Дийн Кунц
Входът за рая — платен (39)

Глава 39

Ако библиотеките в Южна Калифорния някога са изглеждали като тези в книгите и филмите — с тъмни махагонови мебели и с пълни рафтове до тавана, то е било в миналото. Всички повърхности тук бяха боядисани с латекс или бяха от ламинирани плоскости. Рафтовете не се издигаха до тавана, защото той представляваше окачена решетка с акустични плочки и панели с луминесцентни лампи, които светеха прекалено ярко, за да остане някаква романтика от книгите. Рафтовете бяха метални, не дървени, не многобройни, и бяха закрепени за пода със здрави болтове в случай на земетресение.

Според Мики атмосферата наподобяваше на тази в медицинско заведение: мрачна въпреки цялата яркост, антисептична и стерилна, белязана не от тишината на съсредоточено четене, а от тишината на стоически болки и страдания.

Значително пространство беше отделено за компютрите. Всичките имаха достъп до Интернет.

Столовете бяха неудобни. Неприятната светлина блестеше върху полираната повърхност на бюрото. Чувстваше се като у дома: не в караваната, която делеше с Дженива, а в дома, даден й насила от Калифорнийския отдел за изтърпяване на наказания.

На половината компютри седяха други читатели, но Мики не им обърна внимание. Даваше си сметка как изглежда в розовото костюмче, което до скоро я беше карало да се чувства делова и самоуверена. Освен това след посещението на Ф. Бронсън не искаше да контактува за днес с повече хора. Машините щяха да са й по-полезни и да й бъдат по-добра компания.

Влезе в Интернет. Подобно на детектив започна да търси информация за Престън Мадок. Не й беше трудно. Името на злодея излезе в толкова много посочени сайтове, че компютърът направо я затрупа с информация.

Беше се обадила от един уличен автомат и беше отменила интервюто за работа. Затова прекара целия следобед в проучване на доктор Смърт. Откритото показва, че Лейлъни се намира в много по-голяма опасност, отколкото Мики предполагаше.

Историята на Мадок беше проста, а подробностите потресаващи. Всеки жив човек би се уплашил, не само Лейлъни.

Престън Мадок имаше докторат по философия. Преди десет години се провъзгласил за „биоетик“. Приел предложение на престижен университет от Бръшляновата лига и започнал да преподава етика на бъдещите доктори по философия.

Онези биоетици, наричащи се „утилитаристи“ се стремяха към етично разпределение на ограничените медицински ресурси. Това според тях трябваше да стане, като се определи кой трябва да получава лечение и кой не. Осъждаха разпространеното виждане на западната медицина още от времето на Хипократ за човешкия живот като върховна ценност и настояваха, че някои хора притежават по-голяма морална и социална стойност от други. Следователно представителите на елита трябваше да получават повече с оглед на тяхната стойност.

Веднъж една малка, но авторитетна група от учени-биоетици беше отхвърлила хладния и безнравствен подход на утилитаристите. Но те спечелиха битката и сега ръководеха катедрите по биоетика в академичната общност.

Както много други биоетици Престън Мадок проповядваше на престарелите — тези над шейсет години — хора да им се отказва медицинско лечение, ако болестта им се отрази на качеството на живота им. Дори и самите пациенти да искаха да продължават да живеят. Ако не можеха да бъдат излекувани напълно, много биоетици бяха единодушни, че старците трябва да умрат, без да бъдат лекувани. Защото според утилитаристката философия обществото щеше да има много по-малка полза от тях, отколкото те от него.

Колкото и невероятно да звучеше прочетеното от Мики, почти всички биоетици бяха убедени, че децата с недъзи, дори и тези с незначителни недъзи, трябва да бъдат оставени на произвола на съдбата, докато умрат. Ако едно бебе получеше инфекция, то не трябваше да бъде лекувано. Ако пък имаше временни усложнения на дихателната система, не биваше да му се помага, а да се остави само да се задуши. Ако бебе с недъг има проблеми с храненето — оставете го да умре от глад. Смяташе, че инвалидите и другите хора в неравностойно положение са бреме за обществото дори и да могат сами да се грижат за себе си.

