Дийн Кунц
Входът за рая — платен (55)

Глава 55

В очакване на доктор Смърт да се върне от вечеря, Лейлъни се опитваше да се абстрахира и да не чува дърдоренето на майка си. Тя седеше на предната седалка, пред панорамното стъкло и гледаше залеза. Хоуторн беше истинско пустинно градче, построено върху широка равнина, оградена от планини. Слънцето, подобно на оранжево драконово яйце, беше кацнало върху острите върхове на запад и аленият му жълтък се разливаше по небето. На този фон планините бяха обагрени в златистожълто, след което постепенно свалиха сияещите корони и се преоблякоха в нощно сини одежди.

Престън беше наясно, че Лейлъни знае за убийството на Лукипела. Ако предварително не планираше да се отърве от нея в Айдахо или по-късно в Монтана, то със сигурност след обяда вече кроеше подобни планове.

Аленият залез се движеше на запад, изместван от идващия от изток нощен мрак. Над пустинята се издигаха завеси от кондензирана горещина, които караха пурпурните планини да мержелеят като във фантазиите на Синсемила.

Докато мракът постепенно запълни прозорците на караваната и в превозното средство стана тъмно, с изключение само на светещата в дневната лампа, старата Синсемила спря да мърмори, да се киска и започна да шепне на бога на слънцето или на други божества, които не бяха изобразени на тавана.

Идеята да сътвори биогравюра на ръката на дъщеря си се беше загнездила в дълбокото блато на нейния ум. Там семето щеше да поникне и в крайна сметка да се превърне в бурен.

Лейлъни се тревожеше, че майка й ще сложи нещо в млякото или портокаловия сок и ще я приспи. Представяше си как се събужда объркана и замаяна и вижда, че Синсемила е заета с „творението“ върху ръката й.

Потръпна, когато и последното късче светлина изчезна зад хоризонта. Макар че пустинната нощ беше топла, по гърба й полазиха леденостудени тръпки.

Ако майчиното тяло беше в мрачно настроение, може би породено от халюциногенните гъби или някоя опасна смес от медикаменти, може да реши, че обезчувствяването на ръката на Лейлъни ще намали авангардността на творбата. Или че е много по-интересно да „гравира“ нормалните части на тялото на дъщеря си. Тогава Лейлъни можеше да се събуди в агонизиращи болки, дори с надписи, изрязани върху лицето й.

Точно затова непрекъснато се шегуваше с всичко, правеше забавни подмятания. Както имаше весел и жизнерадостен смях, така имаше и тъмен, мрачен смях, който обаче я утешаваше. Ако тя някога не успее да се присмее на нещо или на някого и не може да намери повод за смях, значи тогава ще е съкрушена от страх и безнадеждност. Тогава няма да е от значение дали формално или физически е жива, защото дълбоко в душата си ще е мъртва.

Вече ставаше все по-трудно да намира повод за смях и ирония.

Налегнатата от наркотични халюцинации пчела-кралица още шепнеше. Шепнеше, но вече не лежеше на пода. Вече не гледаше към бога-слънце, а се беше свила на кълбо и сякаш говореше с два отделни гласа. Единият шепот определено си беше нейният, но вторият звучеше по-дълбоко, по-грубо и сурово, странно, като че ли тя общуваше с демон, който я беше обладал и говореше с нейния глас.

Седнала отпред с гръб към дневната, Лейлъни не можеше да чуе добре какво точно говори старата Синсемила. Само две думи, повтаряни многократно, се открояваха от цялата неясна тирада. Може би Лейлъни само си представяше тези две думи, като превеждаше за себе си дърдоренето през призмата на собствената си параноя. „Момичето“, сякаш шепнеше Синсемила, а после демонът повтаряше гърлено: „Момичето“.

По-скоро думите бяха плод на фантазията й, защото когато Лейлъни се вслушваше или когато се обърнеше към свитата като зародиш Синсемила, чуваше само безсмислено мърморене. Сякаш пчелата-кралица беше проговорила езика на насекомите или под влиянието на бога на гъбите говореше на непознати езици. И все пак, когато отново се обърнеше напред, когато мислите й отново се върнеха към Айдахо и към вариантите за самозащита, когато само подсъзнателно чуваше майка си, отново се носеха страшните думи: „момичето… момичето…“

Трябваше да си вземе ножа.

