Дийн Кунц
Входът за рая — платен (52)

Глава 52

Слънцето гореше като ярко петно в небето на запад. Лекият вятър сякаш идваше от това петно, горещ и сух, смесен с миризмата на разтопен метал.

Петък следобед, само пет часа след като Мики се срещна с Ноа Фаръл, тя натовари само един куфар в багажника на камарото си.

Беше заредила с бензин, беше сменила филтрите, ремъците, маслото и беше сложила четири нови гуми. Като смяташе и парите, дадени на детектива, повече от половината й банков кредитен лимит беше изхарчен.

Взе дръзко решение да потърси Лейлъни в Нънс Лейк, Айдахо. Дори да откриеше накъде е тръгнал Мадок оттам, едва ли щяха да й стигнат парите да го преследва обратно до Калифорния.

Когато Мики се върна вкъщи, леля Джен беше в кухнята и слагаше два плика с лед в хладилната чанта за пикници, вече пълна със сандвичи, сладки, ябълки и кутии с диетична кола. С тези провизии Мики нямаше да си губи времето да спира, за да хапне, а освен това щеше да спести и средства.

— И не се опитвай да шофираш цяла нощ — предупреди я леля Джен.

— Не се притеснявай.

— Преднината им е по-малко от ден. Бързо ще ги настигнеш.

— Ще трябва да съм минала през Сакраменто до полунощ. Там ще пренощувам в мотел за шест часа, след което ще се опитам да стигна до Сиатъл до утре вечер. После, късно в неделя — в Нънс Лейк, Айдахо.

— На сами жени на път могат да им се случат неприятни неща — тревожи се Дженива.

— Вярно е, но на сами жени могат да им се случат неприятни неща и в собствения им дом.

Дженива затвори капака на хладилната чанта и каза:

— Скъпа, ако служителят от мотела прилича на Антъни Пъркинс или пък човекът на бензиностанцията прилича на Антъни Хопкинс, или ако срещнеш мъж, който изглежда като Алек Болдуин, направо го ритни в слабините и бягай.

— Мислех, че си застреляла Алек Болдуин в Ню Орлийнс.

— Да ти кажа, този човек е бил бутан от висока сграда, давили са го, наръгвали са го, мечка го е осакатила, застрелвали са го — но той все продължава да се връща здрав и невредим.

— Непременно ще го чакам да дойде — обеща Мики и взе хладилната чанта от масата. — Що се отнася до Антъни Хопкинс, бил той Ханибал Лектър или не, той ми изглежда добродушен.

— Може би трябва да дойда с теб, скъпа, с пушка в скута. — Дженива придружи племенницата си до вратата.

— Може би идеята би била добра, ако имахме пушка. — Присви очи заради ярката слънчева светлина, която се отразяваше в бялото камаро. — Както и да е, все пак трябва да останеш тук, в случай че се обади Ноа Фаръл.

— Ами ако изобщо не се обади?

— Ще се обади — отвърна Мики и сложи чантата на предната седалка. — Къде отиде моята леля Слънце изведнъж?

— Може би трябва да се обадим в полицията.

Мики затвори вратата на колата.

— В коя полиция да се обадим? Тукашната или тази в Санта Ана? Мадок вече не попада под тяхната юрисдикция. Да повикаме ченгетата във всеки град в Калифорния, Орегон или Невада, през който минава той? Дори и да беше Хитлер, ако само минаваше през градовете, полицията нямаше да даде и пет пари. Да повикаме ФБР? Аз, бившата затворничка, да им се обадя, докато те са заети с преследването на наркобосове?

— Може би докато стигнеш до Айдахо, този господин Фаръл ще има доказателства и ти ще можеш да се обърнеш към тамошната полиция.

— Може би. Но светът е по-различен от този, който виждаш в старите черно-бели филми, лельо Джен. В онези дни ченгетата са били по-отдадени на службата на закона. Хората са били по-добри. Нещо се е случило. Всичко се е променило. Целият свят е като… разбит. Хората все повече се отчуждават един от друг и остават самотни.

— И мислиш, че съм изгубила слънчевата си жизнерадост?

Мики се усмихна.

— Ами аз никога не съм била напълно весела и щастлива. Но знаеш ли, дори и да ми предстои трудна задача, се чувствам по-добре, отколкото когато… мисля, че се чувствам по-добре от всякога.

През зелените очи на Дженива сякаш премина сянка и погледът й се помрачи.

— Страх ме е.

— Мен също. Но ще ме е страх повече, ако не сторя нищо.

Лиля й кимна.

— Приготвих ти един буркан със сладки.

— Обичам сладки.

— И едно бурканче със зелени маслини.

— Ти си страхотна.

— Нямах люти чушки.

— Е, нищо, тогава значи съм готова за път.

Прегърнаха се. На Мики й се стори, че Джен не иска да я пусне от прегръдката си и че на нея самата не й се тръгва.

Джен прошепна като молитва:

— Върни я обратно.

— Ще я върна — също прошепна Мики, убедена, че ако обещанието беше изречено на висок глас, щеше да е прекалено дръзко и щеше да предизвика съдбата.

След като Мики се качи в колата и запали двигателя, Джен се хвана за отворения прозорец.

— Сложих ти и три пакета с М&М.

— След пътуването непременно ще мина на диета със салата.

— И, скъпа, в малкия зелен буркан има нещо много вкусно. Задължително го опитай довечера.

— Обичам те, лельо Джен.

Дженива попи сълзите си с кърпичка и отстъпи назад.

После, докато шевролетът започна да се отдалечава, старата жена се затича след колата и помаха с мократа кърпичка.

Мики спря и Джен отново се наведе към прозореца на колата.

— Помниш ли, малка мишчице, гатанката, която ти задавах като малка?

Мики поклати глава.

— Гатанка ли?

— Какво ще откриеш зад вратата…

— … която се намира на една врата от Рая — довърши Мики.

— Значи помниш. А помниш ли как ми даваше отговор след отговор и нито един не беше правилният?

Мики замълча и само кимна.

В зелените очи на Дженива горяха пламъци.

— Още тогава трябваше да разбера от отговорите, че нещо в живота ти не е наред.

— Добре съм, Джен — успя да каже само Мики. — Вече не че притесняват подобни проблеми.

— Какво ще откриеш зад вратата, която е на една врата от Рая? Помниш ли верния отговор?

— Да.

— И мислиш ли, че наистина е верен?

— Ти ми каза верния отговор, лельо Джен. Значи трябва да е истина. Ти никога не лъжеш.

На следобедното слънце сянката на Дженива беше по-дълга и по-тънка от обикновено, по-черна от асфалта под нея. Нежният ветрец разроши златисто-посребрената й коса и от нея се образува ореол. Сякаш някаква свръхестествена сила се всели в нея.

— Спомни си, скъпа, поуката от гатанката. Това, с което си се заела, е много хубаво и благородно. Но ако не се получи нищо, винаги съществува онази врата и това, което се намира зад нея.

— Ще се получи, лельо Джен.

— Върни се у дома.

— Че къде другаде ще намеря жилище без наем и такава добра храна?

— Върни се у дома — настоя Дженива.

— Непременно ще се върна.

Дженива сияеше на слънцето, сякаш и тя излъчваше светлина. Протегна ръка към бузата на Мики и я погали. После с неохота се отдръпна. В този момент никой весел филмов спомен не можеше да промени тъжните й чувства. И ето, Дженива маха за сбогом отзад. Сияе на слънцето и маха. Маха. Колата завива зад ъгъла и Дженива се скрива. Мики е сама, а Нънс Лейк се намира на повече от две хиляди и петстотин километра от тук.