Мики почувства, че у нея се надига гняв, различен от досегашния й. Това тук нямаше нищо общо с малтретирането. Егото й не беше засегнато.

Прочете откъс от книгата „Практична етика“, в която Питър Сингър от Принстънския университет оправдаваше убийството на новородени с недъзи и болести като хемофилията: „Когато смъртта на недъгаво дете доведе до раждането на друго дете с по-добри перспективи за щастлив живот, общото количество щастие ще бъде по-голямо, ако недъгавото дете бъде убито. Загубата на щастлив живот за първото дете се компенсира многократно от осигуряването на щастлив за второто. Затова, ако убийството на болно от хемофилия дете няма противопоказен ефект върху други, ще бъде по-добре… то да се убие.“

Мики трябваше да стане и да отвърне очи от всичко това. Яростта й даваше сили. Не можеше да стои спокойно на едно място. Започна да ходи напред-назад, за да изразходва енергията и да се успокои.

Като дете, уплашени от разказите за чудовища и злодеи, но в същото време привлечено от тях, тя скоро се върна при компютъра.

Веднъж Сингър беше казал, че ако детеубийството по желание на родителите предизвика интерес от страна на семействата и обществото като цяло, тогава то е етично. Нещо повече, той твърдеше, че едно дете не може да бъде смятано за личност поне до първата година от живота му. Така постепенно той беше проправил път на идеята, че убийството на дете може да бъде смятано за етично дълго след раждането му.

Престън Мадок вярваше, че убийството на деца е етично до времето, когато те проговарят. До момента, в който кажат „мама“ или умрат.

Повечето биоетици подкрепяха контролираните медицински опити върху душевно недоразвити индивиди, хора в кома и дори се обявяваха за използването на изоставени деца вместо опитни животни. Те се аргументираха, че нормалните животни изпитвали страх и гняв, докато ненормалните хора и новородените бебета не изпитват и не съзнават нищо.

Според тази философия не е необходимо да се питат самите душевноболни какво мислят по въпроса, защото те също като новородените и някои други „хора с минимални умствени способности“ са „неличности“ и нямат моралното право да твърдят, че са значими за този свят.

У Мики напираше желание да подеме кръстоносен поход срещу биоетиците и да извоюва обявяването им за „хора с минимални умствени“ способности. Ясно беше, че по-скоро те не бяха нормални и „неличности“, отколкото малките, слабите и възрастните, които искаха да убиват.

Мадок беше един от водачите на движението, което искаше с помощта на научни изследвания и обширни обществени дебати да установи минимален коефициент на интелигентност, при който човек води пълноценен живот и е полезен за обществото. Според него това прагово равнище щяло да бъде много под коефициента при синдрома на Даун, но Мадок бързаше да уточни, че установяването на подобно ниво на интелигентност не означава непременно, че обществото ще трябва да се отърве от по-глупавите си и неинтелигентни членове. По-скоро целта била „да се избистри нашето разбиране за понятието пълноценен живот“. И така, докато науката не напреднеше достатъчно, че интелигентността да може да бъде определяна веднага след раждането.

Да, бе, сигурно. По същия начин някои биха казали, че и лагерите на смъртта в Дахау и Аушвиц не са били създадени, за да изтребят толкова хора, а просто да се провери дали е възможно да се създадат такива „учреждения“.

Първоначално, докато преравяше сайтовете за биоетика, Мики не взе насериозно тази култура на смъртта. Сигурно беше някаква игра, в която участниците се състезават по скандалност. Игра, в която състезателите демонстрират нечовешките си качества. „Със сигурност — каза си тя — това не може да е друго, освен ексцентрична игра.“

Когато научи, че тези хора живеят и се ръководят от тяхната чудовищна философия, си каза, че едва ли има някой извън техния кръг от умопобъркани, който да ги възприема насериозно. Но скоро разбра, че едва ли не са уважавани учени. В повечето медицински университети имаше курс лекции по биоетика. Над трийсет от най-големите университети пък предлагаха образователна степен по биоетика. В страната действаха многобройни щатски и федерални закони, създадени не без участието на биоетици. Целта беше съвременната биоетика да се превърне в морален и правен съдник за това чий живот колко струва в обществото.

