Дийн Кунц
Входът за рая — платен (49)

Глава 49

Хавайски танцьорки с поклащащи се бедра развяват поличките си от полиестер. Черните им очи блестят, ръцете им са протегнати подканващо. Биха танцували безспир, ако имаха издръжливи кости и стави. Само че тук не ставаше дума за кости — телата им не бяха изработени от кост, а от изключително удароустойчива и здрава пластмаса.

Масичката за вечеря, а която Лейлъни седеше и четеше фантастичен роман, служеше за танцова сцена на трите хавайски танцьорки, високи между десет и петнайсет сантиметра. Те носеха еднакви полички, но горнищата им бяха в различен десет и цвят. Две от танцьорките имаха гърди със скромни размери, но третата беше надарена. Лейлъни възнамеряваше да прилича на нея чрез силата на позитивното мислене. Трите бяха така конструирани, че и при най-лекото поклащане на караваната по пътя и започваха да вибрират.

Още две хавайки танцуваха на малката масичка между двата фотьойла в дневната, а други три имаше на масата до дивана. Имаше още десетина на кухненския плот и още много в банята и в спалнята.

Макар че повечето танцьорки танцуваха на принципа на простата система на баланса на тежестта, другите се задвижваха от батерии, за да може хавайския купон да продължи, когато караваната спре да зареди или когато спрат да пренощуват някъде. Синсемила вярваше, че тези непрекъснато кършещи бедра кукли произвеждат полезни електромагнитни вълни и че тези вълни предпазват колата им от сблъсъци, катастрофи, отвличания и от това да не бъде всмукана от друго измерение в някаква магистрална версия на Бермудския триъгълник. Тя настояваше във всяка от стаите да има поне две танцуващи хавайки.

На дивана в дневната през нощта Лейлъни обикновено се унасяше в сън от слабия ритмичен шепот на бедрата на танцьорките и на малките им полиестерни полички. Но доста често запушваше ушите си с възглавница, за да не чува този шум и за да потисне у себе си желанието да напъха всичките танцьорки в една тенджера, да сложи тенджерата на котлона и да ги разтопи.

През онези не толкова редки случаи, когато непрекъснатия звук на танцьорките дразнеше Лейлъни, понякога лицето с диаметър два метра, нарисувано на тавана на дневната, я успокояваше и й помагаше да заспи. Това изображение на хавайския бог на слънцето, което светеше в мрака, я гледаше отгоре със заспалите си очи и каменна усмивка.

Тяхната каравана, в която имаше и други хавайски мотиви, беше последна дума на техниката, модифициран малък автобус. Старата Синсемила я беше кръстила „Маккани’олу’олу“, което на хавайски означаваше „Лек вятър“. Подобно име не беше много подходящо за превозно средство с тегло над двайсет и два тона, със спалня, разделена с плъзгаща преграда, и дневна. Тази каравана винаги се оказваше най-голяма, в който и къмпинг да отидеха. Толкова голяма, че децата я заглеждаха в захлас. Разни пенсионери скитници в повечето случаи изпитваха завист, когато огромният левиатан засенчваше с туловището си техните каравани.

Караваната обаче определено се държеше добре на пътя, беше стабилна и сигурна като банков сейф на колела. Хавайките танцуваха непрекъснато, но плавно. И докато пътуваха, Лейлъни можеше да си прочете романа за зли хора-свине от друго измерение, без да й прилошее.

Толкова бе свикнала с куклите, че те не я разсейваха. Платът с хавайските шарки, с който бяха покрити столовете, също не й правеше впечатление. Разсейването и отвличането на вниманието обаче идваше от Синсемила и доктор Смърт, които седяха отпред.

Те замисляха нещо. Разбира се, подобно състояние за тях беше нещо обичайно, както пчелите се раждат да произвеждат мед, а бобрите да строят диги от дървета.

Те говореха заговорнически. Тъй като Лейлъни беше единственият човек, освен тях на борда на „Лек вятър“, тя беше склонна да подозира, че родителите й заговорничат срещу нея.

Едва ли замисляха проста игра от типа на „намери си шината“ или нещо подобно. Такива забавления ставаха спонтанно и в зависимост от това с какви медикаменти се беше дрогирала майка й. Освен това доктор Смърт не се вълнуваше от такива обикновени жестокости. Неговият интерес беше към по-изтънчените изпълнения.

