Дийн Кунц
Входът за рая — платен (10)

Глава 10

Големи тирове, натоварени с всичко от машинни лагери до измервателни уреди, хладилни камиони със сладолед или месо, сирене или замразени храни, платформи с бетонени тръби и стоманена арматура и железопътни траверси, автовози, камиони с добитък, пълни с бензин или химикали цистерни. Камари оборудване и светлини гъмжат около колонките по бензиностанциите подобно на праисторически стегозаври и бронтозаври. Бучащи и ръмжащи, хиляди и милиони големи камиони чакат маркуча да стигне и до тях и те да се захранят с гориво, продукт на дестилации в земната кора от двеста милиона години.

Така момчето без майка разбира теорията за появата на залежите с петрол. Може да се прочете навсякъде — от учебниците до Интернет. И макар че идеята за хранещите се с дизелово гориво динозаври да му се струва глупава (за пръв път е предложена от Дафи Дък или някой друг анимационен герой), той е развълнуван от спектакъла на тези внушителни машини, струпани по бензиностанциите и издаващи войнствено ръмжене в иначе тихата и спокойна нощна пустиня.

От своето скривалище в експлоръра на долната платформа на автовоза той вижда как целеустремени мъже и жени се въртят около техните механични питомци. Някои от тях представляват разноцветни фигури с ботуши и каубойски шапки, с дънкови якета с бродерии и капси. Много от тях са с тениски с имената на автомобилни продукти, готови закуски, бири и кънтри барове, разположени от Омаха до Санта Фе, от Абилийн до Хюстън, Рино и Денвър.

Шумотевицата не им прави впечатление. Те не са пленени като момчето от романтиката на пътуването и тайнството на екзотичните краища, населени с магистрални номади. Кучето се е свило на седалката до него и дреме.

Със заредени резервоари автовозът потегля и се отдалечава от бензиновите колонки. Но шофьорът не се връща на междущатското шосе, а се насочва към огромния паркинг. Сигурно иска да хапне или да си почине.

Това е най-големият паркинг за камиони, които момчето е виждало. Има мотел, закрити гаражи, закусвалня, магазин и според един от пътните знаци на магистралата, „предлага голямо разнообразие от услуги“, каквото и да значи това. Той никога не е ходил на карнавал, но си представя, че вълнението, което чувства тук, сигурно е подобно на емоциите, които човек изпитва в лунапарк или друг атракцион за развлечения.

После минават покрай позната кола, която стои под конусовидната светлина на една улична лампа. По-малка е от мастодонтите, паркирани един до друг на асфалта. Бял камион с черен брезент отзад. Камионът със седлата от Колорадо.

Преди миг много му се искаше да опознае по-добре това място. Сега желае само едно — да бяга, и то бързо.

Автовозът паркира между два огромни камиона.

Спирачките изсвирват и изсъскват. Ръмжащият двигател спира. Двойките експлоръри се поклащат леко като заспали коне, стреснати от нещо в съня си. Настъпва дълбока тишина, за каквато момчето не си спомня откакто е дошло от високите морави на Колорадо.

Купчината черно-бяла козина на седалката до него отново се превръща в куче и се повдига, за да провери новата обстановка. „Трябва да вървим“ — мислено му казва разтревожено момчето.

До известна степен близостта на преследвачите му няма значение. Вероятността да го хванат в следващите няколко минути щеше да е същата и ако беше на хиляди километри оттук.

Майка му често казваше, че ако човек е умен, хитър и смел, може да се скрие и на открито. Ключът към оцеляването не е нито в географския терен, нито в разстоянието. Само времето има значение. Колкото по-дълго останеш незабелязан на свобода, толкова по-малко вероятно е да те открият някога.

Въпреки това възможността ловците да са точно под носа му го разконцентрира. Близостта им го изнервя, а когато е нервен, е трудно да си умен, хитър и смел. Ще го видят, ще го познаят, независимо дали се намира на открито, или се е скрил в пещера на стотици метри под земята.

Той колебливо отваря вратата на джипа и излиза на платформата на автовоза.

