Дийн Кунц
Входът за рая — платен (48)

Глава 48

Кофеинът и захарта, взети заедно и в големи количества, причиняват сериозна вреда на човешкото здраве и пречат на съня, но колата и сладките повдигнаха духа на Мики и не й позволяваха да заспи.

Тя седеше на масата в кухнята и редеше пасианс след пасианс в очакване на Лейлъни. Продължаваше да вярва, че момичето ще намери начин да ги посети въпреки риска и трудността на подобна задача. Вече нямаше време за стратегии, само за действие. И ако Хемет трябваше да стане първата спирка по пътя към несигурността и премеждията, Мики беше готова да плати цената.

Когато накрая дори притеснението, гневът, кофеинът и захарта не можаха повече да я държат будна, тя взе възглавничките от дивана в хола и ги сложи на пода. Трябваше да се намира близо до вратата, за да чуе почукването на момичето.

Съмняваше се, че Мадок ще се върне. Въпреки това не смееше да се унесе при отворена врата, защото ако докторът на смъртта все пак я посетеше отново, със сигурност щеше да дойде със спринцовка с дигитоксин или някаква друга отрова, изпълнен със състрадание и намерение да упражни към нея своята милост.

В два и половина през нощна Мики се опъна на възглавничките. Мислеше да лежи будна, но веднага заспа.

Сънят й започна в болница, където лежеше парализирана, сама и страхуваща се от самотата. Очакваше да се появи Престън Мадок и докато лежеше безпомощно, да я убие. Тя повика през отворената врата медицинските сестри, които минаваха по коридора, но всички сякаш бяха глухи за молбите й, а една от сестрите дори беше с лицето на майка й. Повика лекарите, които минаваха да я видят, но те само се усмихваха и си отиваха. Никой от тях не приличаше на другия, но всеки от тях беше един от мъжете на майка й, които в детството й бяха станали по-близки с нея, отколкото й се искаше. Единствените звуци бяха нейния плач и тракането и изсвирването на преминаващия влак, който чуваше всяка нощ в затворническата си килия. После внезапно се оказа извън болницата, във влака, парализирана, но седнала сама в дълъг вагон. Потракването на колелата и релсите стана по-силно, а изсвирването вече звучеше не като жална песен, а като изтерзан стон. Влакът набираше скорост. От мрака на нощта влакът влезе в черна бездна. Докараха я до перона на изоставена гара, където най-накрая се появи Престън Мадок. Той носеше огърлица от зъбите на Лейлъни и шал, направен от русите коси на момичето. Когато Мадок сложи този шал на главата на Мики, косите на Лейлъни покриха ушите и лицето й и тя изгуби всичките си сетива. Глуха, няма, сляпа, напълно безчувствена, тя беше оставена напълно изолирана от обкръжаващата я среда. Усещаше само въртенето на колелата на инвалидната количка и неравните места по асфалта. Мадок я караше към съдбата й, докато тя седеше смирена и нямаше кой да я съжали, помилва или спаси.

Мики се събуди, когато навън беше топло утро, но на нея й беше студено от повтарящия се сън. Светлината в прозореца и часовникът показваха, че слънцето е изгряло преди трийсет или четирийсет минути.

Беше спала с глава до вратата и ако някой беше почукал, щеше да го чуе. Лейлъни не беше идвала.

Мики стана от трите възглавнички, подреди ги на купчина и ги избута настрани.

С изгрева дойде и куражът й да отвори вратата, независимо дали зад нея дебне Мадок или не. Тя прекоси прага и застана на бетонните стъпала.

В съседната къща цареше тишина. Никаква побъркана жена не танцуваше в двора. Нямаше и кръжащи летящи чинии, в каквито вярваше Мадок.

Три гарвана летяха на запад. Нито едно пернато обаче не й изграчи от оградата отвъд, както предната вечер.

Там стърчаха изсушените и почернели бодливи стъбла на розовия храст на Дженива. Но сред тях имаше три огромни бели рози, които жизнерадостно посрещаха слънцето и идващия ден.

Мики слезе по стълбите и прекоси двора, крайно изумена.