Недъгавите изискват толкова много разходи и струват скъпо, съгласни ли сте? И престарелите също. И слабите и немощните. И тъпите и глупавите. Струват скъпо и тревожат по-чувствителните хора само с вида си — те не са като нас. Тия бедни създания ще са много по-добре, ако просто се гътнат. Така е, щом са имали дързостта да се родят или пък неблагоразумието да пострадат в тежка катастрофа, тогава да умрат е най-доброто, което могат да сторят, ако имат правилно обществено съзнание.

Кога светът успя да се побърка до такава степен?

Мики започваше да разбира врага си.

Престън Мадок досега за нея беше наполовина опасен и наполовина смешен като клоун.

Вече не. Сега си даде сметка какво зло е този човек. Страшен, зловещ, чужд, извънземен.

Нацистка Германия (освен че се опита да изтреби евреите), Съветския съюз и Китай на Мао и преди бяха решавали „социални проблеми“, породени от слабите и несъвършените. Когато обаче питаха утилитаристите, дали им стиска и те да приемат мерки за подобни окончателни решения, те обръщаха въпроса, като твърдяха, че нацистите и сродните им елементи са убивали слабите и недъгавите поради, както Престън беше посочил в едно интервю, „грешни причини“.

„Не че убийството само по себе си е дълбоко неправилно и осъдително деяние. Просто нацистите и болшевиките не са разсъждавали правилно. Ние искаме да ги убиваме не от омраза или предразсъдъци, а защото убийството на едно недъгаво дете освобождава място за друго, което е здраво и което повече ще радва семейството си, ще бъде по-щастливо, ще бъде по-полезно за обществото и ще увеличи «общото количество щастие». Не е същото, казват те, като да убиеш дете, за да освободиш място за друго, което е от по-привилегирована раса, което е по-русо и което ще накара нацията и фюрера да се гордеят повече с него.“

— Дайте ми микроскоп и след няколко века ще мога да кажа разликата — промърмори Мики.

Тези хора се смятаха за сериозни, защото действаха в името на състраданието и съчувствието, в името на екологичната отговорност и дори в името на защитата на животните. Кой би могъл да спори със състраданието на засегнатите, с мъдрата идея да се използват по-разумно природните източници, а светът е нашият Фатерланд, нашата родина, и ако този крехък свят е един-единствен във вселената, тогава болнавите деца и възрастните баби трябва да бъдат пожертвани, за да не загубим нашата планета. А ти тогава къде си тръгнала да се бориш за едно малко недъгаво момиченце?

Мадок и другите известни американски и британски биоетици — представители на двете страни, в които тази лудост беше пуснала най-дълбоки корени — бяха канени като специалисти в телевизионни предавания, получаваха одобрение в печата и съветваха политици по въпросите на прогресивното здравно законодателство. Никой от тях обаче не можеше спокойно да изнася лекциите си в Германия, където хората ги освиркваха и ги заплашваха. Холокостът беше най-добрата ваксина за имунизиране на обществото от подобна дивотия.

Мики си зададе мрачния въпрос, дали отново трябваше да се стига до холокост, за да възтържествува в крайна сметка здравия разум. С всяка следваща минута, докато изследваше света на биоетиката и конкретните възгледи на Престън Мадок, тя започна да изпитва все по-засилваща се боязън за своята страна и за бъдещето.

Но й предстояха още по-фрапиращи открития.

Докато правеше проучването си, библиотеката остана обляна в ярка луминесцентна светлина, но на нея й се стори, че над тази светлина е надвиснал много по-дълбок и непрогледен мрак.