Ослушва се. Самият той обаче не е ловец и не знае за какво да се ослушва. Движението при бензиновите колонки идва някъде отдалеч. Приглушена кънтри музика се лее в нощта и омайва — подобие на неустоимата песен на сирените в открито море.

Платформата на автовоза е по-широка от тази на експлоръра. Прекалено тясна е, за да може кучето да скочи от колата и да се приземи върху нея. Щом успя да скочи от покрива на къщата на Хамънд, значи спокойно ще може да скочи и от автовоза, да преодолее вертикалните подпори между платформите и да скочи право на паркинга. Но дори и да притежава подобни умения животното няма куража да го стори. Кучето надниква навън и оглежда наляво и надясно, изскимтява жално, но после сякаш се усеща, че трябва да пази тишина, и вперва изпълнен с надежда и молба за съвет поглед към господаря си.

Момчето изважда приятеля си от експлоръра, както сам го качи вътре. Успява да запази равновесие и поставя кучето на платформата.

Докато невръстния беглец затваря вратата на джипа, четириногият му спътник отива в задната част на камиона, където има рампа. Щом господарят му идва, той вече го чака зад автовоза.

Кучето е наострило уши, вдигнало е глава и души въздуха около себе си. Пухкавата опашка, която обикновено е вирната, сега е спусната надолу.

Макар че е опитомено, това животно до известна степен си остава ловец и има инстинкт за оцеляване. Щом е застанало нащрек, значи има сериозна причина. Очевидно надушва опасност или поне име нещо подозрително.

В момента на паркинга нито влизат, нито излизат коли. По асфалтовата настилка не се вижда жив човек.

Макар че близо до тях има неколкостотин души, в момента това място изглежда пустинно и необитаемо като лунен кратер.

От запад, от пустинята, довява лек ветрец, топъл, но не горещ. С него идва и слабият аромат на пустинните растения, които виреят там.

На момчето това му напомня за дома, който сигурно няма да види никога вече. В началото го обзема приятна носталгия, но тя бързо преминава в силна тъга по родния край, която неминуемо му напомня ужасната загуба на семейството. Изведнъж започва да се олюлява, сякаш мъката му нанася болезнени физически удари, които го уцелват дълбоко в сърцето.

По-късно. По-късно ще плаче. Сега трябва да оцелее. Почти чува как духът на майка му го призовава да се овладее и да остави тъгата за по-нататък, когато ще бъде в по-голяма безопасност.

Кучето като че върви неохотно. Все едно че опасността дебне от всеки ъгъл. Опашката му се спуска още по-ниско и се увива около дясната задна лапа.

Мотелът и закусвалнята са разположени на изток, встрани от редиците паркирани превозни средства. Очертани са от блясъка на червени неонови реклами. Момчето се отправя натам.

Песът постепенно се превръща в негов брат по съдба и единствен другар. Животното тръгва до момчето в лек тръс.

— Добро куче — прошепва му момчето.

Минават край осем товарни камиона и се намират до задната част на деветия, когато кучето изръмжава тихо и това кара момчето да се спре. Макар че внезапното раздразнение на животното на пръв поглед не е много силно, светлината от най-близката улична лампа е достатъчно, за да се види как е настръхнала козината му.

Кучето се взира в нещо, намиращо се в непрогледната тъмнина под големия камион. Вместо да изръмжи отново, то поглежда към момчето и изскимтява умолително.

Момчето се доверява на инстинкта на брата си по съдба и коленичи. Навежда се и също се взира в плътната тъмнина, но не вижда нищо, освен колелата на камиона от двете страни.

Тогава някакво движение привлича вниманието му. Не е под камиона, а до него, в пространството между местата за паркиране. Чифт каубойски ботуши и сини джинси. Някой ходи покрай ремаркето и се приближава към тях.

Най-вероятно това е обикновен шофьор, който не знае нищо за лова, извършващ се дискретно, но с голям размах из целия Запад, и чиято крайна цел е момчето. Сигурно е вечерял и сега се връща с пълен с кафе термос, готов да поеме по пътя си отново.

Вижда се втори чифт ботуши. Двама мъже, не един. Никой от тях не говори, сома вървят целенасочено.