Години наред розовия храст беше отказвал да цъфти. Предния ден нямаше нито един цъфнал цвят, да не говорим за три.

По-внимателен оглед отблизо обаче показа, че трите рози са били откъснати от друга градина. Всяко от цветята беше прикрепено със зелена панделка към изсъхналия храст.

Лейлъни.

Значи момичето все пак беше успяло да се измъкне от къщата. Но тя не почука, което означаваше, че се е отказала от всякакви по-нататъшни опити за бягство и че не иска да насочва гнева на Мадок към Мики и Дженива.

Тези три рози, грижливо подбрани, не бяха само подарък. Те бяха послание, което казваше „сбогом“.

Почувствала се като пронизана от всеки един от тръните на този храст, Мики се отвърна от посланието, което не беше готова да приеме, и се загледа в съседната къща. Мястото, изглежда, беше пусто.

Без да се усети, беше стигнала до предната ограда. Когато се доближи до задната врата на съседите, тя вече тичаше.

Макар че не беше измислила претекст за посещението, ако отворят Мадок или Синсемила, Мики разтревожено почука на вратата. Чука силно и дълго. Когато спря, за да разтърка кокалчетата на пръстите си, тишината отново се възцари, сякаш тя изобщо не беше чукала на вратата.

Както и преди на прозорците имаше завеси. Мики ги огледа. Надяваше се някое от пердетата поне леко да помръдне, някакъв, какъвто и да е знак, че я наблюдават, че вътре има някой.

Когато отново затропа на вратата и отново никой не отвори, тя завъртя дръжката. Беше отключено. Вратата се отвори.

Утрото още не беше дошло напълно в кухнята на Мадок, в която тежки дебели завеси не позволяваха на дневната светлина да проникне.

Осветеният часовник, най-яркият обект в помещението, сякаш се носеше из стената, движен от някаква свръхестествена сила. Сякаш беше часовникът на съдбата, отброяващ оставащото до смъртта време. Нищо друго, освен работата на мъркащия му механизъм не се чуваше.

Извика:

— Ехо? Има ли някой тук? Има ли някой в тази къща? Ехо?

Никой не отговори и тя прекоси прага.

Хрумна й, че може да е капан. Но едва ли Мадок би я примамил по този начин, след което да я халоса с чук по главата. Без съмнение тя беше влязла с взлом и лесно можеха да я арестуват за обир, ако той се обадеше в полицията. С нейното затворническо досие дори и най-нескопосаното обвинение щеше да мине.

Престана да се преструва, че търси друг, освен момичето, и повика Лейлъни по име, докато нервно се придвижваше във вътрешността на къщата. Мръсните пердета, изтърбушените мебели, мръсният оранжев килим попиха гласа й подобно на тапицирани стени в погребален дом. С всяка следваща стъпка тя все по-силно усещаше в себе си задушаващата я клаустрофобия.

В кухнята и в хола Мики не видя никакви признаци, че семейство Мадок са живели тук. С неговото богатство докторът на смъртта можеше да си позволи да наеме дори президентския апартамент в хотел „Риц-Карлтън“. Фактът, че беше наел тази сграда за една седмица под чуждото име Джордан Банкс, означаваше само едно — той не само не искаше да се разчува за него, но когато свършеше с Лейлъни и с майка й, щеше да остави след себе си малко или никакви доказателства, че изобщо е пътувал в тяхната компания.

Депресиращият характер на тези разкрития и липсата на всякаква загриженост на доктора за съпругата му показваха, че причините му да се ожени нямаха нищо общо с любовта и привързаността, нито с желанието му да създаде семейство. Някакво друго мистериозно желание го движеше и дори всичките цветисти описания и разкази на Лейлъни не бяха в състояние да хвърлят повече светлина върху мотивите му.

Влизането в спалните и в банята изискваше повече смелост — или може би безумна глупост. Нощните сенки сякаш бяха избягали и се скрили тук от изгрева, чакаха слънцето отново да залезе и те отново да владеят света. Те бяха повече на брой тук, отколкото в предишните две стаи. Макар че тя включи лампите, крушките светеха слабо и мракът сякаш дебнеше от всеки ъгъл.

