Дийн Кунц
Входът за рая — платен (35)

Глава 35

Приемната не беше много комфортна. Дори паркингът изглеждаше по-гостоприемен и светъл. Петима души чакаха да ги повикат, но столовете бяха само четири. Тъй като останалите четири жени бяха или по-стари от Мики, или бременни, тя предпочете да постои права. Заради енергийната криза въздухът се охлаждаше само до двайсетина градуса. С изключение на миризмата тук всичко й напомняше на затвор.

Секретарката направи физиономия и обясни на Мики, че оплакванията обикновено се заявяват по телефона и че не е много разумно да идва без насрочен час, тъй като това означава да чака дълго. Мики отговори, че е готова да чака колкото е необходимо — и увери в това секретарката отново, когато през следващите четирийсет минути тя отново се върна на тази тема.

За разлика от лекарските кабинети на това място нямаше стари списания. Печатните материали се ограничаваха само с правителствени брошури, написани на неразбираем за обикновения човек език.

Първата служителка се представи като госпожа Ф. Бронсън. Това с инициала беше странно. Табелата в кабинета не беше по-многословна: Ф. БРОНСЪН.

Около четирийсетгодишна привлекателна жена, Ф. Бронсън носеше черен широк панталон и черна блуза въпреки летния сезон и горещината. Беше прибрала набързо косата си с шноли и няколко кичура се бяха измъкнали.

Плакатите в кабинета й сякаш правеха малкото помещение още по-тясно и задушно: фотографии на котки, черни и бели, сиамски и ангорски, и такива с неясен произход. Тези космати образи придаваха клаустрофобичен характер на стаята и като че вкарваха някаква котешка топлина във въздуха.

Щом видя, че събеседничката й проявява интерес към плакатите, госпожа Ф. Бронсън каза:

— Тук ми се налага да има работа с толкова много груби, невежи, жестоки и глупави хора… понякога има нужда да ми се напомни, че светът е пълен с по-добри създания от нас.

— Разбирам ви — отвърна Мики, макар че изобщо нямаше понятие за какво говори — самата бих си закачила плакати с кучета.

— Баща ми обичаше кучетата. — Жената посочи на Мики да седне на единия от двата стола за клиенти пред бюрото. — Той беше един гръмогласен и самовлюбен женкар. На мен котките повече ми харесват.

Щом кучетата пораждаха у служителката недоверие само защото нейният старец ги е харесвал, тогава беше много лесно да сгрешиш, като направиш дори и най-безобиден и незначителен коментар. Мики зае безпристрастна позиция, която си беше изработила — не без трудности — в случай, че има вземане-даване с властите.

Служителката се настани в стола зад бюрото и каза:

— Щом сте имали насрочен час, не е било необходимо да чакате толкова дълго.

Мики се престори, че е доловила любезна загриженост в забележката на жената.

— Няма проблем. Има интервю за работа в три, а дотогава и без това няма какво да правя. Има достатъчно време.

— С какво се занимавате?

— С проектиране на компютърен софтуер.

— Днес компютрите управляват света. — В тона й имаше недоволство и неодобрение. — Хората прекарват повече време с машините, отколкото със себеподобните си. С всяка следваща година все повече губим от човечността си.

Тъй като усети, че е най-добре винаги и за всичко да се съгласява с другата жена, която щеше да изисква от Мики да й обясни работата с демоничните машини, тя въздъхна, изобрази съжаление и кимна, след което отвърна:

— Да, но само там има работа.

Служителката се намръщи.

Мики прочете в това подтекста: и обвиняемите на Нюрнбергския процес са имали подобно извинение, че са работили в газовите камери в Дахау и Аушвиц.

— Загрижена сте за някое дете ли?

— А, да. За едно момиче, което живее в съседство с леля ми. То е попаднало в ужасна ситуация. То…

— Защо леля ви не дойде да се оплаче?

— Ами аз дойдох от нейно име. Леля Джен не е…

— Не мога да започна разследване от името на някого, който не е дошъл лично — отвърна служителката почти със съжаление. — Ако леля ви е видяла нещо, което поражда у нея загриженост за това момиче, тя трябва лично да говори с мен.

— Да, разбира се, ясно. Но, вижте, аз живея с леля ми и също познавам момичето.

— Видели ли сте да го малтретират — да го удрят или да го бият?

— Не. Не съм видяла да е било малтретирано физически. Аз…

— Но сте видели нещо, някакво доказателства? Белези, синини?

— Не, не. Случаят не е такъв. Никой не я е бил. Просто…

— Сексуално малтретиране?

— Не, слава Богу, не. Лейлъни не е преживяла подобно нещо.

— Лейлъни?

— Така се казва момичето.

— Обикновено казват, че случаят не е такъв. Срамуват се. Истината излиза наяве само след беседа със специалист.

— Знам, че често става така. Но тя е по-различна. Хлапето е много красиво и умно. Щеше да ми каже, ако имаше сексуално малтретиране. Казва, че няма… и аз й вярвам.

— Редовно ли се виждате с нея? Говорите ли с нея?

