Дийн Кунц
Входът за рая — платен (33)

Глава 33

Според старо поверие на родените в четвъртък деца им предстои бляскав път в живота, а Мики Белсонг беше родена именно в четвъртък, през май, преди повече от двайсет и осем години. През този августовски четвъртък обаче тя беше прекалено налегната от махмурлука, за да продължи според плана си.

Водката с лимон намаляваше със светкавична скорост. През нощта сигурно броеше четвъртата чаша за втора и петата за трета.

Загледана в образа си в огледалото в банята, тя си каза: „От проклетата водка вече не можеш и да помниш.“ Не можа да изобрази и най-малкото подобие на усмивка.

Беше се успала за първото си интервю за работа, а вече беше твърде късно и за второто. И двете бяха за сервитьорка.

Макар че имаше опит в сервирането и харесваше тази работа, тя предпочиташе работа, свързана с компютър и проектиране на софтуерни програми. Беше преминала интензивен шестнайсетмесечен курс и откри за себе си, че тази работа й харесва и може да я върши.

Всъщност да работи като софтуерен специалист за нея беше символ на по-добро бъдеще. Това оптимистично виждане не я напусна и през най-лошата година от жалкото й съществуване.

Досега в опита си да реализира мечтите си тя биваше препятствана от разпространеното сред работодателите мнение, че икономиката е в криза, непрекъснато се срива и потъва. Те сякаш разполагаха с неограничен запас от подобни думи и изрази, за да се оправдаят за отказа.

Още не беше започнала да се отчайва. Преди много време животът я беше научил, че този свят не е длъжен да удовлетворява мечтите и желанията на Мишелина Белсонг и дори да ги насърчава. Тя беше готова да се бори.

Ако търсенето на работа й отнемеше седмици обаче, решимостта й да започне животът си наново щеше да отстъпи пред слабостта. Тя не си правеше илюзии за себе си. Можеше да се промени. Но ако си намереше подходящо оправдание, самата тя щеше да се превърне в най-голямото препятствие пред своите планове.

Сега лицето в огледалото й се струваше неприятно, независимо дали беше с грим или не. Изглеждаше добре, но не изпитваше никакво удоволствие от красотата си. Една личност се ценеше според постиженията и авторитета си в обществото, а не заради образа си в огледалото. Освен това се боеше, че преди да успее да постигне каквото и да е, отново ще потърси утеха в мисълта, че е хубава, и ще се успокои.

Което ще означава отново да тръгне по мъже.

Нямаше нищо против мъжете. Тези, които разрушиха детството й, не бяха нормални. Тя не държеше отговорен целия мъжки род за перверзиите на неколцина. Както не можеше да съди за всички жени по постъпките на Синсемила… или по собствените си постъпки.

Всъщност харесваше мъжете въпреки всичко, което беше преживяла. Надяваше се някой ден да има пълноценна връзка с „добър“ мъж и може дори да се омъжи за него.

Цялата работа беше в думата добър. Вкусът й към мъжете не беше по-изтънчен от този на майка й. Непрекъснатото отдаване на „лоши“ мъже беше довело до определени обстоятелства, в които тя виждаше първопричината за проваления си живот.

След като се облече за интервюто в три часа — единственото за днес, на което щеше да успее да отиде, и единственото, свързано с компютърните й умения — Мики закуси в единайсет, застанала право до кухненската маса. Глътна витамини В-комплекс и аспирин с кока-кола, след което изяде две шоколадови понички. Махмурлукът никога не беше съпроводен от гадене. От друга страна пък, сладкото премахна и последния остатък от депресивното алкохолно настроение.

Лейлъни беше права, когато каза, че Мики има метаболизъм точен като жироскопа в космическа совалка. Теглото й сега беше само с половин килограм повече от това на шестнайсетия й рожден ден.

Докато стоеше до мивката, Мики наблюдаваше Дженива през прозореца. Леля Джен поливаше лехата. На главата си носеше сламена шапка с широка периферия, за да я пази от безмилостното августовско слънце. От време на време тялото й се полюшваше, докато движеше маркуча напред-назад. Сякаш мислено танцуваше и се връщаше в младостта си. Когато Мики започна да яде втората си поничка, Дженива тихо запя мелодията от „Любов през деня“ — един от любимите й филми.