В поолющената баня нямаше нито четки за зъби, нито прибори за бръснене, нито аптечки с лекарства, нищо, което да показва, че къщата е обитавана.

В малката спалня дрешникът беше празен, както и нощното шкафче, и шкафът за дрехи. Завивките бяха оставени на леглото.

В голямата спалня гардеробът беше отворен, а вътре имаше само празни закачалки.

На пода имаше бутилка водка с лимон. Пълна и неразпечатана.

При вида на алкохола Мики започна да трепери неконтролируемо, но не от желание да пие.

Видял розите на Лейлъни, Мадок се е сетил, че Мики ще влезе в къщата, щом ги забележи. Оставил е задната врата отключена заради нея.

Купил е и водка. Сигурен е бил, че Мики ще стигне до последната стая и ще открие бутилката. Подигралото й се копеле беше прикрепило към бутилката панделка.

Само от един кратък разговор и след като беше претърсил стаята й за няколко минути, Мадок я беше проучил подробно и сега я познаваше добре.

Тя си каза, че Мадок е един Голиат, който обаче е неуязвим за камъните от прашката на всичките Давиди, взети заедно. Треперенето, което я беше обзело при вида на водката, се засили още повече, щом си помисли за Лейлъни, която пътува заедно с този човек. Пътуващи по-бързо и винаги изпреварващи правосъдието. Изпреварващи дори надеждата, че момичето може да бъде спасено, пътуващи към смъртта, наречена изцеляване, към гроб без надгробна плоча, в който малкото й телце скоро ще гние, когато душата й излети към звездите.

Когато е оставил бутилката, Мадок е искал да каже, че не се страхува от Мики, че за него тя е слаба, напълно предсказуема и незначителна. Самоназначил се за неин консултант за самоубийство, той смята, че Мики не се нуждае от друга помощ, освен просто да й посочи бутилката и тя сама да се самоунищожи само за няколко години.

Излезе от къщата, без да се докосне до водката.

Отвън прекалено ярката светлина я накара да присвие очи. Всичко в този августовски ден изглеждаше крехко и чупливо — от порцелановото небе до почвата под краката й, която беше застрашена от разрушителни трусове. Разрушителни като водката в бутилката. Не че кой знае колко се страхуваше от смъртта. Просто сега се боеше, че ще си отиде от този свят, без да може да довърши започнатото и да стори това, за което всички се раждаме на тази земя — да внесе надежда и любов в живота на другите.

Това, което двайсет и осемте години на страдания не я бяха научили, което тя самата упорито отказваше да научи дори и от най-тежките удари на съдбата, изведнъж й беше преподадено за по-малко от три дни от едно недъгаво момиче. Нейните две основни учебни помагала бяха радостта й от съзиданието, несломимата й радост и непоклатимата й вяра, че животът й, колкото и хаотичен да е той, не е лишен от смисъл и целеустременост. Урокът, който Мики беше научила от опасната малка мутантка, макар и прост и ясен, я разтърси сега, когато беше стъпила върху кафявата трева, върху която Синсемила беше танцувала своя танц с луната. Този урок беше: никой от нас не може да спаси сам себе си. Ние сме създадени, за да си помагаме един на друг и да се спасяваме един друг. И само чрез надеждата, която даваме на другите, ние се издигаме над мрака и се приближаваме към светлината.

Леля Джен, облечена в пижама и чехли на краката, я чакаше в задния двор. Тя също беше забелязала розите за сбогом.

Когато погледите им се срещнаха, и двете веднага отвърнаха очи. Леля Джен към белите рози, а Мики — към падналата ограда, после към зелената панделка и най-накрая към треперещите си ръце.

Все пак намери сили в себе си да заговори:

— Как се казваше онзи град?

— Кой град? — попита я леля Джен.

— В Айдахо. Където някакъв твърдеше, че бил излекуван от извънземни.

— Нънс Лейк — отвърна без колебание Джен. — Лейлъни каза, че е там.