— Снощи дойде у нас на вечеря. Беше…

— Значи не я държат затворена? Значи не говорим за брутално задържане насила?

— Задържане? Е, може би, до известна степен.

— До каква степен?

В стаята беше нетърпимо горещо. Като в повечето съвременни административни високи сгради заради климатика или заради пестенето на енергия прозорците не се отваряха. Климатикът беше включен, но той издаваше повече шум, отколкото да я охлажда.

— Не иска да живее в това семейство. Никой не би искал на нейно място.

— Никой от нас не може да избира семейството си, госпожо Белсонг. В противен случай работата ми щеше да нарасне поне четирикратно. Като казвам грубо задържане, имам предвид да е била оковавана, заключвана в стая, заключвана в килера, завързвана за леглото.

— Не, нищо подобно. Но…

— Престъпна небрежност? Например момичето страда ли от хронично заболяване, което родителите му отказват да лекуват? Слабо ли е, теглото му под нормата ли е, страда ли от недохранване?

— Не, тя не гладува, но се съмнявам, че се храни добре. Майка й определено не умее да готви.

Бронсън се наведе напред и повдигна вежди.

— Не умее да готви? Нещо не разбирам за какво сте дошли, госпожо Белсонг?

Мики се приближи до бюрото, сякаш се опитваше да продаде историята си на някой редактор на вестник.

— Вижте, госпожо Бронсън, извинете ме, но ви уверявам, че не съм дошла тук да ви губя времето. Случаят е много особен и не може да се определи, като ви отговоря на стандартните въпроси.

Докато Мики още говореше, жената разсеяно се обърна към монитора на компютъра на бюрото й, явно станала нетърпелива, и започна да пише нещо на клавиатурата. Съдейки по скоростта, с която пръстите й летяха по клавишите, тя определено беше запозната с машините и дяволската технология.

— Добре, нека регистрираме случая и изредим основните факти. После ще ми разкажете историята с ваши думи, ако това ще помогне, и аз ще ги пригодя към доклада. Името ви беше Мики Белсонг, нали?

— Белсонг, Мишелина Тереза.

Служителката попита за адреса и телефона.

— Пазим в тайна информацията за тъжителя — тоест за вас — и за семейството, което разследваме, но трябва да ги имаме в нашата база данни.

Служителката от социалните служби поиска личната й карта и Мики й я подаде.

След като въведе номера от картата, тя продължи да пише на компютъра още няколко минути, като спираше само за да прочете написаното на екрана. Беше напълно погълната от данните, сякаш забравила за събеседничката си.

Ето това беше обезчовечаващото въздействие на технологията, която самата Ф. беше осъдила преди малко.

Мики не виждаше какво пише на екрана. Затова се изненада, когато Ф., все още съсредоточена върху компютъра, изрече:

— Била сте обвиняема за притежание на крадена собственост, съучастничество в документна измама и притежание на подправени документи с намерение да ги продадете — включително и фалшива шофьорска книжка, лични карти…

Думите й сториха това, което огромното количество водка с лимон и шоколадови понички не можаха: предизвикаха гадене у Мики.

— Аз… Аз… Извинете, но мисля, че нямате право да ме питате подобни неща.

Все още загледана в монитора, служителката отговори:

— Не ви питам. Само проверявам самоличността ви. Тук пише, че сте били осъдена на осемнайсет месеца.

— Това няма нищо общо с Лейлъни.

Ф. нищо не каза. Тънките й пръсти натиснаха, но вече леко, няколко клавиша. Като че изтегляше фино информация от системата.

— Не съм направила нищо — продължи Мики, като веднага се намрази за отбранителния си тон и за слабостта си. — Момчето, с което ходех тогава, се занимаваше с неща, за които аз не знаех.

Ф. очевидно беше по-заинтригувана от това, което пишеше в компютъра за Мики, отколкото от нейния разказ.

Мики се чувстваше задължена да обясни на служителката:

— Случи се така, че бях заедно с него в колата, когато ченгетата го арестуваха. Не знаех какво има в багажника — нито за фалшивите документи, нито за крадената колекция от монети. За нищо не знаех.

Ф. обаче явно не слушаше какво й говорят.

— Били сте изпратена в женско поправително заведение в Северна Каролина. То се намира на юг от Стоктън, нали? Веднъж ходих на един фестивал на аспержите в Стоктън. В един от павилионите предлагаха ястия, сготвени от жени от заведението, участващи в програмата за кулинарна преквалификация. Доколкото си спомням, никое от тези ястия не беше вкусно. Тук пише, че още се намирате там.

— Да, ами, има грешка. Никога не съм ходила на фестивала на аспержите. — Когато Мики видя как жената се напряга, забрави всякакви любезности и се постара да говори колкото се може по-сбито и рязко: — Пуснаха ме миналата седмица. Дойдох да живея при леля ми, докато си стъпя на краката.

— Пише, че ви остават още два месеца до освобождаването ви.

— Освободиха ме по-рано.

— Тук не пише, че сте пусната под гаранция.

— Не съм под гаранция. Пуснаха ме за добро поведение.

— Ей сега се връщам. — Ф. стана и отиде до вратата.