старо камаро. Тилрой веднага ще съобщи името Джанет Хичкок от „Парамаунт Пикчърс“.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожо Хичкок.

Той протегна ръка за поздрав.

— Ще ви се обадя утре — излъга тя. — Ще се уговорим за среща следобед.

Макар че този човек беше гротескно смешен и се мъчеше да я заблуди, макар и да беше шизофреник и сигурно — опасен луд. Мики го съжали и съжали, че го е излъгала. В очите му се четеше крайна нужда и мизерия. Беше по-скоро жалък, отколкото агресивен.

А света имаше прекалено много хора, които горяха от нетърпение да стелят по ранените. Тя не искаше да бъде от тях.