Сигурно са обикновени шофьори, но може и да не са.

Невръстния беглец се просва на земята и пропълзява под ремаркето на камиона. Кучето се скрива при него. Притискат се един в друг и само погледите им проследяват ботушите. Момчето с изненада установява, че подобни ситуации се срещат предимно в приключенските и екшън филмите, които той много обича.

В интерес на истината сегашното вълнение е по-различно от онова, което изпитва, докато се потапя в авантюристичните истории чрез страниците на книгите. Младите герои — като се започне от „Островът на съкровищата“ и се свърши с „Оливър Туист“ — накрая винаги остават живи, никой не ги изкормва, обезглавява, не откъсва крайниците им, не ги обезобразява. А него това го чака, ако го хванат, и той ясно го съзнава. Вълнението му е съпроводено с изнервеност, каквато Хъкълбери Фин никога не е чувствал. Но така или иначе той е само едно момче и природата го е програмирала да се вълнува от събития, които са предизвикателство за неговия кураж, изобретателност и сила.

Двамата мъже стигат до задната част на ремаркето. Спират се, очевидно оглеждат паркинга. Може би не се сещат къде са оставили камиона си. Продължават да мълчат, сякаш се ослушват за звуци, които само родените ловци могат да уловят и правилно да изтълкуват.

Въпреки че е тичал доста и въпреки топлата нощ кучето не е изплезило език. Само лежи неподвижно до господаря си.

„Добро куче“.

Ветрецът, освен че с пустинните аромати носи носталгия и напомня на момчето за родния дом, измита всичко по асфалта. Довява боклуци, пръст, парчета суха трева към двамата бегълци. Смачкано парче хартия се търкаля свободно по настилката и спира до единия от ботушите. Светлината от лампите на паркинга е достатъчно ярка, за да забележи момчето, че хартийката не е боклук, а петдоларова банкнота.

Ако непознатият се наведе да вземе парите, той може да погледне под камиона…

Не. Дори и мъжът да коленичи, а не само да се наведе, той ще бъде много по-високо от дъното на ремаркето. Няма да може да забележи безформените силуети на момчето и кучето, които треперят в сянката на камиона.

Банкнотата се олюлява около ботуша, полита по-нататък… и се приземява под камиона.

Момчето не вижда в тъмнината къде е хартийката. То е съсредоточило цялото си внимание върху двата чифта каубойски ботуши.

Със сигурност поне единият от двамата мъже ще се опита да намери петте долара.

В повечето приключенски книги, а и в тези за възрастни, авантюрата винаги е свързана с някакво съкровище. Този свят се върти около парите и златото. Един пират с дървен крак беше казал тези думи в някоя от книгите.

Но нито единият, нито другият, изглежда, не проявяват интерес към смачканата банкнота. Те продължават напред и се отдалечават от камиона.

Вероятността никой от двамата да не е забелязал парите е много малка. Щом пет долара не им правят впечатление, те са разкрили истинската си същност. Трескаво търсят нещо много по-важно от съкровище и с нищо не си отклоняват вниманието.

Двамата мъже продължават на запад — по посока на автовоза с джиповете.

Момчето и кучето пропълзяват още по-навътре под камиона, след което излизат от скривалището си и се озовават на мястото, на което забелязаха преди малко ботушите.

Кучето е уловило малкото съкровище, довято от пустинния вятър — в устата си държи петдоларовата банкнота.

„Добро куче“.

Момчето взима банкнотата, сгъва я и я прибира в джоба на джинсите си.

С оскъдните си финансови средства няма да стигнат далеч, а и не могат да чакат само на вятъра да им носи пари. Засега обаче неудобството да извършват нова кражба им е спестено.

Сигурно кучетата не чувстват неудобство и унижение. Момчето никога преди не е имало куче. Знае за характера им само от филмите, книгите и няколкото случайни срещи с тях.

Това четириного създание, вече е изплезило език, защото е безопасно, сякаш е доволно от похвалата. То е едно простодушно животно, което живее по законите на дивата природа.