Лукипела беше отишъл с Престън Мадок в планините на Монтана по здрач. Никога не се завърна. През първата нощ след изчезването на брат й Лейлъни беше пропълзяла до кухнята на караваната, за да вземе оттам един от касапските ножове. Острието беше дълго девет сантиметра. Като оръжие той беше по-слаб от трийсет и осемкалибров револвер или огнехвъргачка, но беше леснодостъпен и удобен за криене.

Няколко вечери по-късно тя беше разбрала, че скоро Престън няма да я изпрати при звездите, може би не и преди да наближи десетия й рожден ден през февруари. Ако понечеше да крие кухненския нож у себе си в продължение на петнайсет месеца, със сигурност някой път щеше да го изпусне или щяха да я хванат. Така щяха да разберат, че тя възнамерява да се бори за живота си.

Без предимството на изненадата ножът нямаше да й е от по-полезен от голи ръце.

По едно време мислеше да го върне в кухнята. Но се побоя, че ако възникне криза, ще бъде под засилено подозрение и наблюдение, следователно няма да й дадат да припари до кухнята.

Вместо това тя скри ножа в матрака на дивана, на който спеше всяка нощ. Повдигна единия край на матрака, направи прорез и пъхна оръжието вътре. После залепи прореза с изолирбанд.

Да сменя завивките и да пере беше нейно задължение. Затова никой, освен Лейлъни не можеше да види лепенката.

В мъртвите часове на задаващата се нощ, докато Престън и старата Синсемила спяха, Лейлъни щеше да обърне матрака отново, да отлепи лепенката и да извади ножа. Оттук до Айдахо — и до горите на Монтана, ако стигнеше дотам — тя щеше да носи острието, залепено за тялото си.

Догади й се при мисълта да наръга жив човек, дори и той да е доктор Смърт и дори и съучениците му в училище вероятно да му бяха лепнали етикета „най-подходящ кандидат за наръгване“. Лейлъни можеше да действа твърдо и решително, а ако твърдостта се измерваше по враждебността към жертвата, тогава нямаше равна. Но твърдостта, която се изискваше при упражняването на насилие, заедно с необходимата доза жестокост, можеше да не бъде по силите й.

Така или иначе щеше да залепи ножа към тялото си.

Когато настъпеше време за действие, Лейлъни щеше да стори всичко необходимо, за да се защити. Нейните недъзи бяха по-малки отколкото на Луки. Тя винаги е била по-силна от брат си. Когато накрая пристигнеше с псевдобаща си на нежеланото място, когато той свалеше маската, зад която се криеше и живееше, и разкриеше истинското си зловещо лице, тя може би щеше да умре в страшни мъки като Луки, но нямаше да се даде без бой. Независимо дали й стискаше да употреби ножа, тя щеше да накара Престън Мадок да я запомни за цял живот.

Един стон, дошъл от старата Синсемила, накара Лейлъни да обърне седалката към дневната.

На фона на меката светлина от лампата Синсемила се обърна по корем. Остана така, просната на пода, с глава изправена нагоре, зареяла празен поглед в кухнята. После, сякаш беше някакво животинче в кутия, тя запълзя по корем към задната част на караваната.

Лейлъни седеше и наблюдаваше, докато майка й отвори вратата на хладилника. Тя нямаше намерение да взима нищо от хладилника, но просто не можеше да се изправи на крака, за да стигне до електрическите ключове и да запали лампата над мивката. Запълзя към шкафа, за който за по-голямо удобство на пода се съхраняваха запасите с алкохол.

Нещо задържа Лейлъни, когато стана от седалката и тръгна към кухнята. Стегнатия й в шина крак не реагира така плавно както обикновено и тя закуцука странно непохватно. Не както когато се опитваше да скрие недъга си и да си намери повод за шега и смях.

Когато Лейлъни стигна до кухнята, хладилникът беше затворен.

Включи лампата над мивката.

Старата Синсемила беше взела бутилка текила. Седеше на пода. Държеше бутилката между бедрата си и се опитваше да я отвори.

Лейлъни взе пластмасова чаша от чекмеджето. Всички съдове за пиене на „Лек вятър“ бяха пластмасови заради опасността Синсемила да се нарани със стъклени.

Сложи лед и резен лимон в чашата.

Макар че майка й спокойно можеше да изпие текилата топла, без чаша и лимони, последствията щяха да са неприятни. Когато гълташе от бутилката, тя винаги пиеше прекалено много и прекалено бързо. Тогава изпитото излизаше навън и Лейлъни винаги трябваше да чисти.