От време на време Синсемила хвърляше крадешком поглед към Лейлъни. Момичето се преструваше, че не забелязва това. Майка й можеше да търси повод да я подложи на някое малко издевателство.

Най-много я изнервяше хихикането. Синсемила често се хилеше и се кискаше и може би в петдесет-седемдесет процента от времето това показваше, че тя е в настроение за забавление. Понякога обаче смехът по-скоро беше предупреждение за нападение. Нещо по-лошо, по време на дългия разговор доктор Смърт също се изкиска неведнъж, което се случваше за пръв път. Кикотът му караше кръвта ти да замръзне.

Пътуваха на изток по междущатско шосе № 15 и наближаваха границата с Невада. Движеха се все по-навътре из горещата като пещ пустиня Мохаве, когато Синсемила дойде при Лейлъни и седна на масата.

— Какво четеш, бебчо?

— Фантастика — отвърна тя, без да вдига поглед.

— За какво е?

— За зли хора-свине.

— Прасчовците не са зли — поправи я Синсемила. — Прасчовците са сладки и нежни създания.

— Е, тези не са обикновени свине, а от друго измерение.

— Хората са зли, я не свинчетата.

— Не всички хора са зли — възрази Лейлъни, като накрая вдигна поглед от книгата. — Майка Тереза не беше зла.

— Зли са — настоя Синсемила.

— Хейли Джоъл Озмънд не е зъл. Симпатичен е.

— Онова хлапе-актьор ли? Зъл е. Всички сме зли, бебчо. Ние сме Ра за тази планета — каза с усмивка Синсемила. Такава усмивка би й подхождала, когато лекарите са разтърсили с мегавати ток мозъка й по време на шоковата терапия.

— Да, но тези са хора-свине, не само свине.

— Бебчо, Лейни, повярвай ми. Ако кръстосаш прасе с човек, природната доброта на прасето ще надделее над злобата на човека. Хората-свине не могат да бъдат зли. Те са добри.

— Да, ама точно тези хора-свине са злодеи — отвърна Лейлъни. Запита се дали изобщо някой досега в историята на човечеството е водил философски дискусии като тези с майка й. Доколкото знаеше, Платон и Сократ не са водили диалози за морала и качествата на хората-свине от други измерения.

— Тези хора-свине тук — тя потупа книгата — биха те изкормили с глигите си, без да им мигне окото.

— Глиги ли? Те да не са глигани?

— Свине са. Хора-свине. Зли, свирепи, жестоки, мръсни и гадни свине.

— Хората глигани също не биха могли да бъдат зли — отвърна Синсемила с тон, който другите хора използваха, за да съобщят трагична вест. — Хората-свине и глиганите-свине трябва да са добри. Също като хората-маймуни, хората-пилета, хората-кучета и всякакви други кръстоски между животни и хора.

— В тази книга няма хора-пилета, майко. Това е художествена литература.

— Умно момиче като теб трябва да чете нещо по-просветляващо, а не книги за хора-свине. Вече си достатъчно голяма да започнеш де четеш Браутиган.

— Вече съм го чела.

Синсемила я погледна изненадано.

— Така ли? Кога?

— Преди да се родя. Ти ми го четеше още тогава, непрекъснато, а аз още тогава попивах чутото през плацентата.

Синсемила прие напълно сериозно думите й и беше доволна. Лицето й се проясни.

— Супер. Това е супер. — После я погледна лукаво. Наведе се над масата и прошепна: — Искаш ли да ти кажа една тайна?

Въпросът разтревожи Лейлъни. Разкритието със сигурност засягаше заговорниченето на майка й и псевдобаща й през цялото време от Санта Ана до Сан Бернардино, Барстоу, Брейкър и така нататък. Каквото и да беше то, едва ли щеше да е добра новина за Лейлъни.

— В момента правя едно малко прасенце — прошепна Синсемила.

На някакво подсъзнателно ниво Лейлъни, разбира се, веднага разбра какво имаше предвид майка й, но просто не искаше да приеме чутото за вярно.

Разгадала празния поглед на дъщеря си, Синсемила престана да шепне и високо добави, като че Лейлъни беше глуха или бавноразвиваща се:

— В момента… си правя… едно… малко прасенце.

Лейлъни не можа да скрие отвращението си:

— О, Боже!

— Този път ще го направя добре — увери я Синсемила.