Но щом са станали братя, ще се променят. За съжаление кучето ще започне да усеща унижението и опасната близост на смъртта като господаря си. А момчето си мисли в момента, че по време на отчаяния си самотен и вероятно дълъг полет към свободата ще трябва да се пази да не добие много от кучешките черти, да стане суров и да действа необмислено и импулсивно.

Песът вдига крак и се изпикава на асфалта.

Момчето си казва, че този навик никога няма да усвои, без значение до каква степен кучето ще го накара да подивее.

По-добре да тръгват.

Двамата мълчаливи мъже, които се насочиха към автовоза, сигурно не са единствените издирвачи в тази тревожна нощ.

Промъквайки се зад камионите и избягвайки откритите площадки на паркинга, той и кучето избират да вървят по непрекия път. Сякаш трябва да преминат през сложен лабиринт, за да стигнат до светещите неонови реклами.

Движението му дава увереност, а увереността е изключително важна за успешната маскировка. Освен това движението създава объркване. Още една от мъдростите на майка му.

Да си сред хора също помага. Тълпата отвлича вниманието на врага — не много, но понякога достатъчно — и дава на беглеца прикритие, зад което той с малко късмет може да мине незабелязано.

До паркинга за камиони е разположен този за леки коли. Тук момчето е по-изложено на показ, отколкото сред мастодонтите с мотори.

Движи се по-бързо и по-смело, вървейки право към „голямото разнообразие на услуги“, които се предоставят в цял комплекс сгради, намиращи се по-навътре от магистралата, от сервиза и бензиностанцията.

Зад стъклените витрини на закусвалнята различни хора, тръгнали на път, се хранят. Те напомнят на момчето колко време е минало, откакто е изяло студения чийзбургер в експлоръра.

Кучето също е гладно и изскимтява.

Оставят горещата нощ и влизат в прохладния ресторант, потапят се в приятните и апетитни миризми, които още повече засилват вълчия им глад. Момчето се хваща, че се усмихва като кучето.

Кучето, а не усмивката, привлича вниманието на униформена жена, застанала при едно гише с табела УПРАВИТЕЛ. Тя е дребна, красива и говори с комичен акцент, но в същото време изглежда внушително като затворнически надзирател, когато застава на пътя му.

— Душице моя, признавам, че това не е петзвездно заведение, но въпреки това не позволяваме на разни боси и космати твари да влизат, колкото и симпатични да са те.

Момчето нито е босо, нито космато. След кратко объркване то осъзнава, че жената говори за кучето. Грешка. Нахълта в ресторанта заедно с кучето и привлече вниманието към себе си, а точно сега не може да си го позволи.

— Извинете, госпожо — отвръща.

Връща се към външната врата, следван от разочарованото куче. Всички погледи са обърнати към тях. Усмихнатата сервитьорка. Касиерката от касата го гледа зад очила с половин стъкла. Един клиент си плаща сметката.

Никой от тези хора не му изглежда подозрителен и никой не прилича на неговите неуморни преследвачи. За щастие тази грешка няма да му струва живота.

Отново е навън. Казва на кучето да седне. Животното се подчинява и сяда до вратата на закусвалнята. Момчето се навежда над него, почесва го зад ухото, погалва го и добавя:

— Ти чакай тук, сега ще се върна. С храна.

До тях се появява някакъв мъж — висок, с лъскава черна брада. Носи зелена шапка. Не е клиентът, който плащаше на касата, а друг, който влиза в ресторанта.

— Чудесен опашатко си имаш — казва той. Кучето сякаш го разбира и радостно маха с опашка. — Как се казва?

— Кътис Хамънд — отвръща след известно колебание момчето, използвайки името на връстника си, с чиито дрехи е облечено. Пита се обаче дали е постъпило правилно.

Къртис Хамънд и родителите ум бяха убити преди по-малко от двадесет и четири часа. Ако властите в Колорадо са разбрали, че пожарът в къщата е бил умишлен и ако аутопсията е показала, че трите жертви са били нападнати жестоко и може би измъчвани, били са убити, преди да започне пожарът, тогава имената на убитите със сигурност са били съобщени по новините по телевизията или радиото.

Брадатият шофьор (който може да е наистина шофьор, но може и да е пратеникът на смъртта) не показва с нищо, че името му е познато.