Сигурно си мислеше за Върнън, съпругът, когото беше загубила твърде рано. Или може би си спомняше за любовната си връзка с Гари Купър, когато е била млада и обожавана французойка — роля, изпълнявана от Одри Хепбърн.

Удивително какъв шарен и непредсказуем става светът за теб, когато стрелят с пистолет в главата ти.

Тези думи бяха на Дженива, а не на Мики. Един солиден аргумент за оптимизъм, когато племенницата биваше обладана от песимизъм. „Удивително какъв шарен и непредсказуем става светът за теб, Мики, когато стрелят с пистолет в главата ти. Въпреки моментното объркване, което настъпва от време на време, е много приятно да имаш толкова много красиви и романтични спомени на преклонна възраст като моята! Разбира се, не препоръчвам като рецепта увреждане на мозъка, но ако не беше то, никога нямаше да обичам и да бъда обичана от Кари Грант или от Джими Стюарт. И със сигурност никога нямаше да съм имала онова страхотно преживяване в Ирландия с Джин Уейн!“

Мики остави леля си насаме със скъпите й спомени за Джон Уейн, Хъмфри Богарт или може би дори за чичо й Върнън, и излезе на предната врата. Не я поздрави с „Добро утро“, защото се притесняваше да я погледне в очите. Макар Дженива да знаеше, че племенницата й е пропуснала две интервюта за работа, никога нямаше да го спомене. Толерантността на Джен само засили вината на Мики.

Макар че беше оставила стъклата на колата леко смъкнати, вътре не се дишаше. Климатикът не работеше и тя подкара шевролета със затворени стъкла.

Включи радиото точно когато говорителят четеше новините и оживено описваше правителствена блокада на една трета от щата Юта заради издирването на някакви наркотрафиканти и техните тежковъоръжени телохранители. Трийсет много влиятелни фигури в незаконния наркобизнес се бяха събрали на тайна среща в Юта, за да преразпределят териториите си, както фамилиите от мафията бяха правили многократно преди десетилетия. Смятали са да планират война срещу по-дребните риби и да разработят стратегии за преодоляване на проблемите при контрабандата, създадени при последното затягане на граничния контрол. Научило за този таен заговор, ФБР се опитало да ги арестува. Само че федералните агенти били посрещнати от необичайно ожесточена съпротива и брутално насилие, а не както винаги от адвокатите на престъпниците. Битката била упорита и приличала на военно сражение. Вероятно около дузина от наркобосовете успели да избягат, въоръжени с високотехнологично и модерно оръжие. Те нямало какво да губят и представлявали сериозна заплаха за обикновените граждани. Повечето от тези подробности били от неофициален източник, защото ФБР отказало да разкрие детайли от операцията. „Криза“, каза говорителят и повтори многократно думата, сякаш тези две срички му бяха свидни и скъпи като женска гръд.

Когато имаше природни бедствия и откачени маниаци, стрелящи напосоки в обществени сгради, новините представляваха безкрайна поредица от кризи, повечето от които или бяха преувеличени, или напълно измислени и въображаеми. Ако десет процента от кризите, за които медиите тръбят, бяха истински, цивилизацията отдавна щеше да е загинала, планетата щеше да бъде едно сметище със замърсен въздух, а на Мики нямаше да й се налага да си търси работа или да се притеснява за Лейлъни Клонк.

Тя смени станцията, но навсякъде говореха за тази история. Отново смени и попадна на „Бек Стрийт Бойс“. Това не беше любимата й музика, но групата беше забавна и можеше да премахне махмурлука й.

„Липсата на новини е добра новина.“ Независимо от интерпретацията му това твърдение беше вярно.

Докато караше по магистралата, си спомни разговора с Лейлъни от предишната вечер и си каза: „Гордея се, че съм от онези двайсет процента.“ И тогава за пръв път за деня се усмихна.

До интервюто оставаха три часа и половина и тя възнамеряваше да използва това време, за да уведоми Службите за социални грижи за случая на момичето. Снощи, когато двете с Дженива разговаряха за Лейлъни, предсказанието на момичето им се струваше неизбежно. Тази сутрин обаче дали защото времето подсказа ново решение, или защото водката и шоколадовите понички й вдъхнаха оптимизъм, ситуацията изглеждаше трудна, но не и безизходна.