— Бременна си.

— Преди два дни си направих домашен тест за бременност. Затова си купих сладкото нещо, змийчето. — Тя показа лявата си длан, върху която белегът от ухапването беше покрит с лейкопласт. — То беше моят подарък за самата мен по случай бременността ми.

Лейлъни знаеше, че рано или късно ще е мъртва, не на рождения си ден през февруари, а много по-рано. Не можеше да си обясни защо е точно така, защо бременността на майка й означаваше по-скорошна екзекуция, но не биваше да пренебрегва инстинкта си.

— Когато се държа като бебе с бедното змийче, си казах, че си ми донесла лош късмет и че не съм заченала. Но вчера пак си направих теста и — Синсемила потупа корема си — свинчето вече е на път.

На Лейлъни й се догади и устата й се напълни със слюнка, която тя тежко преглътна.

— Татко ти Престън отдавна го искаше, но аз не бях готова.

Лейлъни погледна към седалката на шофьора, където седеше Престън Мадок.

— Виж, бебчо, трябваше ми време да разбера защо ти и Луки не можахте да развиете телепатичните свръхестествени способности, които ви дадох.

На гърба на сенника над шофьора имаше огледалце. Дори от пет метра Лейлъни забеляза как Мадок често отклоняваше поглед от пътя към огледалцето и хвърляше по едно око на нея и Синсемила.

— И тогава ме осени — трябва да остана естествена! Вярно, приготвях разни неща от гъбите. Приемах ДМТ и доста ЛСД, тия лайна са синтетични, Лейни, правени са изкуствено.

Болка обзе деформираната ръка на Лейлъни. Тя осъзна, че стиска с всичка сила книгата, която четеше.

— Телепатичните свръхестествени способности идват от Гея, от самата Земя. Тя е жива и ако ти си в хармония с нея, тя ти дава дар.

Лейлъни несъзнателно беше смачкала ръба на книгата и корицата, беше разпокъсала някои от страниците. Остави книгата настрани и хвана болящата я лява ръка с дясната.

— Но, бебчо, как можеш да си в хармония, когато се тъпчеш не само с халюциногенни гъби, но и с боклуци като ЛСД? Ето къде съм сгрешила.

Мадок искаше да направи дете на Синсемила. Той прекрасно знаеше, че по време на бременността си тя ще взима халюциногени в големи количества, което най-вероятно ще доведе до раждането на още едно дете със сериозни дефекти.

— Да, сбъркала съм със синтетичните боклуци. Сега вече знам истината и съм просветлена. Този път ще използвам естествени неща. И този път ще си имам дете-чудо.

Доктор Смърт не беше от най-сантименталните и чувствителните. Той не плачеше по време на годишнини или докато гледа тъжни филми. Човек не можеше да си го представи да си играе с децата, да им чете приказки. Желанието му да има дете от някого, да не говорим, че ставаше дума за жена като тази, не беше характерно за него. Мотивите му бяха загадъчни също като очите му, които надзъртаха от огледалото на сенника.

Синсемила взе измачканата книга и започна да я изглажда, докато говореше:

— Та значи, ако Гея ми се усмихне, ще имам повече от едно дете-чудо. Две, три, а може би повече. — Тя се усмихна и намигна. — Нищо чудно да се пръкне цяло котило.

Лейлъни беше живяла още от раждането си в прегръдките на приливите на това студено и странно море, наречено Синсемила. Беше се борила с вълните, които се опитваха да я потопят и да я удавят, всекидневно оцеляваше от силните бури и урагани, подобно на корабокрушенец, хванал се само за една дъска от разбилия се кораб. Този корабокрушенец прекрасно си даваше сметка за смъртните опасности, които криеха дълбините под него. През тези девет години, още откакто се помнеше, тя се беше изправяла срещу всякакви изненади и ужаси, които морето й поднасяше. Въпреки това още изпитваше респект към смъртоносната сила и мощ на морето, наречено Синсемила, беше нащрек и винаги беше готова за всякакви урагани. Но способността й да се справя с критичните ситуации с времето значително беше намалила страха й. Когато странността те съпътства навсякъде, тя губи страшната си сила и когато девет години ненормалното те следва като собствената ти сянка, ти придобиваш увереност и си готов да посрещнеш неочакваното и непознатото със спокойствие.