— Къртис Хамънд. Доста странно име за куче — отвръща той.

— А, да. Моето куче. — Момчето се чувства глупаво, задето не е съобразило в началото. Изобщо не му е хрумвало досега да даде име на четириногия си спътник. Мисли си, че когато се сприятели още повече с животното, не просто ще му даде име, а ще отгатне истинското му. И тъй като в момента не му идва на ум нищо друго, то почесва кучето зад ухото отново и отговаря:

— Казва се Стария Жълтьо.

Озадачен, шофьорът вирва глава.

— Майтапиш ли се, приятелю?

— Не, сър. Че защо ще го правя?

— И какъв е смисълът да наричаш това прекрасно създание Стария Жълтьо, след като по него няма нито един жълт косъм.

Засрамено, момчето се опитва да запази самообладание.

— Е, цветът няма нищо общо. Името ни харесва, защото това тук е най-доброто старо куче, също като Стария Жълтьо от филмите.

— Не точно — шофьорът не е съгласен. — Стария Жълтьо е мъжкар. Тази симпатична черно-бяла госпожица тук сигурно е объркана, че се обръщат към нея с мъжко име с чужд цвят.

Досега момчето не се е замисляло за пола на кучето. „Глупак, глупак, глупак“.

Спомня си съвета на майка си, че за да минеш за друг човек, трябва да изглеждаш и говориш уверено. Увереност преди всичко, защото съмнението и колебанието отслабват маскировката. Не трябва да позволява да бъде надвит от последните наблюдения на мъжа.

— О, ние го смятаме за женско име — обяснява му момчето, все още изнервено, но приятно впечатлено от растящата лекота и увереност, които се усилват още повече, когато поглежда към кучето вместо към събеседника си. — Всяко куче може да бъде кръстено Жълтьо.

— Явно е така. И аз ще взема да си купя женска котка и да я кръстя Роувър.

В движението на този висок и солиден мъж няма нищо злобно, никаква мнителност или подозрение в сините му очи. Прилича на Дядо Коледа.

Въпреки това момчето стои нащрек и му се иска шофьорът да си тръгне, но не може да се сети как да го отпрати.

— Къде са родителите ти, синко? — пита го мъжът.

— С татко съм. Той купува вътре храна за из път. Не пускат кучето да влезе, така че…

Шофьорът поглежда към боксовете на сервиза и тихите коли на паркинга, след което продължава:

— Не е хубаво да се мотаеш тук, синко. На света има всякакви хора, а някои от тях е по-добре да не срещаш по тъмните кътчета на паркинга.

— Да, знам за тях.

Кучето леко се поизправя и наостря уши, сякаш за да покаже, че също е добре информирано за тези типове.

Шофьорът се усмихва и погалва четириногата госпожица по главата.

— Гледам, че вие със Стария Жълтьо тук може да похапнете в безопасност.

— Тя е много добър пазач — уверява го момчето.

— Само не се отдалечавайте — предупреждава ги. Той подръпва козирката както учтивите каубои по филмите своите сомбреро. Леко докосва шапката, което е знакът на уважение към дамите и другите почетни граждани. Най-накрая влиза в ресторанта.

Момчето го наблюдава през стъклената врата. Управителката го посреща и го придружава до една от масите. За щастие той е настанен с гръб към входа. Без да сваля шапката от главата си, мъжът по всичко личи е очарован от вкусните неща, предлагани в менюто.

— Стой тук, момиче. Ей сега ще се върна — каза момчето на кучето.

Животното тихо изскимтява, сякаш е разбрало думите.

Навън на огромния паркинг, където тъмножълтите конуси от лампите се редуват с тунелите от мрак, няма никакви признаци за присъствието на двамата мълчаливи мъже, на които пет долара на земята не им правят впечатление.

Рано или късно те ще се върна тук, ще претърсят закусвалнята, местността около мотела и навсякъде другаде, където ги отведе подозрението им. Нищо че вече са търсили тук. И ако не са онези двамата, други двама ще го сторят. Или четирима. Или цели кохорти.

По-добре да тръгваме.