Докато момичето не се надвеси, за да отвори бутилката, Синсемила сякаш не забелязваше, че си има компания. Тя даде бутилката, без да се съпротивлява, но се сви в ъгъла и вдигна ръце пред лицето си, сякаш за да се защити. По страните й изведнъж потекоха сълзи.

— Аз съм — каза Лейлъни и предположи, че майка й все още се намира в отнесеното си състояние, в някакъв измислен и нереален свят.

С изкривено лице и измъчен глас Синсемила се замоли:

— Не, недей, чакай, недей, недей… Аз само исках хляб с масло.

Докато наливаше текилата, ръцете на Лейлъни трепереха нервно и бутилката дрънчеше в чашата. Особено я изнерви думата „хляб“.

В случаите, когато Лейлъни се събуждаше и откриваше, че стоманената шина липсва, когато я принуждаваха да търпи унизителна и трудна игра, майка й страшно много се забавляваше, докато я гледаше как се мъчи. Синсемила обаче твърдеше, че „животът по-често те замерва с камъни, отколкото да ти поднася хляб с масло“. Тази сентенция винаги й се струваше като неотменна част от лудостта на Синсемила.

Свита на пода и вдигнала ръце, очевидно очакваща да я нападнат, Синсемила отново измоли:

— Недей, моля те, недей.

— Аз съм.

— Моля те, недей.

— Майко, аз съм, Лейлъни.

Не искаше да мисли, че майка й не е обзета от наркотични фантазии, че е затънала в капана на собственото си минало. Защото това щеше да означава, че някога тя се е бояла, страхувала се е, молела е за милост, но може би никога не я е получила. Това щеше също да означава, че е заслужавала не само ненавист, а поне малко съчувствие. Лейлъни често съжаляваше майка си. Съжалението й позволяваше да запазва сигурна емоционална дистанция. Но при съчувствието страданието беше еднакво и за едната, и за другата страна. Тя не можеше да прости на майка си до такава степен, че да изпитва съчувствие към нея.

Тялото на Синсемила трепереше и дори шкафовете тропаха. Тропането сякаш беше в ритъма на дишането й. Дишаше и издишаше рязко, като в същото време на пресекулки изричаше:

— Моля те, моля те, моля те. Само исках хляб. Хляб с масло. Малко хляб намазан с масло.

Лейлъни държеше чашата с текила с лед и лимон — точно както скъпата й майка я предпочиташе. Коленичи на здравото си коляно.

— Ето ти това, което искаше. Ето.

Лицето на Синсемила продължаваше да е скрито от пръстите й. Красивите й сини очи бяха замъглени от страх и уязвимост. Това не беше страхът от въображаеми чудовища, които понякога я спохождаха в халюцинациите, а ужас, който миналото не можеше да изтрие от паметта й, който разяждаше сърцето и ума й. Ужасен страх от някой изверг, който действително е съществувал.

— Само хляб с масло.

— Вземи, мамо, ето ти малко текила. — Гласът на Лейлъни също трепереше.

— Не ме удряй. Недей, недей.

Лейлъни настоятелно бутна чашата в ръцете на майка си.

— Ето ти проклетия хляб, ето го проклетия хляб с масло, мамо, вземи го. За Бога, вземи го!

Тя преди не беше крещяла на майка си. Това уплаши Лейлъни, защото разкриваше нейно вътрешно терзание, толкова силно, колкото досега не смееше да признае. Но шокът не беше достатъчен да върне Синсемила в реалността.

Момичето остави чашата между бедрата на майка си до бутилката с текила.

— Ето, вземи. Вземи. Ако повърнеш, ти ще чистиш.

После недъгавият крак на Лейлъни изведнъж отказа. Може би паниката блокира съзнанието й, когато чу майка си да плаче. Кухнята сякаш се сви и внезапно се превърна в тясна кутийка, не по-голяма от стаичка за изповеди. Притискащата клаустрофобия сякаш всеки момент щеше да принуди Синсемила да си признае греховете, а Лейлъни да приеме вътрешната болка и горчивината, толкова силни, че ако го стореше, щеше да загуби всякаква надежда и жажда за живот.