Сега обаче за втори път (първият път беше, когато Престън откара Лукипела с дурангото в планините на Монтана). Лейлъни беше обзета от страх, от който не можеше да се отърси. Не някакъв мимолетен ужас като със змията, а страх, който я беше стиснал за гърлото, за сърцето, за стомаха. Тази нова странност, ирационална и побъркана схема за правенето на деца-чудо, разколеба увереността й, че този път ще успее да разбере майка си, да предскаже налудничавото поведение на Синсемила и да се справи с него така, както се е справяла винаги досега.

— Котило? За какво говориш?

Синсемила продължаваше да гледа към книгата и да приглажда страниците.

— Взимам лекарства против безплодие. Не че са ми необходими… — Тя се усмихна. — Плодовита съм като заек. Но понякога с тези лекарства много клетки падат в кошницата отведнъж. Получаваш близнаци, тризнаци. Като се хармонизирам с майката Земя чрез халюциногенните гъби и кактуси, плюс други здравословни дроги, ще мога да убедя старата Гея да ми помогне да си родя три или четири бебета-чудо наведнъж. Цяло гнездо с малки розови плачещи супербебета.

Макар Лейлъни да познаваше тази жена, досега не можеше да се сети за една-единствена дума, която най-пълно да я опише. Беше я наричала „слаба и егоистична“, „пристрастена“, „наркоманка“, „болна“, „увредена“, дори „побъркана“. Безспорно Синсемила беше всички тези неща, взети заедно, но и нещо по-лошо. Заслужаваше много по-малко състрадание от един обикновен наркоман или душевноболен. Красива, благословена с ясни сини ангелски очи, топла усмивка, способна да очарова и най-суровия човек, тя можеше да бъде определена най-точно с една дума: „зло“.

По много причини до този момент на Лейлъни й беше трудно да признае, че майка й не е просто заблудена, но също така зла и прогнила в душата. През всичките години тя копнееше Синсемила да изкупи греховете си и да се промени, за деня, в който щяха да бъдат нормална майка и дъщеря, но чистото зло не можеше да се промени. А ако признаеш, че си произлязъл от зло, че си бил част и си поникнал от него, тогава как ще погледнеш на себе си, какво ще си помислиш за твоята природа и характер, за шансовете ти някой ден да водиш честен, достоен и полезен живот? Какво изобщо ще си помислиш?

Също както когато изгуби Луки, Лейлъни седеше неподвижно, заклещена в двойната хватка на страха и гнева. Трепереше от мисълта на колко крехък косъм виси животът й, но в същото време се мъчеше да потисне сълзите и тъгата. В този момент тя се раздели завинаги и с последната си надежда, че майка й някой ден може да се пречисти и да се поправи, че старата Синсемила може да й предложи майчина любов. Чувстваше се глупаво, че така наивно е вярвала в тази малка невъзможна мечта. Самотата започна бързо да разяжда сърцето на Лейлъни подобно на някакъв термит и то опустя, стана кухо и празно момичето трепереше не само от страх, но и от тази тотална отчужденост. Чувстваше се изоставено, самотно, прокълнато.

Намрази се за това, че не можа да скрие слабостта в треперещия си глас:

— Но защо? Защо точно бебета? Само защото той иска ли?

Майка й вдигна поглед от книгата, побутна я към Лейлъни и повтори безсмисленото си заклинание, което сама беше съчинила и което произнасяше, когато беше в добро настроение:

— Аз съм пъргава котка, аз съм летен вятър, аз съм птица в полет, аз съм слънцето и морето, аз съм аз!

— Какво означава това?

— Означава, че кой друг, освен собствената ти майка е подходящ да положи началото на нова човешка раса на този свят, човечество със свръхестествени способности, неразривно свързано с Гея? Аз ще съм майката на бъдещето, Лейни, новата Ева.

И Синсемила наистина вярваше в тези безсмислици. Вярата й осветли лицето й с красиво сияние и запали пламъчета в очите й.

Мадок със сигурност не би повярвал на подобни глупости. Макар и да беше доктор Смърт, той не беше глупак. Зъл — да. Той си беше извоювал правото тази дума да бъде изписана на фамилния му герб. Той беше не по-малко самовлюбен, отколкото Синсемила. Но не беше глупав. Не вярваше, че едно бебе родено с непрекъснат приток на халюциногени в кръвта на майката, ще бъде първият свръхчовешки предшественик на новата подобрена раса. Той имаше свои мотиви да иска бебета. Мистериозни подбуди, които нямаха нищо общо с желанието да бъде новият Адам или пък просто да бъде баща.

— Бебета-вълшебници до края на април и началото на май — продължи Синсемила. — Бременна съм вече почти месец. Аз съм заченала кучка, пълни с вълшебни бебета, които ще променят света. Тяхното време ще дойде скоро, но първо си ти.

— Какво аз?

— Ще се излекуваш, скъпа — отвърна Синсемила и стана. — Ще бъдеш хубава, добра, съвършена, красива. Иначе за какво пътуваме от Тексас до Мейн и обикаляме из порутените градчета на Арканзас вече четири години.

— Да бе, излекувана като Луки.

Синсемила не долови сарказма. Тя се усмихна и кимна сякаш очакваше Луки, напълно обновен и излекуван, да се появи на следващото място, където спрат.

— Татко ти казва, че ще стане скоро, бебчо. Има чувството, че в Айдахо сигурно ще срещнем извънземни, които да те изцелят.

Заченалата кучка отиде до хладилника и си взе бира, за да прокара дрогата, каквато и да беше тя, която беше взела за закуска, за да нахрани с нея бъдещите бебета-чудо.

Но връщане към кабинката, тя разроши косата на Лейлъни.

— Скоро, бебчо, ще се превърнеш от тиква в принцеса.

Както винаги в главата на Синсемила цареше пълен хаос. Тиквата беше превърната в каретата на Пепеляшка, а жабата, която целунаха, се превърна в принцеса.

Хавайските танцьорки танцуват, полюшват полички.

Богът на слънцето гледа от тавана.

Синсемила се киска на седалката до шофьора.

Огледалото. Изпитателният поглед на Престън.

Зад широкото предно стъкло се е разпростряла горящата като пещ пустиня Мохаве. Слънцето сякаш излива жегата си отгоре подобно на разтопена лава.

В Нънс Лейк, Айдао, някакъв мъж твърди, че имал контакт с извънземни лечители.

В горите на Монтана Лукипела чака сестра си под земята. Той вече не е скъпоценният й брат, а само храна за червеите. Не се е принесъл при звездите, а си е отишъл завинаги.

Когато с Престън останат сами в дълбоката гора, както са останали с Луки, когато никой не ги наблюдава и бъдат далеч от ръката на закона, дали ще я убие милостиво? Дори ще долепи към лицето й парцал, напоен с хлороформ, за да я приспи, и после бързо ще довърши започнатото, като й бие смъртоносна инжекция и по този начин ще й спести страха и болката? Или в девствената тишина на дълбокия лес, където слънцето и цивилизацията почти не проникват, Престън ще бъде по-различен мъж от този, който пред публиката се представя за добър и хуманен. Може би ще бъде повече звяр, отколкото човек, ще даде воля на удоволствието, което изпитва не от „прилагането на милост“, както го нарича, а от самия акт на убиването?

Лейлъни веднага разчете отговорите на тези въпроси в очите на хищника, докато той продължаваше да я гледа. Тихата смърт, която биваше причинявана чрез префинени ритуали, сложни като при чайна церемония — като при колекциониращата фигурки на пингвини Тетси — явно не беше в състояние да утоли жаждата на Престън за насилие. Но сред дебелите и вековни дървета в дълбините на гората той щеше да задоволи този свой нагон. Лейлъни разбра, че веднага щом се озове насаме с псевдобаща си в някое отдалечено място, смъртта й, подобно на тази на Луки, ще бъде мъчителна, брутална и продължителна.

Той се беше оженил за Синсемила отчасти заради дълбоките й коматозни състояния от наркотиците, по време на които тя изглеждаше като мъртва. А смъртта възбуждаше Престън, тъй както женската красота нормалните мъже. Нещо повече, тя имаше две деца, които според неговата философия имаха нужда да умрат. И той беше привлечен от нея, защото имаше желание да изпълни тази нужда. Та какво загадъчно имаше толкова в стремежа му да направи нови деца? Престън обичаше да казва, че на смъртта не трябва да се гледа като на трагедия, а като на естествено събитие, защото ние всички се раждаме, за да умрем. От негова гледна точка имаше ли изобщо някаква разлика между деца, родени да умрат, и деца, зачената, за да умрат?