На момичето страшно много му се прииска да се махне от задушаващата я аура на майка си. Тя се хвана за дръжката на хладилника и се изправи. Завъртя се на недъгавия си крак, отблъсна се от хладилника и се устреми към предната част на „Лек вятър“, като че се намираше на борда на потъващ кораб.

Едва се добра и седна на седалката. Стисна юмруци и зъби. С големи усилия потисна сълзите си. Те можеха да разградят защитата й, която толкова й беше необходима в момента. Дишаше учестено и тежко. После — пак толкова трудно, но вече по-бавно и по-дълбоко, за да се успокои. Накрая успя да се овладее както много пъти преди, независимо от провокацията и разочарованието.

След няколко минути видя, че е седнала на шофьорската седалка. Беше я избрала инстинктивно заради илюзията за контрол, която даваше. В действителност не можеше да запали двигателя и да подкара караваната. Нямаше ключ.

Беше само на девет години и за да вижда през стъклото, трябваше да си подложи възглавница. Макар че освен по възраст във всичко останало не беше дете, макар че никога не й бяха дали възможност да бъде дете, тя избра тази седалка точно като невръстна хлапачка. Ако престореният контрол е единственото, за което се сещаш, ако престорената свобода е единствената ти свобода, тогава е по-добре да имаш богато въображение и да се наслаждаваш на измислените си мечти. Защото това ще е единственото ти удовлетворение. Тя разтвори юмруците си и стисна волана толкова силно, че ръцете я заболяха. Лейлъни обаче не отпусна хватката.

Тя можеше да търпи старата Синсемила, да чисти след нея, да й се подчинява, доколкото подчинението не вредеше на нея и другите, да я съжалява, да изпитва към нея състрадание и дори да се моли за нея, но не можеше да я дари със съчувствието си. Ако изобщо имаше причини да й съчувства, тя не искаше да ги знае. Защото съчувствието би означавало да съкрати дистанцията, която й позволяваше да оцелее в това тясно пространство. Да симпатизира на нея би означавало да рискува да попадне във водовъртежа на хаос и ярост, самовлюбеност и разочарование. Да бъде придърпана и да попадне във водовъртежа Синсемила. Защото, по дяволите, дори и старата й майка да беше страдала като дете или по-късно, дори и страданията й да я бяха принудили да търси бягство и утеха в наркотиците, тя беше човек като останалите и беше свободна да избира какъв живот да води. Тя или имаше, или нямаше воля да откаже лошите си пороци и да се излекува от болката и страданието. И ако не си даваше сметка, че го дължи на самата себе си, поне трябваше да се чувства задължена пред децата си, които никой не беше питал дали искат да се родят със свръхестествени способности. Никой никога нямаше да види Лейлъни Клонк да прибягва до наркотиците, да се напива и да лежи в собственото си повръщано, в собствената си урина. Никой никога. Тя щеше да си остане мутант, но нямаше да прави представление за другите. Съчувствие към майка й беше твърде много, мили Боже, твърде много беше да се иска от нея. Нямаше да я удостои със съчувствие, щом цената за това беше да се откаже от скъпоценното убежище на сърцето си — това малко спокойно местенце, в което можеше да се уедини в най-трудни моменти, това вътрешно кътче, в което майка й не можеше да проникне и дори изобщо не съществуваше. Само там живееше последната надежда.

Освен това, ако дадеше съчувствието си, едва ли щеше да го изрази в умерени дози. Познаваше се добре — щеше да отвори широко обятията си. Нещо повече, щеше да загуби своята бдителност, ключ за оцеляването й. Щеше да притъпи вниманието си. И тогава нямаше да може да предугади момента, в който Синсемила щеше да се опита да гравира върху ръката й. Щеше да се събуди от дълбок сън, без да усети нищо от „операцията“, и да открие, че ръката или лицето й са покрити от вулгарни и гнусни сцени и думи. Дори и реки от съчувствие не биха могли да отмият порока, илюзиите и халюцинациите на майка й. Макар и едно чудовище да е жалко, то все пак си остава чудовище.

Лейлъни продължаваше да стиска волана на караваната, макар и да стоеше на едно място. Но поне вече не се спускаше надолу към бездната на отчаянието, която допреди малко заплашваше да я погълне.

Ножът й трябваше. Трябваше да бъде силна и готова за всякакви развръзки. По-силна от всякога. Трябваше й Бог, Божията помощ и напътствия. И сега тя се молеше за помощта на Създателя, като в същото време стискаше кормилото.